Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (52)

52

— Брей, този път се излъгах в преценката си — изсумтя недоволно Чес Гуднайт. — Натопихме се до уши в супата на Супи и какво стана? Очаквах да ни прати наемни убийци, бомби, очаквах тълпи, преследване. А какво получих?

— Почивка и отдих — подхвърли Мшел от дивана, зачетена в „Трактат по 5-измерна математика, или всеопределящ документ за възможностите за пътуване във времето като междупространствена реалност“.

— Ще имаме предостатъчно време да почиваме, след като умрем — продължаваше да недоволства Гуднайт.

— Внимавай какви ги приказваш!

— Пфу! Нахлузвай обувките за танц, момиче. Да идем да хвърлим още няколко камъка в локвата.

 

 

— И така — продължи Редон Спада, загледан в екрана, — ако предположим, че момчетата на Маргатройд са тук, което няма как да знаем с абсолютна сигурност, как, по дяволите, да разберем къде да ги търсим, дори ако имаме причини да се опасяваме от най-лошото?

— Мисля, че съществуват съвсем определени причини за тревога — заяви неговият оръжеен офицер Лопес. — Погледни.

Сгушен между два стари миньорски траулера, които изглеждаха изоставени отдавна, се мъдреше строен, издължен и доста опасен на вид скутер.

— Виж онази на пръв поглед дребна и ненабиваща се в очи яхта. Някой ми каза веднъж, че единствената причина да има мошеници в затвора е, че понякога ченгетата са дори по-тъпи от тях.

— С което сигурно искаш да кажеш, че тази яхта едва ли е на някой миньор, тръгнал да наглежда находището си?

— Именно.

— Какво ще правим сега?

— Ще паркираме нашето корито — продължи Лопес — или, още по-добре, ще го оставим на инженера, а ние двамата с теб ще идем да потърсим нашите шефове.

— Най-добре да започнем от хотела, в който са съобщили, че отсядат — предложи Спада, — и да продължим нататък. На този жалък камък едва ли има повече от пет-шест хиляди души. Жалко, че не ме бива толкова във войнишкия занаят и издирването на хора, колкото в пилотската професия. — Той помисли малко. — Не. Хотелът остава на второ място. Първо да видим какво търси онова корабче тук.

 

 

Имаше трима мъже. Шмид ги огледа и овладя треперенето си. Беше убивал много пъти, но обикновено в схватка или в пристъп на ярост.

Тези тримата имаха хладни, мъртвешки очи и Шмид знаеше, че ако си се озовал на пътя им, няма никакво значение дали ще кажеш „извинете“, или просто ще натиснеш спусъка.

Тримата прегледаха всички данни в компютъра за Чес и Мшел, събрани при краткото им посещение преди няколко вечери.

— Спипахте ли ги? — попита водачът.

Другите двама кимнаха.

— В техния хотел ли ще ги нападнем? — попита единият от мъжете.

— Вероятно така ще е най-лесно — отвърна другият.

На вратата се потропа. Беше оберкелнерът.

— Тези двамата — заговори той задъхано, — мъжът и жената, които дойдоха преди няколко вечери… Сега пак са тук.

— Ето че извадихме късмет — ухили се един от мъжете.

— Нали не смятате да ги премахнете тук? — попита изплашено Шмид.

Водачът на тримата се замисли.

— Защо не? Никой няма да си помисли, че е ваша работа. Не се безпокойте, господин Шмид, ще се опитаме да не изцапаме покривките… или да убием някого от останалите посетители.

 

 

— И така — заговори Мшел. — Какво да поръчаме? Нещо, което не може така лесно да бъде отровено. Между другото, забеляза ли онези главици, които надничат към нас откъм кухнята?

— Някоя от тях принадлежи ли на Супи?

— Не съм забелязала.

— Хм. Тази вечер мисля да си хапна една пържола — рече Гуднайт. — Всъщност нека бъдат две. Сурови. Кръвта ме настройва агресивно.

