Марио Пузо
Умират глупаците (54)

55.

„Страдам, но живея. Хикс в едно неразрешимо уравнение — ето какво съм аз. Фантом, за когото са безразлични както живота, така и смъртта.“

Тези редове прочетох в приюта, когато бях на петнадесет години. Бях твърдо убеден, че Достоевски ги е написал, за да изрази безкрайното отчаяние на човешкия индивид. А може би и за да вдъхне ужас в сърцата на хората, да ги накара да потърсят закрилата на бога. В онези безкрайно далечни години на моето юношество тези думи бяха един светъл лъч. Те ме успокояваха и изобщо не се страхувах да бъда фантом. Бях убеден, че хиксът и неразрешимото уравнение представляват онзи магически щит, който ще ме предпази от всички опасности на живота. Днес, все още жив и горд с този факт, след като преминах през толкова опасности и страдания, вече не бях в състояние да прибягвам до старите изпитани магии и да надничам в бъдещето. Животът престана да бъде болезнен за мен и по тази причина бъдещето спасение стана ненужно. Обграден отвсякъде с маси за комар, аз не хранех никакви илюзии. Защото бях разбрал простата истина, че не мога да спечеля, независимо от внимателното обмисляне на всеки свой ход, независимо от големите си познания на комара, в който се въртеше живота ми, независимо от лъжите и добрите дела, които бях извършил.

Най-сетне се примирих с факта, че не съм никакъв магьосник. Но какво от това, по дяволите? Все още съм жив — нещо, което е непостижимо за всичките ми близки приятели — брат ми Арти, Жанел, Осейно, Къли и онзи нещастен Джордан. О, сега най-сетне разбрах мотивите на Джордан, посегнал към пистолета преди толкова години, преди всички… Беше много просто — животът му беше дошъл до гуша и толкоз. Но това не се отнасяше до мен, аз нямах нищо общо с такива неща. Само глупаците умират.

Нима съм чудовище само защото не скърбя вечно и силно искам да живея? Нима съм чудовище, че съм прежалил единствения си брат, направил толкова много за мен? Нима съм чудовище, че съм прежалил и останалите си близки мъртъвци — Осейно, Жанел, Къли? Нима съм чудовище, че съм проронил сълзи само за един от всички тях? Нима съм чудовище, че съм доволен от живота, който бях изградил със собствените си ръце?

Божичко, как се присмиваме на примитивните хора за страха им от шарлатанските номера, които им погажда природата, а едновременно с това умираме от страх поради ужасните провинения, за които знае само собственото ни съзнание! Това, което считаме за израз на изтънчена чувствителност, не е нищо друго, освен първичен ужас родил се в главата на нещастния тъп звяр, дал началото на човешкия род още преди хилядолетия. Ние не страдаме от нищо. Единствената ни истинска трагедия е онзи неутолим стремеж към смъртта, който е заложен във всеки от нас.

Мерлин, Мерлин! Онези хиляда години сигурно са изтекли и ти вече си се пробудил в своята пещера. Сложил си своята островърха шапка, обсипана със звезди, и си излязъл навън. След което просто си потънал в един странен и нов за тебе свят. Бедно и натъпкано със стари магии копеле! Нима тези хиляда години, които проспа в пещерата, ти донесоха някаква полза? Твоята любима отдавна е в гроба, а двамата ни Артъровци са се превърнали в прах преди векове.

Нима все още имаш власт над последното си магическо заклинание? Това би било страхотно далновидно от твоя страна, но каква е далновидността за един комарджия? Все още разполагам с купчинка черни чипове и горя от желание да изпитам истински ужас…

Страдам, но все още съм жив. Наистина съм нещо като фантом в живота, но все пак зная всичко за раждането и смъртта си. Действително съм хиксът в едно неразрешимо уравнение — хиксът, който ще пропътува милиони незнайни галактики и ще накара човечеството да замре в ужас. Това няма значение. Защото именно този хикс е скалата, върху която се издигам аз.