Марио Пузо
Умират глупаците (2)

2.

Точно в деня, в който късметът му работеше с пълна сила, Джордън Хоули измами тримата си най-близки приятели. Той все още не подозираше за това, докато бавно се разхождаше из залата за барбут в казиното на огромния хотел „Ксънейду“. Въпреки ранния следобеден час вече беше успял да спечели десет хиляди долара и сега се чудеше с какъв вид хазарт да продължи. Беше се уморил от блясъка на червените зарове, които се търкаляха безспир по зеленото сукно.

Обърна гръб на заровете и се насочи към рулетката — примамлива и очарователно красива с черно-червените си номерирани улеи, сред които заканително проблясваха зелените квадратчета на нулата. Пурпурният килим под краката му пружинираше меко, а колелото на рулетката примамливо съскаше. Направи няколко неразумни залога, изгуби и тръгна към масите за тридесет и едно.

Спретнатите подковообразни масички бяха подредени в стройни редици. Джордън пое между тях с чувството, че е пленник в индианско селище. От двете му страни меко шляпаха карти със сини гърбове. Преодолял съблазънта им, той успя да се добере до огромната остъклена врата, от която се излизаше вън, на парещите улици на Лас Вегас. От прага се виждаше почти цялата ивица, плътно застроена с луксозни хотели.

Най-малко дузина от тях — огромни близнаци на „Ксънейду“, сияеха под изпепеляващите лъчи на пустинното слънце. Окичени с ярки неонови реклами, те потрепваха в платната и нажежена мараня като недостижим мираж. Джордън Хоули изведнъж разбра, че макар и спечелил известна сума, той ще си остане пленник именно на това хладно и защитено от климатичната инсталация казино. Ще бъде лудост да излезе навън, за да търси неизвестните съкровища на непознати и враждебни игрални зали. Тук му вървеше, тук печелеше, тук след малко ще се види със своите приятели. Тук е най-добре защитен от изпепеляващата жега на жълтата пустиня.

Обърна гръб на стъклената врата и се настани зад най-близката свободна масичка за тридесет и едно. В ръката му като миниатюрни слънца проблясваха черни стодоларови чипове със златни краища. Очите му започнаха да следят ловките пръсти на крупието, които измъкваха картите от току-що напълнената „подкова“ — продълговатата дървена кутия, в която се побираха няколко тестета.

Започна да залага максимално разрешените суми като слагаше купчинките с чипове в двата очертани върху сукното бели кръга. Залагаше безразборно — веднъж за играча, друг път за банката, а късметът му работеше.

Когато картите в подковата свършиха, стана, защото крупието се ядосваше, а той не обичаше нервните играчи. Претъпкани с чипове, джобовете му приятно тежаха. На гърба си имаше светлосиньо сако с червени ширити, което тукашните магазини рекламираха с дългото име „Сако на победителите от Вегас“. Специалните му, снабдени с ципове джобове, бяха оптимистично дълбоки, а във вътрешността му се криеха огромни пещери, недостъпни дори и за най-ловкия джебчия. Печалбата на Джордън бе на сигурно място, а при нея имаше място за още доста пари. Никой досега не беше успявал да напълни всичките джобове на „Вегаското сако“.

Осветено от огромните полилеи, казиното проблясваше в синкава мъглявина. Ярката неонова светлина се поглъщаше от тъмночервения мокет. Джордън излезе от обсега й и тръгна към бара. Тук таванът беше по-нисък, имаше подиум за оркестър, а осветлението беше значително по-слабо. Настани се зад една малка масичка и отправи поглед към ярко осветеното казино. Изпита чувството, че се намира в залата на театър и с интерес наблюдава действието върху сцената.

Очите му не можеха да се откъснат от странната хореография на играчите в този ранен следобед, които в някакъв непонятен ритъм се прехвърляха от маса на маса. За миг проблеснаха черно-червените цветя на една от рулетките. Заприличаха му на дъга сред безоблачно небе, която странно хармонираше с пръснатите по масата разноцветни чипове. Синьо-бели карти се плъзгаха по зеленото сукно. Над китообразните маси за барбут летяха ниско червени зарове на бели точки и приличаха на някакви фантастични риби. Далеч в дъното на залата, отвъд стройните редици на масичките за тридесет и едно, се вдигна гора от ръце в черни ръкави. Приключили със смяната си, крупиетата показваха, че не са задигнали някой чип.

Сцената бавно се запълваше от нови актьори — любители на слънцето, на които беше втръснало да се излежават край открития басейн на хотела, играчи на тенис и голф, гости на хотела, които бяха дремнали в някоя от хилядата стаи на „Ксънейду“ или пък бяха използвали следобедното затишие, за да се отдадат на малко разврат. Сред човешката гмеж изплува още едно „вегаско сако“ и Джордън веднага го забеляза. Беше Мерлин, известен сред приятелите си като Мерлин Хлапето. Минавайки край голямата си слабост — рулетката — той видимо се поколеба. Залагаше рядко, защото беше разбрал, че петте процента и половина, които банката си удържа от печалбата на всеки играч, са истински дамоклев меч над главата му. Джордън вдигна ръка. Мерлин го видя и се насочи към бара. Пристъпяше сковано, сякаш пресичаше местност, обхваната от пожар. Най-накрая напусна ярко осветената сцена на казиното и тежко се отпусна на стола срещу Джордън. Джобовете на неговото „вегаско сако“ бяха празни и с отворени ципове. Ръцете му също бяха празни.

Беше им добре един с друг, макар и да не си размениха нито дума. В своето синьо сако с пурпурни ширити по ръбовете, Мерлин приличаше на някакъв недодялан спортист. Беше поне десетина години по-млад от Джордън, със смолисточерна коса. Изглеждаше някак по-доволен от живота, някак по-годен за предстоящата нова схватка с Нейно Величество Съдбата.

Няколко минути по-късно откъм елегантния парапет от сив мрамор, който ограждаше масата за бакара, се появиха фигурите на Къли Крос и Даян. Двамата се огледаха и бавно тръгнаха към бара. Върху гърба на Къли се мъдреше още едно „вегаско сако“, докато Даян носеше обичайните си дрехи за работа — лека и елегантна бяла рокля от тънка материя. Дълбокото деколте разкриваше млечната белота на гърдите й. Мерлин им махна, а Джордън поръча питиета. Отдавна знаеше кой какво предпочита.

Къли забеляза издутите му джобове и тихо подсвирна:

— Хей, май ти е проработил късмета, а?

— Нещо такова — усмихна се Джордън.

Всички мълчаливо го наблюдаваха как плаща поръчката и оставя един червен петдоларов чип за бакшиш. Не можеше да разбере причината за тяхното любопитство. Пребиваваше във Вегас вече трета седмица и това доста забележимо си личеше по външния му вид. Беше отслабнал с цели дванадесет килограма, а пясъчнорусата му коса видимо побеля на места. Макар и все така красиво, лицето му носеше отпечатъка на някакво трайно страдание. Кожата му беше посивяла и още повече подчертаваше изтощението му. Но Джордън се чувствуваше отлично и не обръщаше внимание на тези промени. Понякога си задаваше един-единствен мълчалив въпрос — как е възможно тези тримата край масата да са най-добрите му приятели на този свят, след като ги познаваше само от три седмици? Задаваше си го съвсем невинно и непреднамерено. Просто се чудеше на този факт.

Най-много харесваше Мерлин Хлапето, който очевидно се гордееше с ролята на безстрастния комарджия, която се беше нагърбил да играе. Младежът правеше всичко възможно да запази невъзмутим вид край игралните маси и обикновено успяваше. Само една вечер, след като не му вървеше в продължение на часове, той не можа да се сдържи и на лицето му се изписа горчиво и съвсем детинско разочарование. А Джордън доволно се беше усмихнал, без да знае защо.

Мерлин Хлапето говореше малко, по-често мълчеше и наблюдаваше. Джордън знаеше, че младежът прави опит да контролира всяка своя стъпка, а едновременно с това преценява постъпките на околните и се опитва да ги разбере. Това също го забавляваше, може би защото успешно го заблуждаваше. Хлапето се стремеше да разгадае мотивите на хората и отказваше да приеме, че Джордън е точно такъв, какъвто го виждат всички. Въпреки това в компанията на Хлапето му беше приятно. Той и останалите му помагаха да не се чувствува толкова самотен. Мерлин дължеше прякора си на Къли, който веднага долови неуравновесената му страст към хазарта.

Макар и най-млад — беше едва на двадесет и девет години, Къли се превърна в лидер на компанията без видими усилия. Всички се бяха запознали тук, във Вегас, преди двадесетина дни. Свързваше ги само едно — изпепеляващата страст към хазарта. Триседмичният им престой сам по себе си беше вече един необичаен факт. Би трябвало отдавна да са погребани някъде из пясъците на Невада само от убийствения процент, което казиното удържа от печалбата на късметлиите.