— Мислиш, че нещо ще се случи?

— Надявам се. Ако не сега… може би по-късно ще ми позволиш да ти подържа ръката?

— Това може да доведе до непредвидени усложнения — заяви Мшел. — Като някой страстен танц например.

— О, братко мили! Тогава по-добре да се напия.

— Няма да го направиш. Аз ще поръчам свинско с лют сос и голяма чиния юфка.

— Какво ще кажеш за един коктейл?

— Студен чай.

— Поне ще пийнем ли по чаша вино с вечерята? — попита умолително Гуднайт.

— Разрешавам — засмя се Мшел. — Една със салатата и втора с основното ястие.

— Колко си разточителна само!

 

 

— Ще отидем до онази маса, която е на две нива над нашите цели — посочи водачът на убийците. — Откривате стрелбата по мой сигнал. Първо елиминирайте подобрения. Той е най-опасният.

 

 

Спада и неговият оръжеен офицер влязоха в „При Супи“ въоръжени с бластери, скрити под преметнатите през ръцете им шлифери. Те започнаха да оглеждат тълпата.

— Дано онзи проклет стар глупак в хотела е бил прав — изръмжа Лопес.

— Не се безпокой за това — отвърна Спада. — Ако не е, ще хапнем набързо и… ей! Ето ги там!

Той помаха с ръка.

Рис ги забеляза от мястото си в сепарето на второ ниво. Тя също помаха и двамата пилоти си проправиха път през тълпата.

 

 

— Кои, по дяволите, са тези? — попита един от убийците.

— Кого го е грижа? — отвърна водачът. — Макар че това променя леко съотношението. Погрижете се за тези двамата сега и за другите двама, в случай че се опитат да ви попречат. После изчезваме, както бе уговорено.

Те извадиха бластери от скритите кобури, водачът се надигна пръв, стиснал оръжието с две ръце, и се прицели в Гуднайт, седящ на петнайсет метра от него.

 

 

— Ехей! — извика оръжейният офицер. — Погледни онези негодници там!

— Гуднайт! Лягай долу! — изкрещя Спада.

 

 

Келнерът се приближи към масата на Рис и Гуднайт.

— Някой от вас би ли искал коктейл преди…

Водачът на убийците стреля. Зарядът попадна в застаналия между него и целта му келнер.

Мъжът извика, размаха ръце и подносът му хвръкна във въздуха.

Рис скочи от стола и в ръцете й се появи пистолет. Тя натисна спусъка и повали втория убиец с точен изстрел в главата.

Спада и Лопес тичаха нагоре по стълбището. Оръжейният офицер се прицели в движение, стреля и удари една пищяща старица в гърба.

Миг по-късно бе повален от изстрел на третия убиец.

— Мамка му! — изруга убиецът, хвърли се на пода, претърколи се под масата, стана рязко и пусна три бързи изстрела.

Дебел мъж, надвесен над чинията си със супа, изстена и лицето му падна вътре.

Водачът на убийците хукна след оцелелия си другар към кухнята, откъдето се бяха уговорили да се изтеглят.

Спада стреля, повали една статуя от пиедестала и изруга.

Гуднайт вече беше напуснал сепарето. Ръката му докосна машинално една точка в основата на брадичката и светът се забави, звуците се превърнаха в тътнеж и когато се движеше, изглеждаше на околните като размазано видение.

С извадено оръжие той се втурна след двамата убийци, които вече наближаваха вратата на кухнята.

Тъкмо в този миг се появи готвачът с поднос печено.

— Ей, я почакайте! Оттук не може…

Водачът на убийците го простреля в корема, преди да завърши изречението, прескочи го и се затича към сервизния изход отзад.

