Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (31)

31

— До централата на „Звезден риск“ — заговори Рис в микрофона. — Тук Трети патрул.

Малкият патрулен кораб от клас „Пир“ се носеше на висока орбита над незаселената и неизследвана джунгла на Глейс.

— Тук контролният център — отзова се Балдур. — Докладвай.

— Говори Трети. Засякохме предавателя на Гуднайт веднага щом навлезе в атмосферата, и го проследихме, докато корабът изчезна.

— Я повтори последното.

— Изчезна — рече троснато Рис. — Няма го. Стопи се на екрана. Пуф.

Нейният пилот, Динсмор, отмести за миг поглед от мониторите и поклати глава.

— Някакви предложения? — попита Рис.

— Съветвам ви да прелетите на голяма височина над мястото, където е изчезнал — отвърна Балдур. — Заемете позиция близо до района на последния засечен сигнал и започнете да кръжите.

— Джунглата е доста голяма — не пропусна да отбележи Рис. — Както и да е, изпълняваме. Край на връзката.

Тя погледна към Динсмор.

— Чу какво ни наредиха.

Динсмор кимна и включи двигателите на максимална мощност.

Джунглата под тях бе като плътна, непрогледна завеса.

— Наближаваме — обяви пилотът. — Тук някъде го изгубихме. Ще броя: четири… три… две… сега.

Рис прегледа всички монитори, дори този от кърмата. Не виждаше нищо, само обрасла с дървета долина, малко езеро на дъното и висока, надвиснала урва.

— Нищо, нищо и пак нищо — мърмореше тя. — Добре, Динс, изведи ни на висока орбита.

— Нали си даваш сметка, че ще се превърнем в една тлъста, привлекателна цел? — отбеляза пилотът.

— Напълно — успокои го Мшел. — Тъкмо затова разчитам на отличните ти рефлекси да ни измъкнеш, в случай че някой реши да се упражнява в стрелба по рееща се мишена.

— Ето нещо, за което сме на едно мнение — подсмихна се Динсмор, надвесен над пулта. — Започваме да кръжим.

— Все още нищо — рече Рис, която не сваляше очи от мониторите. — Следващия път направи по-широк кръг. Искам да прелетим над онази урва.

Динсмор кимна и докосна сензорите на таблото.

Отново се озоваха над първоначалната точка.

— По дяволите, само си губим… мамка му, стрелят по нас! — извика Рис. — Разкарай ни от тук, за Бога! Индикаторите ни пощуряха!

Динсмор включи пълна тяга и те се понесоха към небето.

— Една ракета ни следва… залепила се е за опашката… приближава се… опитай се да направиш рязък завой…

Динсмор дръпна ръчките и Мшел видя белезникава диря покрай десния борд. Чу се взрив и патрулният кораб се наклони на една страна.

— Удариха ни — обяви тя, съобщавайки очевидното, и превключи на кодирана честота. — Внимание, внимание! — продължи, доволна, че гласът й звучеше все така спокойно. — Корабът е ударен от ракета… отбележете мястото…

— Губим мощност — прекъсна я Динсмор. — Спуснахме се под шест хиляди метра…

Моторът се закашля и изведнъж настъпи тишина.

— Време е да се махаме — заяви Динсмор, докато разкопчаваше предпазните колани. — Антигравите няма да издържат на подобно налягане.

— Тревога, тревога! — повтори отново Рис. — Падаме. Засечете мястото на предаването.

Предавателят изпука, корабът се разтърси и светлините угаснаха.

Изгубила равновесие, Рис полетя настрани и се удари болезнено в стената.

Корабните антиграви се изключиха, включиха се отново и светлините блеснаха, подхранвани от аварийния източник.

— Тази машина е обречена — промърмори Рис, докато нахлузваше бойната жилетка. Тя си проправи път до пилота и му помогна да стане. Докато го вдигаше, мъжът извика от болка. Рис го дръпна след себе си към вътрешния шлюз.

— Насам — рече тя. — Трябва да нахлузиш антиграва.

Помогна му да си сложи презрамките, а през това време корабът продължаваше да се върти.

— Божичко, как ме боли!

Рис не отговори, пъхна на свой ред крака в презрамките на своя антиграв и изруга, задето не ги бе нагласила по-рано. Двамата се отправиха към шлюза, Рис затвори вътрешния люк и включи системата тъкмо когато откъм пилотската кабина започна да нахлува пушек. Помпите нагнетяваха свеж въздух с мощно свистене.

Външният люк се отвори. Синьо небе и зелена земя непрестанно меняха местата си. Тя изтика навън Динсмор, видя, че се отдалечава, премятайки се, от кораба, почака, докато люкът се обърна надолу, и скочи.

Също като в добрите стари времена, помисли си Мшел, само дето тогава корабът, от който скачаше, не се въртеше като побъркан.

Тя се наведе наляво, протегна ръце и крака встрани и стабилизира полета, носейки се стремглаво към джунглата.

Погледна надолу и прецени, че й остават около две хиляди метра до върховете на дърветата. Напипа сензора на антигравитационния парашут, натисна го веднъж, забави падането, натисна отново и сведе скоростта до по-разумни граници.

Динсмор, който, изглежда, бе включил своя антиграв на пълна мощност, се рееше на петстотин метра над нея.

Мощен рев разтресе въздуха и Рис видя, че към нея се носи атмосферен разузнавателен катер. Тя размаха ръце, мислейки си за спасение и предстоящата прохладна напитка.

В този момент над рева на двигателите се чу зловещото тракане на картечница. Трасиращи куршуми описаха зеленикава дъга в небето, която опря в тялото на Динсмор. Пилотът дори не успя да извика, защото за миг бе разкъсан и кръвта му се спусна като ален дъжд към джунглата.

— Мръсен, безпощаден кучи син! — изръмжа Рис. Тя отпусна ръчката на антиграва и се понесе шеметно надолу, отдалечавайки се от катера убиец.

Когато отново извърна глава, катерът вече се спускаше към нея. Изведнъж наоколо се появиха дървета и тя осъзна, че е прекалено ниско. Натисна рязко дръжката — веднъж, два пъти, и тогава катерът профуча край нея, обсипвайки пространството с куршуми.

Едва сега пилотът също забеляза, че се е снижил на опасна височина, изключи двигателите и задейства антиграва на максимална мощност. Катерът повдигна нос, понечи да смени посоката, но се заклати и тогава вече беше твърде късно.

— Откарай мръсния си задник право в пъкъла! — изръмжа Рис, загледана в огненото кълбо, което се издигаше над дърветата само на двеста метра от нея. Секунди по-късно я застигна звукът на експлозията.

— Това да ти е за урок дето стреляш по беззащитни хора във въздуха!

Скоро след това обаче тя напълно забрави за катера и неговия екипаж, тъй като трябваше да маневрира между сплетените клони на дърветата, докато джунглата бързо я поглъщаше.