Джордън беше наясно, че и другите двама члена на компанията — Къли Крос „Брояча“ и Даян, също изгарят от любопитство по отношение на собствената му особа. Но това не му правеше впечатление, а той самият не проявяваше към тях почти никакъв интерес. Хлапето беше твърде млад и твърде умен, за да бъде непоправим комарджия, но Джордън нито веднъж не направи опит да разбере дали действително е така. Това наистина не го интересуваше.

По отношение на Къли съмненията бяха излишни. Той беше класически пример за непоправим комарджия, при това обигран и ловък. Беше в състояние да преброи и запомни всичките двеста и осем карти в подковата за бакара, беше истински експерт по отношение на процентите, които се удържаха при различните видове хазартни игри. Хлапето не притежаваше подобни познания и играеше с детинска страст, докато самият Джордън залагаше хладнокръвно и малко разсеяно. Но Къли си беше чиста проба професионалист. Джордън не мислеше, че се отличава по нещо от своите нови приятели. И той беше непоправим комарджия. А това означаваше, че играе просто заради самата игра и в крайна сметка ще изгуби всичко, с което разполага. По същия начин са обречени на смърт и храбреците, които отиват на война. „Видя ли комарджия, знам, че виждам обран до шушка човек“, помисли си Джордън. „А видя ли храбрец, все едно, че виждам труп.“

Компанията се намираше на ръба на банкрута. Всеки момент можеше да им се наложи да вземат самолета и да напуснат Вегас. Известни шансове да се задържи имаше само Къли, който познаваше всички възможни начини да яхне успеха и да изкара някой долар. Нямаше значение дали това ще стане чрез сводничество или обикновена измама. Умът му работеше на една-единствена вълна — как да победи казиното с неговата безмилостна система от проценти. Понякога успяваше дори да се съюзи с някое от крупиетата на бакара и двамата безстрашно нападаха банката. Но в това занимание се криеха съвсем конкретни опасности.

Единствената дама в компанията им беше наистина случаен човек. Даян работеше като „примамка“ за казиното и в момента използуваше почивката си. Присъедини се към тях просто защото усещаше, че това са единствените мъже във Вегас, които се отнасят към нея с искрена симпатия.

В качеството си на „примамка“ тя играеше с чужди пари, печелеше и губеше чипове, които принадлежаха на казиното. Залаганията й нямаха нищо общо с късмета, тъй като в края на всяка седмица тя отиваше да получи заплатата си от администрацията. Присъствието й край масата за бакара беше наложително само в най-мъртвите часове на деня, тъй като е известно, че комарджиите отбягват празните маси. Фактически играеше ролята на обикновена мухоловка, облечена по съответния начин, разбира се. Косата й беше дълга и катраненочерна, устата й — пълна и чувствена, а тялото й — почти съвършено, със стройни и източени бедра. Бюстът й беше по-скоро малък, но отлично отговаряше на стройната й фигура. От време на време шефът на залата даваше телефонния й номер на някой от по-богатите играчи. Друг път някой от служителите се навеждаше да й прошепне за желанието на някой клиент да бъде посетен в стаята си. Тя имаше право да откаже, но знаеше, че с това право трябва да борави изключително внимателно. Никога не вземаше парите си направо от клиента. Вместо тях получаваше специална квитанция от шефа на залата. Този документ можеше да обмени за пари в брой, когато си поиска на някоя от касите на казиното. Сумата най-често не надхвърляше петдесет-сто долара. Даян мразеше да се занимава с подобни квитанции и предпочиташе да даде пет долара на някоя момиче, за да ги осребрява вместо нея. Къли стана приятел с нея именно когато разбра това. Той имаше слабост към чувствителните жени, защото от опит знаеше, че те по-лесно могат да бъдат манипулирани.

Джордън поръча по още едно питие. Чувствуваше се лек и свободен. Сърцето му преливаше от благородство просто защото беше извадил късмет. Имаше чувството, че изведнъж се е превърнал в божи избраник и сега ще бъде възнаграден за всички жертви, които беше правил там, в света отвъд тези стени.

Редовно закусваха заедно, а питието в бара преди големия поход срещу късмета беше направо задължително. Защото този поход започваше в ранните следобедни часове и продължаваше през цялата нощ. Около дванадесет отново се събираха, обикновено да отпразнуват временните успехи на някой от тях. Печелившият плащаше сметката и купуваше билети за кино на всички останали. През тези три седмици те се бяха сближили доста, но вътре в себе си всеки от тях знаеше, че помежду им няма нищо общо и приятелството им ще умре заедно с жаждата за хазарт. Но сега все още имаха по някой долар в джоба, все още изпитваха онази странна привързаност един към друг. Един ден Мерлин спечели на рулетка и ги заведе в хотелския магазин, откъдето излязоха с по едно синьо-алено „късметлийско сако“. Същата вечер и тримата спечелиха. Това ги накара да играят комар само в тези крещящи доспехи.

 

 

Оркестърът зае мястото си на подиума и барът постепенно започна да се пълни. Докато даваше бакшиш на келнерката, Джордън ясно забеляза любопитството, с което го наблюдаваха приятелите му. Вероятно си мислеха, че се прави на щедър, но истината беше далеч по-проста — той просто не искаше да изчислява и да се занимава с дребни сметки. Искрено се забавляваше от промененото си отношение към парите. Цял живот беше проявявал коректност във финансовите си отношения, но щедрост — никога. Неговият свят беше номериран и точно разграфен. И това несъмнено носеше допълнителни доходи. Но в крайна сметка се оказа, че тази система е погрешна. И днес вече се чудеше как е могъл да понася един толкова абсурден живот.

Музикантите се изправиха на подиума. Това означаваше, че скоро тук няма да е възможно да разговарят. Именно този сигнал очакваха тримата приятели. Беше дошло времето на сериозните игри.

— Тая вечер ще имам страхотен зар! — заканително промърмори Къли. — Тринадесет пъти се почесах по дясната ръка!

Джордън се усмихна на ентусиазма му. Не знаеше нищо за този човек, освен прозвището „Брояча“, спечелено край масите за блекджек. Харесваше го заради неговата бъбривост, заради това, че въпросите му рядко се нуждаеха от отговор. Именно това негово качество го правеше крайно необходим за компанията, тъй като Джордън, пък и Мерлин Хлапето, рядко отваряха уста. Макар често да се усмихваше, Даян също не говореше много.

Дребното лице на Къли с индиански черти и бронзов загар светеше от въодушевление.

— Цял час няма да пусна заровете! — отново се закани той. — Ще хвърля сто хубави и нито едно лошо, да знаете! Дръжте се за мен, момчета!

Сякаш в подкрепа на заканите му, оркестърът даде туш.

Къли обичаше барбута, макар че беше специалист на блекджек и имаше способността да запомня огромен брой излезли от игра карти. Джордън пък обичаше да залага на бакара, защото при нея всякакви изчисления и майсторлъци бяха безсмислени. А Мерлин си падаше по рулетката — най-вълшебната игра на света! Но Къли вече беше обявил предчувствието си и по неписаното комарджийско правило останалите щяха да залагат на неговия късмет. Никой не би се осмелил да му попречи. Станаха и тръгнаха към залата за зарове. Къли разкърши дясната си ръка — същата, която тайнствено беше почесал цели тринадесет пъти.

— На Джорди му вървеше на бакара — обади се за пръв път Даян. — Не е ли по-добре да залагате с него?

Мерлин се обърна и внимателно изгледа Джордън.

— Нещо не ми изглеждаш късметлия — обяви преценката си той.

Да се говори за нечий късмет в присъствието на други комарджии беше меко казано нетактично. Те могат да му поискат заем и да му пресекат късмета — Даян добре знаеше това. Но също толкова добре, познаваше и Джордън, беше сигурна, че той изобщо не обръща внимание на типичните за непоправимите комарджии предразсъдъци.

Къли Брояча поклати глава.

— Направо ще ги разбия! — закани се той и широко замахна, сякаш заровете вече бяха в шепата му.

Музиката гръмна и заглуши всичко. Бързо изскочиха от полумрака на бара и се озоваха на сцената на хазарта, ослепително осветена както винаги. В казиното вече имаше доста посетители, но все още можеше да се преминава спокойно от маса на маса. Даян тръгна към залата за бакара, тъй като почивката й беше свършила. Както винаги щеше да залага служебни пари, хладно и без емоции. Всъщност именно тя беше олицетворение на безсмъртния комарджия в цялата му абсурдност. Защото у нея липсваше интерес към играта, а в сърцето й не гореше свещеният огън на хазарта.

