Марио Пузо
Умират глупаците (40)

41.

Месец по-късно отново се върнах в Калифорния. Обадих се на Жанел и се разбрахме да вечеряме заедно, а след това да отидем на кино. Долових известна студенина в гласа й и това ме разтревожи. Тръгнах към дома й готов на всякакви изненади.

Отвори ми Алис. Целунах я и я попитах как е Жанел. Тя извъртя очи и аз разбрах, че приятелката ни е побесняла. Е, оказа се, че не е бясна, а просто смешна. Появи се в дрехи, които никога не бях виждал да носи.

На главата си беше поставила бяла панама с червена панделка. Периферията й беше юнашки кривната и под нея предизвикателно проблясваха златистокафявите очи. Върху тялото й имаше безупречно скроен мъжки костюм от коприна или подобна на коприна материя. Панталоните бяха съвсем прави и с маншети на крачолите. Ризата й също беше от бяла коприна, а вратовръзката й беше великолепна с червено-сивите си ивици. Като връх на всичко в ръцете й се въртеше изящно бастунче в кремав цвят на фирмата „Гучи“, а върхът му предизвикателно беше опрян в стомаха ми. Беше решила да се разкрие на света и предизвикателно демонстрираше своята бисексуалност.

— Какво ще кажеш? — усмихна се в очакване тя.

— Страхотна си! — рекох. — Къде искаш да вечеряме с този тоалет?

Тя се облегна на бастунчето и ми отправи един хладен поглед.

— Мисля да хапнем в „Скандия“, а след това да прескочим до някой нощен локал. Никога досега не си ме водил на подобни места!

По начало избягвахме модерните ресторанти, а в нощни заведения и кракът ми не беше стъпвал. Съгласих се, тъй като смятах, че разбирам какво иска да направи. Искаше да ме принуди да призная пред целия свят, че я обичам въпреки обратните й наклонности, искаше да провери как ще понеса подмятанията и насмешливите погледи зад гърба си. Мнението на другите обаче изобщо не ме интересуваше. Отдавна бях приел фактите такива, каквито са.

Прекарахме чудесно. В ресторанта всички гледаха към нашата маса. Признавам, че Жанел изглеждаше действително страхотно. Беше едно по-русо и далеч по-красиво копие на Марлен Дитрих, в стил южняшка красота, разбира се. Защото въпреки специалното облекло и още по-специалното поведение, от нея се излъчваше женственост като пълноводна река. Знаех, че ще ме намрази, ако й го кажа. Защото продължаваше да си въобразява, че ме наказва в такъв вид сред обществото.

Постоянно си повтарях колко неповторима женственост се излъчва от нея в леглото и това ми помагаше леко да приемам мъжкаранската й роля. За онези, които ни гледаха, това беше нещо като двойна шега. Наслаждавах се на ситуацията, но внимавах Жанел да не разбере това. Тя очакваше да се ядосам и внимателно наблюдаваше всеки мой жест. Отначало остана разочарована от факта, че не ми пука, а после се зарадва.

Направих опит да се измъкна от посещението на нощно заведение, но тя беше категорична. Отидохме да изпием по едно питие в „Поло Лаундж“, където за нейно огромно удоволствие заварихме куп общи приятели. На една маса седеше Дорън, а малко по-нататък видях ухилената физиономия на Джеф Уейгън. И двамата се блещеха насреща ни. Жанел игриво им помаха, после се извърна към мен:

— Не е ли чудесно да се отбиеш някъде за едно питие и да откриеш там всичките си приятели?

— Наистина е чудесно — усмихнах се в отговор аз.

Малко преди полунощ я заведох обратно у дома й. Тя ме потупа по рамото с тънкото бастунче и с леко разочарование призна:

— Справи се отлично, момчето ми!

— Благодаря — отправих й аз един галантен поклон.

— Ще ми се обадиш ли утре?

— Разбира се.

Вечерта наистина беше чудесна. С наслада приемах промененото отношение на оберкелнери, портиери, а дори и на момчето от паркинга. Най-сетне Жанел се реши да напусне прикритието си.

 

 

Малко след този инцидент започнах да я обичам и като личност. Това означава, че нито искам да я скъсам от чукане, нито искам да потъвам в дълбоките й очи докато ми се завие свят, нито пък ми се ще да разкъсам със зъби сладката й устица. Беше по-скоро другото — онова, което ме караше да стоя буден по цели нощи и ненаситно да слушам историите й. Господи, тя наистина ми разказа живота си от игла до конец, но и аз направих същото. Казано с две думи, дойде време да проумея, че функциите й в моя живот съвсем не се изчерпват с това да ме направи щастлив и да ми доставя наслада. Разбрах, че трябва да я направя малко по-щастлива, отколкото изглежда в момента, че не трябва да се дразня, когато тя не успее да направи същото с мен.

С това съвсем не искам да кажа, че се превърнах в един от онези типове, които са влюбени в дадено момиче само защото това ги прави нещастни. На практика никога не съм разбирал подобно състояние. Винаги съм бил привърженик на тезата, че трябва да получа своя дял от всяка сделка и взаимоотношение — в живота, в литературата, в брака, в любовта, а дори и в бащинството.