Размазаната фигура на Чес Гуднайт профуча през люлеещите се врати и пусна един изстрел след убиеца, но не уцели. От залата се чуваха писъците на изплашените посетители. Рис и Спада влетяха в кухнята след Гуднайт, който продължаваше да преследва убийците.

Спада се опря на една печка, извика, когато се опари, изпсува на висок глас и стреля машинално напосоки.

Изстрелът попадна в суровия бут, който друг готвач тъкмо поливаше със специален сос, и подът на кухнята бе залят с кръв и червено вино.

Третият убиец спря на средата на пътя към отсрещната врата, вдигна оръжие да се прицели и Гуднайт го простреля в шията.

Чес продължи след водача, прескочи трупа на третия убиец и изчезна отвън в коридора. На десетина метра от него водачът влетя в кабината на асансьора и вратата се хлопна подире му.

Гуднайт, все още в ускорен режим, изтича надолу по стълбите, блъсна се в един кухненски прислужник с количка продукти и го отпрати към стената сред подскачащи по пода зеленчуци.

Спря при вратата на асансьора, чу кабината да продължава надолу и изтича след нея.

Спусна се още два етажа, но асансьорът бе по-бърз от него.

Вратата на кабината тъкмо се затваряше, когато той стигна долния етаж, и една отсрещна врата се затръшна.

От другата й страна отекнаха изстрели, вратата се изкриви и блокира.

Гуднайт натисна копчето за отваряне, чу се бръмченето на механизма, но крилата не помръднаха.

Той стреля в пантите, изби вратата с ритник и се озова в просторен хангар, в който бяха паркирани три малки кораба.

Люкът на единия от тях вече се затваряше със свистене. Корабът се повдигна на своя антиграв и се насочи с кърмата към шлюза. След кратката процедура по изсмукване на въздуха малкият кораб се измъкна в космоса отвън.

Гуднайт докосна основата на брадичката си и излезе от ускорен режим.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — изруга той. — Дори не успях да поставя един от бръмбарите на Грок на проклетия кораб!

— Затова пък аз го направих — обади се със спокоен глас Спада зад него. — Преди да дойдем да ви потърсим.

Двамата с Рис все още дишаха тежко.

— Освен това съм подготвил три други кораба, които да го проследят.

Гуднайт все още беше под въздействието на възбудата от преследването. Той едва успя да кимне.

— Лошото е, че изгубих Лопес — добави Спада. — И държа някой от онези негодници да си плати за това.

— Горе има цял ресторант с подходящи кандидати.

— Да не губим време!

Върнаха се обратно по стълбите, прекосиха кухнята и се озоваха в салона.

— Всички вън! — извика Гуднайт и стреля в тавана. — Това място всеки момент ще рухне.

Той превключи бластера на автоматична стрелба и пусна един дълъг откос в тавана. Лампите експлодираха една след друга, химичната противопожарна инсталация се включи автоматично.

Виковете се усилиха.

Една от сервизните врати се разтвори с трясък и в помещението нахлу Супи Шмид. Лицето му беше виолетово от гняв и от устата му се сипеха проклятия.

В ръцете си носеше тежкокалибрена армейска пушка. Той я вдигна и в същия миг Рис го простреля в гърдите, а Спада му пусна още един заряд, докато рухваше на пода.

— Много добре — бе коментарът на Гуднайт. Той забеляза една каса с вино и прати няколко заряда към нея, като се хилеше доволно всеки път, когато помещението се огласяше от звука на строшено стъкло.

Спада зърна двама души с извадени оръжия да се подават през вратата и повали единия от тях, без да пита какво искат.

Рис уцели неговия партньор.

Гуднайт се озърна с напрегнат вид.

— Мисля, че е време да си вървим — обяви той и изведнъж забеляза една сочна пържола, тупнала на килима от нечия чиния. Наведе се, взе я и отхапа лакомо. — Още е чиста — обясни леко засрамено, като примляскваше. — Да изчезваме от града преди да се е появил шерифът — добави той.