Водеше Къли. Приличаха на тримата мускетари в странните си синьо-алени „късметлийски сака“. Къли изгаряше от нетърпение. До него пристъпяше Мерлин, също така нетърпелив и с кипнала кръв. Накрая вървеше Джордън. Натъпканите му с чипове джобове го правеха да изглежда по-тромав от приятелите си. Къли въртеше глава наляво-надясно и търсеше „гореща“ маса. На такава маса пред крупието има малка купчинка пари, а край него играчите са весели и възбудени. Накрая се спря, а двамата му приятели заеха такива позиции, които щяха да му позволят да поеме заровете по най-бързия начин. Докато чакаха да му дойде реда, Джордън и Мерлин залагаха на дребно.

Най-сетне яркочервените кубчета кацнаха в шепата на Къли и той ги разклати с любов.

Хлапето заложи двадесетачка, Джордън — двеста, а самият Къли — петдесет. Разклати заровете за последен път и с широк замах ги хвърли към противоположния край на масата. Падна се шестица, неутрален зар. Тримата оставиха залозите си непипнати, а Джордън изкупи залозите и на онези играчи, които бяха предпочели да се откажат. Къли се пресегна за заровете, разклати ги и уверено ги хвърли. В следващата секунда и тримата зяпнаха от изумление — падна се седмица. Катастрофата беше пълна. Изгубиха всичко, включително и правото да хвърлят отново. Хлапето изгуби сто и четиридесет долара, Къли — триста и петдесет, а Джордън — цели хиляда и четиристотин.

Къли промърмори нещо и се дръпна от масата. Здравата разтърсен, той реши да играе само блекджек и то крайно внимателно. Ако иска да надиграе проклетото крупие, ще трябва да запомни всички карти, които са излезли от подковата! Нерядко успяваше да постигне това, макар и с цената на страхотна концентрация. Тогава изчисляваше какви карти са останали в дървената кутия и залагаше тавани, въпреки десетте процента комисионна за банката. Но дори и в такива случаи можеше да сбърка и да изгуби всичко. А след това трябваше да започва с броенето от самото начало. Но сега моментът беше изключително важен, защото след изневярата на зара опря до последните си, оставени като неприкосновен запас банкноти. Нощта пред него беше пълна с опасности. Ще трябва да играе безкрайно предпазливо, но ще се нуждае и от мъничко късмет.

Мерлин Хлапето също се отдръпна от масата. И той опря до неприкосновения си запас, но за разлика от Къли изобщо не се надяваше да избие. Просто му липсваше необходимият опит за това. Той разчиташе на късмета си и на нищо друго.

Останал сам, Джордън бавно се разходи из огромното казино. Беше му приятно сред хорските тълпи и приглушените звуци на хазарта. Беше сам, но не беше самотен. Изпитваше удоволствие да се сприятелява с непознати за час или два, а след това да ги губи завинаги. Заровете тихо потракваха.

Разходката го отведе при масичките за блекджек, подредени в дълги и стройни редове. По навик наостри ухо, за да долови щракането на „втората“ карта. Къли го отвори. Светкавичните движения на крупието мошеник остават неуловими за окото. Ръцете му са твърде пъргави и ловки. Но ако човек наостри слух, положително ще „хване“ лекото щракване, с което измъква долната карта от тестето и за него остава печелившата горна.

Макар да беше едва седем часа, пред ресторанта вече се беше оформила малка опашка от хора, които искаха да си запазят места за вечерната програма. В казиното още нямаше едри игри. Липсваха както големите залози, така и високите печалби. Джордън разклати черните чипове в ръката си и се замисли. После пристъпи към една почти безлюдна маса за барбут и пое в ръка бляскаво червените зарове.

Дръпна ципа на един от джобовете си и изсипа шепа черни стодоларови чипове върху масата. Заложи двеста долара за своето хвърляне, а после изкупи и залозите на останалите играчи — всичките за по петстотин долара. Заровете останаха у него почти цял час. След първите петнадесет минути искрата от сгорещената му длан се предаде на цялото казино и масата бе оградена от троен кордон нетърпеливи играчи. Джордън продължи да залага тавана от петстотин долара, а ръката му продължаваше да сипе печеливши цифри. С напрегнат до пръсване ум, той просто забраняваше появата на фаталната комбинация седем. И съдбата го слушаше по наистина вълшебен начин. Улеят пред него преливаше от черни чипове, а джобовете му бяха претъпкани до отказ. Накрая се умори от страхотната концентрация и фаталната седмица скоро излезе. Заровете минаха в ръцете на следващия играч, а множеството го награди с бурни аплодисменти. Приближи се контрольорът и му подаде метална табличка за печалбата. Зад него цъфнаха Къли и Мерлин.

— Успяхте ли да изкарате нещо на моя зар? — усмихнато ги попита Джордън.

— Аз се включих преди десетина минути и клъвнах малко — ухили се Къли.

— Аз пък се съмнявах в късмета ти и не заложих нито веднъж! — тъжно си призна Мерлин.

Придружиха го до касата и му помогнаха да обмени чиповете си. Оказа се, че върху табличката има над петдесет хиляди долара и Джордън зяпна от изненада. Мерлин и Къли също гледаха като треснати.

— Сега е моментът да си обираш крушите, Джорди! — развълнувано преглътна Къли. — Останеш ли във Вегас, всичко ще отлети!

— Нощта е млада — поклати глава Джордън. Беше му забавно да наблюдава искрената загриженост на своите приятели. Но после преживяното напрежение си каза думата и той изведнъж се почувствува като изстискан лимон.

— Ще се кача да дремна малко — уморено промълви той.

— Ще се видим към дванадесет и ще си направим една царска вечеря. Нямате нищо против, нали?

Приключил с преброяването на чиповете, касиерът се изправи и почтително попита:

— Как предпочитате парите си, сър? Можете да ги получите в брой, да ви издадем чек, или да ги приемем на съхранение.

— Вземи чек — посъветва го Мерлин.

Къли се намръщи и започна да пресмята, хвърляйки алчни погледи към претъпканите джобове на Джордън.

— Най-добре е да вземеш чек — съобщи мнението си той и кимна с глава.

Наложи се да почакат. Къли и Мерлин застанаха плътно от двете страни на приятеля си, очевидно опасявайки се да не извърши някоя глупост. А Джордън се извръщаше и хвърляше по някой поглед към игралните маси зад раменете им. Най-сетне касиерът се появи и подаде на Джордън къс жълта хартия с назъбени краища.

Обърнаха се да си вървят едновременно, сякаш изпълняваха някакъв странен танц. Алено-сините им сака проблеснаха под ярката светлина. Насочиха се към безлюдния коридор на хотелските стаи. Пръстите на Къли и Мерлин продължаваха да стискат лактите на Джордън.

 

 

Мебелировката на стаята беше скъпа и разточителна. Тежки завеси в топъл златистожълт цвят, сребристосиво покривало върху огромното двойно легло. Джордън взе една гореща вана, после се изтегна с книга в ръка. Сънливостта го беше напуснала. Многоцветните отблясъци от неоновите реклами навън нахлуваха през прозореца и рисуваха фантастични картини по стената. Дръпна завесите, но главата му продължаваше да кънти от шума на игралната зала, наподобяващ далечен прибой. Загаси осветлението и се зави презглава. Камуфлажът не беше лош, но мозъкът му отказа да се хване на въдицата. Сънят продължаваше да бяга.

Няколко минути по-късно усети противното, примесено със страх напрежение. Беше сигурен, че ако заспи, няма да се събуди. Организмът му плачеше за почивка, но съзнанието му упорито се противеше. Не можеше да се отпусне, продължаваше да бъде скован от страх и нервно напрежение. Причината за всичко това не му беше известна.

За миг се изкуши да опита отново с приспивателните. Донякъде му помагаха, но сънуваше такива невероятни кошмари, че потръпна от ужас. След такъв сън цял ден не беше на себе си. Не, по-добре да не заспива…

Скочи от леглото, запали осветлението и започна да се облича. Извади портфейла си, дръпна циповете от многобройните пещери на „вегаското сако“ и изсипа съдържанието им на леглото. Сребърната завивка се покри с разноцветни пламъчета. Купчината от стодоларови банкноти беше наистина внушителна, а шарените чипове рисуваха странни мозайки върху покривалото. Джордън се зае с броене и подреждаше на богатството си. Отне му почти цял час.

В крайна сметка се оказа, че разполага с малко повече от пет хиляди в брой, осем хиляди в черни стодоларови чипове, шест хиляди в зелени жетони от по двадесет и пет долара и почти хилядарка в червени чипове от по пет долара всеки.