Нямах намерение да я правя щастлива с разни дребни подаръчета, от които удоволствие да изпитвам и аз. Нито пък да я развеселявам, когато е в лошо настроение — защото това е най-баналното от всички препятствия, които мъжът иска да отстрани, за да постигне задоволяване на собствените си капризи.

Любопитно беше, че започнах да я обичам като човек именно, след като ми беше „изневерила“, след като се понамразихме и след като научихме всичко един за друг.

„Аз съм добра“, често казваше тя, съвсем по детински. И наистина беше добра. Праволинейна и честна във всичко, което действително беше важно за нашата връзка. Е, наистина много й се искаше да кръшне с някой друг, независимо дали е мъж или жена, но какво от това? Никой не е съвършен! Все още харесваше филмите, които харесвах и аз, мненията ни за филмите, които гледахме и хората, с които се запознавахме, все така съвпадаха. Лъжеше ме с единствената цел да ме щади. А когато ми казваше истината, го правеше както за да ме нарани (отмъстителността й откровено ми харесваше), така и от страх, да не би да науча истината от друг човек и това да ме нарани още по-дълбоко.

Разбира се, с течение на времето открих, че животът й е способен да ме наранява по най-различни начини. Беше наистина сложен живот, особено за хора, които не притежават такъв.

И тъй, най-сетне от връзката ни отпаднаха всички илюзии, всякакъв фалш. Станахме изключително близки приятели и аз я обичах такава. Възхищавах се на куража й, на начина, по който посрещаше неизбежните разочарования на професията, на всички толкова объркани подробности от личния й живот. Всичко това разбирах чудесно и бях изцяло на нейна страна.

Но къде отиде опиянението, на което толкова се радвахме в началото? Защо сексът ни изгуби част от фантастичната си привлекателност, макар все още да беше по-добър от всичко, което познавах? Защо вече не сме толкова възторжени един от друг, колкото бяхме преди?

Всичко е магия. Бяла или черна, но магия. Вещици, алхимия, дяволски заклинания, зловещи проклятия. Нима наистина е вярно, че съдбата ни зависи от разположението на звездите, а кървавочервената луна прави живота ни безполезен и пуст? Може ли да бъде истина твърдението, че безбройните галактики определят съдбата на всеки от нас, за всеки кратък миг, изживян на малката точица, наречена Земя? Вярна ли е простата истина, че никога не можем да бъдем щастливи без фалшивите илюзии?

Във всяка връзка настъпва момента, в който на жената сякаш й писва да гледа самодоволната мутра на партньора си. Тя разбира се, отлично знае, че той е щастлив благодарение на нея. Знае, че това е нейното удоволствие, а дори и задължение — да го прави щастлив. Но в крайна сметка винаги стига до извода, че този мръсник просто я използва. Това особено често става, когато мъжът е семеен, а жената — не. Защото при подобна ситуация той, а не тя, решава своите проблеми.

После настъпва момента, в който единият от партньорите иска битка, а едва след това любовна наслада. Жанел скоро стигна до този момент. Обикновено успявах да я обуздая, но понякога и на мен ми се приискваше да усетя миризмата на барута. Това най-често се случваше, когато тя изпадаше в безсилна ярост от факта, че нямам никакви намерения да се развеждам и не й правя никакви намеци за промяна на създалите се между нас отношения.

Една вечер ходихме на кино, а после, макар и много късно, отидохме да спим в крайморската й вила в Малибу. От прозореца на спалнята се виждаше широката сребърна пътека на луната върху спокойната океанска повърхност. Изведнъж ми заприлича на кичур коса, разстлан върху тъмна възглавница.

— Хайде да си лягаме — рекох, изгарящ от желание да я любя. Както винаги.

— Ох, господи! — въздъхна тя. — Няма ли да престанеш да ми се точиш като гимназист?

— Не ти се точа — рекох. — Просто искам да те любя.

И до такива сантименталности бях стигнал вече.

Тя ми хвърли един презрителен поглед с влажните си златисти очи.

— Писна ми от проклетата ти невинност! — протегна ръка за цигарите и добави: — Приличаш на прокажен, който си е забравил звънчето!

— Греъм Грийн — безпогрешно определих произхода на сравнението аз.

— Я върви по дяволите! — изруга ме тя, но после не издържа и се засмя.

Ето докъде ни доведе стремежът да й казвам само истината. А тя искаше да я лъжа. Искаше да я засипвам с всички глупости, които женените мъже предлагат на извънбрачните си симпатии. Нещо от сорта на „ние с жена ми сме в развод“, „ние с жена ми не сме спали от години в едно легло“, „ние с жена ми сме нещастни заедно, но се търпим заради децата“. Не казвах нищо подобно, просто защото не отговаряше на истината. Аз обичах жена си, спяхме на едно легло, имахме съвсем редовен и нелош секс, бяхме щастливи. Макар и двойствен, животът ми изглеждаше чудесен и нямах никакво намерение да го променям. Толкова по-зле за мен.