Беше наистина смаян. Разтвори портфейла си и извади големия чек с назъбени краища. Изчете внимателно отпечатаните с черно и червено думи, после се загледа в цифрата, отбелязана в зелено. Петдесет хиляди долара. Върху гладката повърхност на чека имаше три различни подписа. Един от тях привлече вниманието му с красивите си калиграфски изписани букви. Алфред Гроунвелт.

По време на играта нямаше никаква представа за спечелените суми. На няколко пъти отскача до касата да сменя чиповете, но живееше с чувството, че това не са били повече от пет хилядарки. Размърда се и високите купчинки се срутиха върху леглото.

Е, сега вече има достатъчно пари да остане във Вегас колкото иска. Няма да се наложи да заминава за Лос Анджелис, където го очаква новата работа, възможността за нова кариера, а може би и ново семейство. Отново преброи парите, после прибави към тях стойността на чека. Разполагаше с цели седемдесет и две хиляди долара и можеше да играе комар до края на света!

Загаси нощната лампа и остана да лежи в мрака. Парите го заобикаляха от всички страни и нежно се докосваха до тялото му. Направи последен опит да надвие ужаса от тъмнината. Но сърцето му скоро забърза своя ритъм. Той скочи и запали лампата.

 

 

Високо над Лас Вегас, настанен в удобния си мансарден апартамент, собственикът на „Ксънейду“ Алфред Гроунвелт посегна към телефонната слушалка. Свърза се със залата за барбут и поиска да узнае размера на спечелената от Джордън сума. Оказа се достатъчно голяма, за да ликвидира печалбата на тази маса до края на работното й време. Гроунвелт набра телефонистката и й нареди да открие „Ксънейду номер пет“. Въоръжи се с търпение и зачака, защото знаеше, че ще мине известно време преди заповедта му да стигне до всички кътчета на огромното казино и проникне в съзнанието на погълнатите от хазарта хора. Погледът му разсеяно се насочи към широкия прозорец, зад който се виеше огромният питон от ослепителни разноцветни реклами, очертаващи известната в цял свят „ивица“ на Лас Вегас. Отвъд нея тъмнееше грамадата на пустинната планина, оградила отвсякъде тълпата отчаяни търсачи на силни усещания, които правиха чудеса в опитите си да победят всесилната банка и да се докопат до милионите зеленикави хартийки, скрити в хладните подземия на огромните хотели. Но върху блестящата повърхност на тази прокълната от бога змия се трупаха все повече и повече кости, броят на разорените нещастници се увеличаваше с все по-стабилни темпове.

В слушалката прозвуча гласът на Къли. Именно той беше „Ксънейду номер пет“.

— Къли — тежко продума Гроунвелт, който отговаряше на кодираното название „Ксънейду номер едно“. — Твоето приятелче здравата ни раздруса! Сигурен ли си, че играе редовно?

— Напълно, мистър Гроунвелт — отвърна с приглушен глас Къли. — Чист е като сълза, можете да ми вярвате. Положително ще изплюе всичко обратно, преди да си е заминал…

— Дай му всичко, което му хрумне да си поиска — нареди Гроунвелт. — Не го пускай да се мотае навън и да ни пилее парите из другите заведения. Можеш да го обзаведеш с някоя от най-качествените си мадами…

— Не се безпокойте, мистър Гроунвелт.

В гласа на Къли прозвуча някаква странна нотка и шефът му моментално я долови. Запита се що за човек е всъщност този Къли. Беше го наел като таен инспектор, който да предлага партия с корумпираните крупиета на тридесет и едно, а след това да съобщава имената на онези от тях, които бяха съгласни да изкарат някой долар за сметка на банката. Възлагаше му съвсем определени надежди и след приключването на настоящата операция възнамеряваше да го натовари с още по-отговорни задачи. Но в този миг го лъхна сянката на съмнението.

— А Хлапето? — попита той. — Защо вече трета седмица се мотае из хотела?

— Дребна риба — отвърна Къли. — Но е добро момче. Мистър Гроунвелт, аз си давам сметка какво получавам, затова не трябва да се безпокоите!

— Добре, добре — усмихна се Гроунвелт и затвори. Къли не знаеше, че отговорниците на игралните зали отдавна пищяха от него и настояваха да го изгонят от казиното, защото е прекалено добър в броенето. Не знаеше, че вече няколко пъти управителят на хотела го питаше защо Джордън и Мерлин държат стаи вече три седмици, а те са принудени да връщат пълни с пари нови играчи. Истината беше проста, но никой не я подозираше. Гроунвелт изпитваше дълбоко любопитство към дружбата на тези трима мъже, а нейният край щеше да бъде най-важният изпит в живота на Къли Крос Брояча.

 

 

Джордън правеше неимоверни усилия да не хукне обратно към казиното. Тръшна се на едно от плюшените кресла и запали цигара. Вече всичко е наред, упорито си повтаряше той. Има приятели, късметът му работи, свободен е като птица. Останалото беше умора. Трябва му една хубава почивка някъде далеч.

Мислите му отново се завъртяха около Даян, Къли и Мерлин. Най-добрите му приятели на света. Усмихна се и поклати глава.

Тези тримата знаеха доста неща за живота му. Бяха висели с часове из барчетата на казиното, бяха бъбрили за какво ли не между два комарджийски набега. Джордън се държеше вежливо с тях, отговаряше на всякакви въпроси, но сам никога нищо не питаше. За разлика от него, Хлапето ги сипеше като градушка. Питаше с толкова неподправен интерес за най-различни неща, че той не можеше да му се сърди.

Отвори гардероба и извади куфара си. Реши да си приготви багажа — просто така, за да убие малко време. В дъното му проблесна малкият пистолет, който беше купил там, у дома, преди сто години. За него не беше споменавал на новите си приятели. Защото го купи, когато жена му го напусна, а взе и децата със себе си. Първата му реакция беше да убие мъжа, който стана причина за това. Една толкова чужда на характера му реакция, че дори и днес продължаваше да й се учудва. Нищо не направи, разбира се, и оттогава насам все се канеше да се отърве от оръжието. Разумът му подсказваше да го разглоби и да го изхвърли на части, за да не го употреби някой друг. Но сега само го отмести и се зае да поставя разни дрехи в куфара. Скоро се отказа, изправи се и се върна в креслото.

Не беше сигурен, че действително иска да напусне Вегас и ослепителната пещера на своето казино. Тук се чувствуваше на сигурно място. Дълбокото му вътрешно безразличие към печалбите и загубите беше онзи магически плащ, който го предпазваше от ударите на съдбата. А приятната пещера на казиното притежаваше чудотворната способност да премахва болката и обезврежда капаните на живота.

Спомни си с каква ревност се грижеше за печалбата му Къли и отново се усмихна. За какво му бяха тези пари, да ги вземат дяволите? Май ще е най-добре да ги изпрати на жена си. Тя беше свестен човек, отлична майка и добра съпруга. Фактът, че го беше напуснала след двадесет години брак и искаше да се омъжи за любовника си, не променяше нещата. Днес, месеци след решението й, Джордън честно признаваше пред себе си, че тя беше постъпила правилно. Тя има право на щастие като всеки човек на този свят, има право да изживее остатъка от живота си както трябва. А с него явно се задушаваше. Не защото беше чак толкова лош съпруг. Джордън просто не беше мъж за нея. Беше добър баща и съвестно изпълняваше всички свои задължения, но така и не успя да я направи щастлива за тези двадесет години.

Новите му приятели знаеха всичко това. Вероятно защото три седмици във Вегас се равняваха на три години живот в нормалния свят. Той с изненада установи, че тук е в състояние да разговаря свободно на всякакви теми — нещо, което у дома беше изключено. Откровеността се роди неусетно и непринудено. На чашка в бара, по време на буйните среднощни пиршества в ресторанта.

Знаеше, че в очите на приятелите си изглежда страхотно сдържан и хладнокръвен. Мерлин го попита как ще вижда децата си в бъдеще, а той само сви рамене. Хлапето не остана доволен и продължи да проявява любопитството си. Запита го дали изобщо възнамерява да ги вижда.

— Вероятно не — откровено отвърна Джордън. — Те са добре…

— А ти? — изстреля следващия си въпрос Мерлин. — Ти добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — разсмя се Джордън, а после реши да постави на мястото му това любопитно хлапе. — Не ми остана нищо за разголване — хладно добави той. — Просто не съм от хората, които се подлагат на сложни и изтънчени страдания. Вземе ли да остарява човек, той скоро разбира, че не е толкова важен в очите на околните…

Мерлин продължително го изгледа, после отмести поглед и тихо промълви:

— Само дето не можеш да спиш нощно време, нали?

— Точно така — все така хладно отвърна Джордън.

— А бе кой спи в тоя град? — весело се намеси Къли. — Вземаш две-три хапчета, колкото да се ободриш малко и толкова!

— Хапчетата ми докарват кошмари — обясни Джордън.

— Нямах предвид лекарствата — размаха ръце Къли, главата му леко кимна по посока на съседната маса, на която седяха три самотни хубавици. — Ей за тези хапчета ти говоря!

Джордън се разсмя. Сега му стана ясно какви приспивателни е имал предвид Къли, когато изведнъж зарязваше комара и изчезваше някъде.

Тази вечер май беше особено подходяща за живи хапчета. Но Джордън ги опита още през първите няколко дни на престоя си и знаеше, че ефектът им не е кой знае какъв. Никога не беше имал сексуални проблеми и лесно би се справил с всяка от тези куклички. Но предварително знаеше, че и това няма да му донесе жадуваното облекчение. Една нощ Къли го представи на своя приятелка от бранша, а тя пък го нави да вземат още едно момиче и да направят „тройка“. Той прие и не съжали, че го беше направил. Гората от цици край главата му го накара да изпита огромно удоволствие. Какъв инфантилен комфорт, господи! В края на сеанса едното момиче притисна главата му до гърдите си, а другата се зае да го задоволява в странична поза. Преди да потъне в омайните вълни на оргазъм, видя как момичето до него нежно се усмихва на тази, която притискаше главата му. Тогава му мина през ума, че вероятно пречи, отдръпна се и мълчаливо зачака. Партньорките му не чакаха втора покана. Прегърнаха се и този път всичко беше далеч по-истинско. Джордън ги гледаше с неподправен интерес, без да се чувствува ни най-малко засегнат. Любовта им беше толкова нежна и непосредствена, че накрая сам им пусна една стотарка над определената такса. Момичетата останаха с убеждението, че са изкарали премията благодарение на своя професионализъм, но всъщност тя се дължеше единствено на онази едва забележима и малко извинителна усмивчица. Усмивчица, опрощаваща временната измяна с мъжкаря, който плаща.

Живите хапчета бяха усърдни и наистина правеха всичко възможно да го облекчат. На практика тези момичета бяха истински феи — възхищаваха се от мъжете, държаха ръцете им, правеха им компания в ресторанта, залагаха по някой долар от парите им в казиното и никога не го мамеха. Караха ги да вярват, че действително им е страшно приятно, а в леглото се раздаваха без остатък. И всичко това срещу една нищо и никаква стодоларова банкнота, срещу една „пчеличка“, според терминологията на Къли. Бяха отлична сделка, но Джордън така и не успя да се поддаде на заблудата. Дори и в онези броени секунди на кулминацията, за които всъщност плащаше. Преди да си тръгнат някои от тези момичета носеха вода и го измиваха направо в леглото. Очевидно за тях той беше един тежко болен човек, обречен на самота в тясната болнична стая. Но при всички случаи тези момичета бяха за предпочитане пред истинските сънотворни, защото след тях нямаше кошмари. Но и те не успяха да му донесат жадувания сън. На практика Джордън не беше спал цели три седмици.

Главата му безсилно се отпусна върху рамката на леглото. Не си спомняше кога е станал от креслото и кога е легнал. Реши да направи още един опит и угаси осветлението. Но ужасът щеше да се върне, беше сигурен в това. Не беше страх в истинския смисъл на думата. Беше просто някаква непонятна и чисто физическа паника, че тялото му ще откаже да се бори. А умът му си оставаше ясен. Задаваше си само един въпрос, но не можеше да му намери отговор — какво става с мен? Въздъхна и уморено се изправи. Нямаше избор — ще трябва пак да слезе в казиното. Отвори куфара си и хвърли вътре жълтия чек. Реши да играе само с чиповете и банкнотите, които издуваха джобовете му.

 

 

В първите часове на новия ден край игралните маси бяха застанали истинските комарджии. Приключили със сделките си, хапнали някой и друг изтънчен деликатес, изпратили съпругите си в леглото, оставили някоя от тях край масата за рулетка с пачка долари в ръка. С една дума бяха ги разкарали да не им се пречкат. Други пък бяха предпочели удоволствията, които им предлага свръхцивилизованото общество — малко френски секс за отваряне на апетита, изтънчена вечеря, лудуване във ваната, сауна, масаж и нови сексуални радости… Всичко това имаше една-единствена цел — да ги задоволи, да ги освободи от грижите на ежедневието, да бъдат отпочинали и свежи, когато се изправят за решителна битка с Нейно Величество Съдбата. Стиснали пачки в ръце, те заставаха край масите за тридесет и едно. На две-три крачки зад тях тихо чакаха касиерите, които подаваха готова за подписване полица на всеки позакъсал играч. В малките часове на деня много хора се подписваха за суми, които представляваха цели състояния. И ги губеха без дори да се усетят.

Джордън погледна към дъното на огромната зала. Там върху нисък подиум се издигаше овалната маса за бакара, оградена с елегантен парапет с цвят на слонова кост. На входа се беше изправил едър мъжага с униформа. Той винаги беше там, тъй като бакарата се играе предимно с пари в брой. От двете страни на покритата със зелено сукно маса седяха наблюдателите върху своите високи близо два метра специални столчета. Те имаха задачата да следят действията на крупиетата и правилното изплащане на заложените суми. Задължителното за тази част от казиното вечерно облекло не можеше да прикрие орловите им погледи. От тях не убягваше нито едно движение на тримата крупиета и онзи, който разбъркваше картите. Джордън бавно тръгна натам. Допреди миг безкрайно далечни, фигурите на облечените в черно служители постепенно придобиха плът и кръв.

Приличащи на проповедници в своите безлични униформи, те пееха омайни псалми на спечелилите и тъжни реквиеми на изгубилите. Със своя сякаш вроден европейски чар и галантност тези мъже придаваха особена тържественост на играта, която ръководеха. Миг преди Джордън да пристъпи отвъд парапета от двете му страни изведнъж застанаха Къли и Мерлин.

— Мисля, че няма смисъл да влизаш — меко каза Къли. — Затварят само след петнадесет минути.

Играта на бакара приключваше в три часа сутринта. В следващата секунда един от светците с черни вратовръзки зърна високата фигура на Джордън и мелодично пропя:

— След малко затваряме последната подкова, мистър Джордън. Защо не опитате късмета си?

Джордън се засмя. От мястото си виждаше как огромната и безформена преди миг купчина карти бързо се укротява в ръцете на опитното крупие.

— Идвате ли, момчета? — обърна се към приятелите си той. — Ще ви дам пари и ще атакуваме заедно. Таванът, разбира се!

Това означаваше, че иска да залага по шест хиляди долара на всяка ръка, тъй като горната граница тук беше две хиляди.

— Да не си полудял? — изхриптя Къли. — Без мен! Троши си главата сам!

— Само ще си седиш — примоли му се Джордън. — Ще ти дам десет процента от печалбата на твоето място!

— Не! — отсече Къли и тръгна към мраморния парапет.

— А ти ще залагаш ли за мен? — извърна се Джордън към Мерлин.

— Защо не? — усмихна му се Хлапето.

— Имаш десет процента — обеща му Джордън.

— Добре.

Двамата преминаха през портичката и заеха места около масата. Току-що заредената подкова се оказа в ръцете на Даян и Джордън се настани до нея, за да може да я получи по-скоро.

Даян се наведе към него и прошепна:

— Не играй повече, Джорди, моля те!

Джордън не отвърна нищо и тя се зае да вади картите от дървената кутия. Скоро момичето изгуби служебните си двадесет долара, а заедно с тях и банката. Подковата се оказа в ръцете на Джордън.

Зает с опразване на джобовете си, той дори не я погледна. Масата пред него се покри с шарени чипове и банкноти. Отдели една пачка и я постави пред Мерлин, който седна на стол номер шест. После пусна двадесет черни чипа от улея, в който се поставяха залозите за банката, погледна Мерлин и му нареди с нетърпящ възражение тон:

— Ти също!

Мерлин отброи двадесет банкноти по сто долара.

Крупието вдигна ръка, за да обяви прекратяването на залозите. Очите му бързо пробягаха по масата. Всичко беше наред. Спусна ръка с длан надолу и мелодично пропя:

— Една карта за играча, моля!

Джордън сръчно изпълни нареждането — подаде една карта на крупието, а следващата постави пред себе си. Повтори операцията и зачака. Крупието огледа масата и подхвърли двете си карти към играча, който беше заложил най-голяма сума срещу банката. Онзи предпазливо ги повдигна, после победоносно се усмихна и ги обърна върху масата. Сборът му беше девет — карта в бакарата, с която не може да се загуби и по тази причина наречена „непобедима деветка“. Джордън обърна своите карти, без да ги гледа. И двете се оказаха светли. Нула. Ръцете му побутнаха подковата към Мерлин, но той поклати глава и я прехвърли на следващия играч. Джордън понечи да го спре, но нещо в лицето на младежа го накара да промени намеренията си. Не си казаха нито дума.

Златистокафявата кутия бавно обикаляше масата. Печалбите се редуваха равномерно — ту за банката, ту за играча. Продължителни серии нямаше. Джордън продължаваше да залага само на банката и вече беше успял да загуби десетина хиляди долара. Мерлин упорито отказваше да залага. Накрая подковата отново се върна у Джордън.

Заложил предварително своите две хилядарки, той се пресегна към купчината на Мерлин, отдели пачка банкноти и я хвърли в улея. За миг си даде сметка, че Даян вече не е до него, после я забрави. Усети как тялото му се стяга и се налива със страхотна сила. Беше сигурен, че картите ще се подчиняват на волята му и ще излизат така, както той иска.

Спечели двадесет и четири пъти подред, все така хладнокръвен и безстрастен. На осмата ръка край парапета вече не можеше да се мине от зяпачи. Всички участници в играта залагаха на банката, решили да се възползуват максимално от късмета му. След десетата ръка касиерът бръкна под масата и извади табличка с чипове, които рядко се появяваха — млечнобели на цвят, с красиви златни ръбове отстрани. Всеки от тях струваше петстотин долара.

Притиснат до парапета, Къли гледаше и мълчеше. До него неусетно се изправи Даян. Джордън ги забеляза и им махна с ръка. За пръв път беше истински развълнуван. След тринадесетата поредна печалба един дребен южноамериканец от отсрещната страна на масата не се сдържа и възхитено възкликна:

— Маестро!

Джордън продължи с максималните залози и край масата се възцари напрегнато мълчание.

Ръцете му грациозно обработваха картите в подковата. Нито една не се изплъзна от пръстите му докато напускаше дървеното си скривалище. Нито една не се обърна с лицето нагоре. Своите полагаше пред себе си, без да ги гледа, абсолютно сигурен, че гласът на крупието ще обяви неговите печеливши комбинации. Когато мъжът в черен смокинг поискваше „карта за играча“, Джордън му я хлъзгаше с безстрастна лекота, без да се опитва да й „повлияе“, така често правят запалените играчи на бакара. По същия начин — гладко и бързо, вадеше картите за банката, т.‍е.‍ за себе си. На двадесет и петата ръка най-сетне изтегли две цветни карти и подковата премина в ръцете на „играча“. В случая това беше крупието, тъй като никой не залагаше за играча.

След известно време подковата стигна до Мерлин, но той отново отказа да я приеме. Пред него имаше доста внушителна купчина от позлатени петстотиндоларови чипове. Дойде време да се плати комисионната на казиното — пет процента от печалбата, защото бяха залагали на банката. Един от крупиетата се зае да брои специалните комисионни жетони, поставяни до всеки, който е залагал на банката. Излязоха повече от пет хиляди долара. А това означаваше, че невероятната серия на Джордън му беше донесла печалба от над сто хиляди долара. Следвайки късмета му, останалите играчи също бяха спечелили значителни суми.

Свити върху високите си столчета и двамата наблюдатели говореха по телефона. Вероятно съобщаваха новините на управителя на казиното. Планираната ежедневна печалба на цялото заведение може да пострада сериозно само ако масата за бакара започне да губи. В дългосрочен план това, разбира се, няма особено значение, но собствениците винаги искаха да са сигурни, че нещастието се дължи единствено на капризите на съдбата. Гроунвелт взе асансьора и слезе в казиното. Влезе безшумно в залата за бакара, направи знак на онзи, който отговаряше за нея и се оттегли в ъгъла. Джордън все пак успя да го зърне с крайчеца на окото си. Мерлин и Къли му бяха обяснили кой е този висок възрастен мъж.

Подковата продължи обиколката си. Печалбите продължаваха да клонят към банката. Джордън спечели още доста пари преди дървената кутия да спре отново пред ръцете му.

И този път стори това, за което мечтае всеки непоправим комарджия — извади всички карти с безпогрешните си и приличащи на бели лебеди ръце, без нито веднъж да загуби! Купчините златисти чипове почти скриваха лицето му.

Той отдели четири от тях и ги подхвърли към главното крупие:

— Това е за вас, господа!

— Не си правете труда да ставате, мистър Джордън — галантно продума шефът на залата, приближил се към мястото му. — Ние ще имаме грижата да преброим тези чипове, след което ще ви изготвим съответния чек.

Джордън с мъка натика огромната пачка от стотачки във вътрешния си джоб и се зае да брои черните чипове. Когато свърши, вдигна глава и хвърли поглед към планината млечнобели плочки пред себе си.

— Хубаво, пребройте ми ги — кимна той. После се изправи на крака и нехайно подхвърли: — Ще напълните ли още една подкова?

Шефът се поколеба и се обърна да погледне управителя на казиното, застанал редом с Гроунвелт. Онзи отрицателно поклати глава.

Мнението му за Джордън беше отдавна съставено — непоправим комарджия, който няма да мръдне от Вегас докато не профука и последния си цент. Но тази вечер му вървеше и няма смисъл да се натискат. Утре картите ще се подреждат по друг начин. На никого не може да му върви до безкрайност, тъй че и този тук ще замине по реда си. Директорът се беше нагледал на подобни случаи. Всички комарджийски нощи в бъдещето са на страната на казиното, негов е и процентът върху печалбата, а пред процента никой не може да устои…

— Закрийте масата — нареди той.

Джордън се извърна към Мерлин и тихо прошепна:

— Наблюдавай броенето, защото десет процента са за теб! — когато вдигна глава видя, че Мерлин го гледа с някаква непонятна тъга.

— Не ги искам — кратко отвърна младежът.

Крупиетата брояха чиповете и ги подреждаха на купчинки пред контрольорите. Най-сетне свършиха и се отдръпнаха на крачка от масата. Шефът на залата пристъпи към Джордън.

— Тук разполагате точно с двеста и деветдесет хиляди долара, сър — с достойнство каза той. — За цялата сума ли да ви издадем чек?

Джордън кимна. Джобовете му бяха претъпкани с книжни пари и още чипове, но тях реши да не обменя.

Чули краткото нареждане на директора, хората започнаха да се разотиват. Шефът на залата шепнеше нещо в ухото на Гроунвелт. Къли напусна наблюдателния си пост до парапета и се приближи до приятелите си. Събрани на едно място в крещящите си „късметлийски сака“, тримата приличаха на улични хулигани.

Едва сега Джордън усети смазващата тежест на умората. Очевидно няма да има сили нито за зарове, нито за рулетка. А с горното си ограничение от петстотин долара на залог, блекджекът беше твърде бавна игра за него.

— Никакъв комар повече! — дрезгаво му нареди Къли. — Бог ми е свидетел, че за пръв път в живота си виждам подобно нещо! Оттук насетне можеш само да губиш! Такъв късмет каца на рамото веднъж на сто години!

Джордън уморено кимна.

Въоръженият пазач вдигна таблите с вече преброените чипове, постави върху тях платежното нареждане, разписано току-що от шефа на залата, и ги понесе към касата. Отнякъде изскочи Даян и лепна една целувка върху бузата на Джордън. Всички бяха на седмото небе. Джордън бе станал герой. И то без да се налага да причинява болка на някого. Колко било лесно, дявол да го вземе! Залагаш едри мангизи, чакаш благоприятно подреждане на картите и толкоз!

Наложи се да почакат няколко минути за приготвянето на чека.

— Е, вече си богаташ! — подметка му Мерлин. — Можеш да правиш каквото ти хрумне!

— Но първо трябва да се разкара от Вегас! — предупредително се обади Къли.

Даян стискаше ръката му, но Джордън не й обръщаше внимание. Гледаше към Гроунвелт, който продължаваше да разговаря с директора на казиното и двамата контрольори, най-сетне решили да слязат от високите си столчета.

— Какво ще кажете за още една подкова, „Ксънейду номер едно“? — изведнъж попита той. Макар и зададен с нормален глас, въпросът му проехтя ясно в полуопразнилото се помещение.

Гроунвелт се отдели от подчинените си и пристъпи напред. Под ярката светлина на масата Джордън видя, че този човек е доста по-стар, отколкото го беше мислил. Макар все още здрав и младолик, собственикът на хотела беше най-малко седемдесетгодишен. Стоманеносивата му коса беше гъста и безупречно сресана, а лицето му беше загоряло. Фигурата му беше стройна и изправена, все още недокосната от годините. С нищо не показа учудването си от факта, че един обикновен клиент се обръща към него с кодовото название.

Старият собственик беше спокоен. Някъде дълбоко в душата му потрепна една отдавна забравена струна, изведнъж му се прииска да отвърне на предизвикателството, поне за миг да стане онзи отчаян комарджия, който беше на младини. Макар и напрегнат, сегашният му живот бе сигурен и стабилен. В него отдавна нямаше място за чистото и неподправено вълнение от високите залози, магията на комара отдавна го беше напуснала.

Изведнъж му се прииска да изпита отново всичко това, пак да бъде млад, безразсъден и луд… Освен това му беше любопитно да види реакциите на Джордън, да открие причините, които го тласкат към безумния риск.

— Чакате чек за двеста и деветдесет хиляди долара, нали така? — тихо поиска да се осведоми той.

Джордън кимна.

— Предлагам ви следното — пълним една подкова и теглим карти само веднъж, на цялата тази сума!

Гласът му продължаваше да бъде тих и спокоен.

— Имам едно-единствено условие — продължи той. — Вие ще залагате за играча, а не за банката, както досега!

Всички край масата замръзнаха от изумление. Крупиетата зяпнаха и не можеха да отделят очи от лицето на шефа си. Защото той не само рискуваше огромна сума в разрез с всякакви правила. Ако случката се разчуе, Щатската комисия за контрол върху хазартните игри положително ще му отнеме и позволителното.

— Разбъркайте картите, какво чакате — усмихна им се приятелски Гроунвелт.

В същия миг дойде шефът на залата и подаде на Джордън една жълта хартийка с назъбени като на пощенска марка краища. Джордън й хвърли кратък поглед, след това я пусна в улея за залозите.

— Върви! — рече той и пусна приятелската си усмивка по посока на служебните лица.

С периферното си зрение отбеляза, че Мерлин се отдръпва от него и се насочва към парапета. Отново почувствува изпитателния му поглед върху гърба си. Даян се извърна и колебливо се насочи към изхода. На Джордън му беше приятно от очевидното им стъписване. Само от едно не беше доволен — ще трябва да залага срещу късмета си. Някак не му се искаше да тегли със собствените си ръце картите, срещу които бе принуден да залага.

Извърна се към Къли, който единствен беше останал до него и тихо попита:

— Ще изтеглиш ли картите вместо мен?

Онзи обаче потръпна от ужас и инстинктивно отстъпи. Очите му спряха за миг върху крупието, който размесваше картите със скрити под масата ръце, отново потръпна и с усилие на волята промълви:

— Джорди, това е шибан залог!

Каза го тихо, тъй като никак не му се искаше да го чуват хората около масата. Видя, че погледът на Гроунвелт е впит в лицето му, но въпреки това тръсна глава, обърна се към приятеля си и продължи:

— Известно ти е, че два процента и половина от всички залози отиват за банката. Това прави пет процента от печалбата ти, когато залагаш на нея… Но сега банката се държи от казиното и при залог от близо триста хиляди долара комисионната губи смисъла си… По-добре играй свободно, залагай на ръката, която сам избереш и не насилвай късмета си!

Всичко това Къли каза с равен и спокоен глас — така, както се обяснява на любопитно дете.

— Зная всичко това — усмихна се Джордън. Понечи да добави, че именно на него разчита, но вътре в себе си осъзна, че нещата не са точно такива, и премълча. Чувствуваше се лек и свободен като птица.

— Ще теглиш ли картите вместо мен, Къли? — отново попита той. — Някак не ми се иска да вървя срещу досегашния си късмет!

Крупието раздели на няколко купчини огромната колода карти и започна да ги разбърква. След известно време ги събра на едно място, подреди ги и подаде на Джордън продълговата линия от жълта пластмаса, с която се сечеше. Джордън се наведе и отсече. Присъствуващите се скупчиха около масата. Забелязали, че на масата е приготвена нова подкова, доскорошните играчи започнаха да се завръщат. Спря ги пазачът. Хората започнаха да протестират, но млъкнаха, когато разбраха, че става нещо необичайно, крупието бавно обърна първата карта, която бе изтеглена от подковата. Беше седмица. Това означаваше, че първите седем карти не играят. Човекът ги измъкна с ловки движения, пъхна ги на произволни места в огромния куп и подаде дървената кутия на Джордън. Той се настани на мястото си, готов да започне.

— Само една ръка — припомни му Гроунвелт.

Крупието вдигна десница и отчетливо проговори:

— Мистър Джордън, вашият залог трябва да бъде на картите, които ще бъдат изтеглени за играча. Това означава, че първата карта, която ще изтегля, ще бъде ваша. А картата, която вие ще изтеглите след мен, ще бъде за банката и залогът ви ще бъде срещу нея. Наясно сте с това, нали? Не искам да има недоразумения…

— Разбирам — кимна Джордън и отново се усмихна.

Крупието се поколеба за миг, после добави:

— Ако желаете, бих могъл да изтегля и вашите карти…

— Не, благодаря — поклати глава Джордън. — Реших да играя сам.

Този път вълнението му беше съвсем истинско. Не само поради огромната сума на залога, а и поради факта, че от цялото му същество се излъчва сила и всички в това казино се прекланят пред нея.

Ръката на крупието отново се вдигна и замръзна високо над главата му.

— Една карта за мен, след това една за вас. После повтаряме процедурата в същия ред!

Направи драматична пауза, пое дъх и тържествено пропя:

— Карта за играча, моля!

Джордън боравеше с подковата леко и без видимо усилие. Възвърнали предишната си грациозност, пръстите му не трепнаха нито за миг, а картите се хлъзгаха по зеленото сукно точно толкова, колкото им беше необходимо, за да спрат на сантиметър от чакащите длани на крупието. Човекът с черен официален костюм ги пое и сръчно ги обърна с лицето нагоре.

Всички присъствуващи замръзнаха от изумление, а крупието така и си остана с протегнати ръце.

— Непобедима деветка! — хлъцна Къли и гласът му се разнесе необичайно силно в мъртвешката тишина, обхванала залата.

Джордън не можеше да изгуби този залог! За пръв път през тази нощ той погледна картите пред себе си, преди да ги обърне на масата.

Сборът на банката също беше девет. Това означаваше, че никой не печели залога — нещо, което на бакара се случваше най-много веднъж на три месеца…

— Реми! — засмя се Джордън. — Тази вечер късметът ми здравата работи!

С нищо не показа, че изпитва разочарование от пропуснатата печалба.

— Още една? — обърна се той към Гроунвелт.

Продължаваше да се усмихва и изпитваше очевидна наслада от ситуацията.

— Не — поклати глава собственикът, извърна се към хората си и кратко им нареди: — Затваряйте!

След това се обърна и излезе. Необикновеният залог му донесе огромна наслада, но от опит знаеше, че не бива да се увлича. И без това си беше позволил твърде много, и без това беше сторил нещо, за което ще трябва да дава подробни обяснения пред Комисията за контрол върху хазарта. А след това ще трябва да си поговори сериозно с Къли. Имаше чувството, че е сбъркал с този младеж…

 

 

Застанали плътно около Джордън като телохранители, Къли, Мерлин и Даян го поведоха към изхода. Къли се пресегна към масата, прибра жълтия чек с назъбените краища и го натика дълбоко във вътрешния джоб на приятеля си. После дръпна ципа. Джордън щастливо се смееше. Наближаваше четири часа сутринта и животът в огромното казино бавно замираше.

— Отиваме да пием кафе! — заповяда той и поведе групата към бара, който примамливо проблясваше с разноцветните си светлини.

Едва седнали в едно от сепаретата, тапицирано със светла кожа, и Къли възбудено подскочи:

— Този тип лапна цели четиристотин хиляди долара! — викна той. — Жив-мъртъв, трябва да го разкараме от този град!

— Наистина е така, Джорди — подкрепи го Мерлин. — Сега си богат и можеш да правиш каквото си искаш. Но още днес трябва да напуснеш Вегас!

Погледът на Мерлин беше все така изучаващ и Джордън изпита леко раздразнение. Даян леко го докосна по ръкава.

— Не играй повече, моля те! — прошепна тя. Очите й бяха влажни.

Джордън имаше чувството, че току-що са отменили присъдата му за доживотна каторга. Приятелите му искрено се радваха за него и той реши да им засвидетелствува своята благодарност.

— Ето какво ще направя за вас, момчета — рече той и се усмихна. — И за теб, Даян… На всеки от вас ще подаря по двайсет хиляди долара!

За миг на масата се възцари мълчание, после Мерлин въздъхна и каза:

— Лично аз ще приема тези пари пред стълбичката на самолета!

— Правилно! — подкрепи го Даян. — Ти трябва да се махнеш от Вегас! Нали така, Къли?

Къли не беше на съвсем същото мнение. Не виждаше с какво ще се променят нещата, ако всеки получи своите двадесет хиляди сега, а после да натоварят Джордън на първия самолет, който напуска града. Тази нощ с комара е свършено и никой не може да разтовари приятеля им… Поне през следващите часове. Премълча всичко това, тъй като го обзе някакво непонятно чувство за вина. Но вътрешно яростно се проклинаше, със свито сърце си даде обет, че това е последната сантиментална проява в живота му. Ще демонстрира приятелските си чувства, които означаваха толкова много за разни баламурници като Даян и Мерлин! Но нима не им е ясно на тези двамата, че Джордън е напълно превъртял? Нима не съзнават, че всеки миг може да им се изплъзне и да профука цялото си богатство за нула време?

— Вижте какво ще ви кажа — дрезгаво започна той. — Тоя щастливец тук не трябва дори да помирисва игрална маса повече! Няма да мърдаме нито крачка от него, докато не го натоварим на шибания самолет за Лос Анжелис!

— Не искам да ходя там! — поклати глава Джордън. — Трябва ми нещо по-отдалечено, ако ще да е на другия край на земята… Никога не съм ходил в чужбина.

— Карта! — викна Даян. — Трябва ни карта на света! Портиерът ще ни намери, тия типове всичко могат…

Ръката й се пресегна към монтирания в тапицерията телефон. Преди известно време един от портиерите на хотела й беше уредил спешен аборт за по-малко от десет минути. Масата се огъваше от тежестта на подносите. Донесоха им всевъзможни деликатеси, бекон с пържени яйца, малки и още топли кифлички. Къли поръчваше като шейх. Започнаха да се хранят.

— Ще пратиш ли някой чек на децата си? — внезапно попита Мерлин. Макар и приведен над чинията си, той добре усети изпитателния поглед на Джордън. Това хлапе продължава да го изучава!

Джордън преглътна раздразнението си и сви рамене. Мерлин явно не можеше да разбере що за човек е бившата му жена.

— От къде на къде? — обади се вместо него Къли. — Вече се е погрижил за тях! Сега остава да кажеш, че трябва да тапицира и жена си!

Тази мисъл му се стори толкова абсурдна, че той избухна в смях. А Джордън отново се раздразни. Жена му беше достоен човек, но тези тук никога няма да го разберат.

Даян запали цигара, отпи глътка кафе и леко погали ръкава на Джордън. Сякаш той беше жена и Даян му предлагаше таен съюз.

Пристигна портиерът с огромен атлас на света под мишница. Джордън му подаде стодоларова банкнота и той се отдалечи от масата почти тичешком, добре видял зачервеното от ярост лице на Къли.

Даян бавно запрелиства страниците, а Мерлин Хлапето не сваляше изпитателния си поглед от лицето на Джордън.

— Как се чувствуваш? — попита го той.

— Отлично! — усмихна се Джордън, развеселен искрено от вниманието на приятелите си.

— Само гледай да не тръгнеш към някоя маса за барбут! — закани му се Къли. — Ще ти скочим отгоре като мечка!

Даян разстла картата направо върху чиниите. Всички, с изключение на Джордън се надвесиха над нея. Мерлин откри някакъв град в Африка, който според него бил страшно подходящ, но Джордън поклати глава и каза, че не иска да ходи там.

Изненадата поднесе Къли.

— Мерседас, това е най-подходящото място! — отсече авторитетно той. — Едно малко градче в Португалия, познавам го много добре!

Другите се изненадаха не толкова от португалското градче, колкото от факта, че Къли е напускал Вегас и е ходил чак в Европа.

— Това е мястото! — убедено повтори той. — Красиво и топло място с чудесен плаж. Казиното работи само по шест часа на нощ и максималният залог е петдесетачка. Можеш да залагаш като шейх и изобщо да не усетиш загубите си! Какво ще кажеш, Джорди?

— Нямам нищо против — сви рамене Джордън.

Даян се зае да очертае маршрута за предстоящото пътешествие.

— От Лос Анджелис вземаш самолета за Лондон… Този, дето минава през Северния полюс. После летиш за Лисабон, а от там до Мерседас ще стигнеш с кола…

— Не — махна с ръка Къли. — Има директен полет до един голям град в близост до Мерседас, забравих му името… Джорди не трябва да минава през Лондон, защото тамошните казина са чисто самоубийство за играчи като него!

— Имам нужда от малко сън — промълви Джордън.

Къли му хвърли един кос поглед.

— Господи, ама ти наистина изглеждаш зле! — възкликна той. — Качвай се горе и скачай в леглото! Ние ще организираме всичко необходимо и ще те събудим навреме за самолета. Но да не вземеш да се върнеш тайно! Ние с Хлапето сме тук и ще чакаме!

— Трябва да ми оставиш малко пари за билетите, Джорди — обади се Даян.

Джордън измъкна от джоба си огромна буца от стодоларови банкноти и я остави на масата.

— Не може да струва повече от три хиляди за първа класа, нали! — осведоми се Даян.

— Най-много две — поклати глава Къли. — Направи му резервация и в съответните хотели.

Той чевръсто отдели необходимата сума, а останалите банкноти натъпка обратно в джоба на Джордън.

— Да ви дам вашите пари сега, а? — предложи Джордън и се изправи.

— Не — побърза да се обади Мерлин. — Ако го сториш, преди да си взел самолета, няма да ти върви — хвърли му съчувствен поглед и добави: — Опитай се да поспиш, а багажа ти ще съберем, когато дойдем да те събудим.

— Добре — кимна Джордън и тръгна към коридора за хотела. Знаеше, че Къли и Мерлин са на няколко крачки зад него, твърдо решени да му попречат да се отбие отново в казиното. Бегло си спомни, че Даян го целуна за лека нощ, а дори вечно невъзмутимият Къли го потупа съчувствено по рамото. Господи, кой би си помислил, че човек като него е ходил чак в Португалия?

Влезе в стаята си, пусна двете резета и сложи веригата. Сега вече е в пълна безопасност. Седна на ръба на леглото и гневът внезапно го връхлетя. Главата нетърпимо го заболя, а тялото му започна да се тресе.

Как си позволяват да демонстрират някакви чувства към него? Как смеят да му съчувствуват? Нямат никаква причина да го правят, наистина никаква! Той не се оплаква, не им търси състраданието. Напротив, отвращава се от него!

Отпусна се назад върху завивките, прекалено уморен, за да се съблича. Претъпкано с чипове и банкноти, сакото го убиваше. Изхлузи го от себе си със змийски движения и го остави да се свлече на килима. Убеден, че този път ще потъне веднага в дълбок мъртвешки сън, той затвори очи. Но само за броени секунди отново го обзе онзи необясним ужас и той скочи на крака. Ръцете и краката му неудържимо трепереха.

Тъмната стая бавно започна да се изпълва със сивкавите призраци на утрото. Кой знае защо Джордън реши, че трябва да позвъни на жена си и да й се похвали с голямата печалба. Същевременно беше сигурен, че няма да го направи. Не можеше да се похвали и на децата си, на старите приятели — също. Изведнъж разбра, че в тази необикновена нощ, която безшумно оттегляше последните си сивкави дрипи, в целия огромен свят няма нито един човек, на когото би могъл да се похвали с невероятния си късмет. Нито един човек на тази земя не можеше да сподели радостта му от спечелването на едно цяло състояние.

Реши да си събере багажа и се надигна. Беше един богат човек, който заминава за Мерседас. При тази мисъл изведнъж му етана мъчно и по лицето му потекоха горчиви сълзи. После дойде яростта. Връхлетя го с такава сила, че цялото му тяло се разтресе. Очите му се спряха върху пистолета на дъното на куфара и съзнанието му помътня. В главата му с оглушителен грохот се върнаха фрагментите на хазарта, който беше играл цели шестнадесет часа без прекъсване — червени зарове се търкаляха и падаха на печеливши комбинации; купчинки чипове бяха побутвани към него върху масичките за блекджек; дългата маса за бакара беше обсипана с бледите лица на обърнатите и вече ненужни карти; крупие с черна вратовръзка и ослепително бяла риза вдигаше ръката си и отчетливо казваше: „Карта за играча, моля!“…

С плавно и бързо движение Джордън се наведе и стисна пистолета в ръката си. Съзнанието му изведнъж се очисти от виденията и стана кристално ясно. После, елегантно и сигурно, с движенията, с които беше изтеглял картите при своите невероятни двадесет и четири последователни удара на бакара, той сложи дулото зад врата си и натисна спусъка. Последната му мисъл бе, че никога няма да види Мерседас.