След като се засмя Жанел се насочи към банята и каза, че след малко ще е окей. Винаги вземахме една гореща вана заедно, преди да си легнем. Миехме си гърбовете, играехме си във водата, а после скачахме в дебелите хавлии. Подсушавахме се и се мушкахме под чаршафите.

Но сега тя не легна, а запали цигара. Това беше ясен сигнал, че сражението е близо. От чантичката й изпадна шишенце с хапчета за повишаване на тонуса и това ме ядоса. Следователно и аз бях готов за сражението. Любовното ми настроение отлетя.

Проклетото шишенце събуди рой неприятни представи в съзнанието ми. Вече далеч не бях толкова сляпо влюбен в нея, тъй като отдавна знаех, че има любовница, а нерядко преспива и с мъже докато аз съм в Ню Йорк при своето семейство. При вида на хапчетата ми хрумна, че вероятно ще глътне едно-две, за да може да приеме ласките ми. Сигурно днес вече го е правила с друг и по тази причина й липсва особено желание. Усети ме моментално.

— Не знаех, че си чела Греъм Грийн — рекох. — Това хрумване за звънчето на прокажения хич не е лошо. А ти си го запомнила специално заради мен, нали?

Златистокафявите й очи се сведоха към димящата цигара. Русата коса се спусна над лицето й и скри деликатните му черти.

— Точно така — отвърна. — Ти можеш да се прибираш у дома и да си лягаш при жена си, но ако аз имам други любовници, това означава, че съм курва и нищо повече! А вече дори си престанал да ме обичаш!

— Все още те обичам — възразих аз.

— Но не като преди, нали?

— Обичам те достатъчно, за да искам да те любя, а не просто да си хвърля семето! — отсякох аз.

— Ох, ти си невероятно лукав тип! — въздъхна тя. — Хем си невинен, хем си лукав! Току-що призна, че вече не ме обичаш силно като преди. Призна го така, сякаш аз те подведох и ти неволно се изпусна. Но всъщност искаше да ми го кажеш, нали? Защо? Защо жените да не могат да обичат някого и едновременно с тона да си имат и по-незначителни връзки? Ти винаги си ми казвал, че продължаваш да обичаш жена си, но мен повече ме обичаш. Че с мен е по-различно. Защо тогава да не бъде различно и за мен? Защо да не бъде различно за всички жени? Защо да нямаме сексуалната свобода на мъжа и едновременно с това да се радваме на любовта на един определен човек?

— Защото когато раждаш винаги знаеш, че детето е твое, а мъжете никога не могат да бъдат сигурни! — отвърнах аз. Казах го просто ей така, почти на шега.

Но тя рязко отметна завивките и се изправи в широкото легло.

— Не, не мога да повярвам на ушите си! — смаяно прошепнаха устните й. — Ти не си казал нищо подобно, не можеш да го кажеш! От твоята уста не могат излязат такива отвратителни думи!

— Пошегувах се — успокоих я аз. — Но искам да знаеш, че в момента говориш глупости. Искаш да те обожавам, да бъда лудо влюбен в теб, да се отнасям с теб като с девствена принцеса. Така, както са го правили някога, в Средновековието. Но едновременно с това отричаш всички добродетели, върху които се гради сляпата и всеотдайна любов. За теб е греховна и еретична самата мисъл, че жената може да принадлежи на един-единствен мъж и този мъж да се грижи за живота й, да бъде отговорен за съдбата й. Ти искаш мъжете да те обичат като Светия Граал, но едновременно с това да живееш свободно като птичка. Не приемаш, че моите ценностни разбирания също подлежат на преоценка — така, както и твоите. Не мога да те обичам така, както ти искаш. Нито пък така, както те обичах в началото.

Тя се разплака.

— Господи, колко много се обичахме! Знаеш ли, че приемах да задоволя възбудата ти дори когато главата ми се пръскаше. Вземах „Перкодан“ преди да си легнем. Исках да го правя, харесваше ми. А днес сексът ни вече не е така добър, не можеш да го отречеш. Особено след поредния откровен разговор.

— Истина е — рекох.

Това я накара отново да побеснее. Гласът й изтъня и ми заприлича на паче крякане.

Очакваше ме тежка нощ. Въздъхнах и се пресегнах към цигарите на масичката. Много е трудно да запалиш цигара, когато точно над главата ти виси окая работа на една наистина красива жена. Все пак успях да се справя, без да й обгоря косъмчетата. Ситуацията беше толкова комична, че тя не издържа, падна по гръб на леглото и се разтърси от смях.

— Права си — рекох. — За всичко си права. Но знаеш, че съществуват и някои чисто практически аргументи в полза на верните жени. Вече ти казах за венерическите болести. Не забравяй, че колкото повече мъже чукаш, толкова по-голям е шансът да получиш рак на матката!

— Лъжец такъв! — засмя се Жанел.

— Няма майтап! — продължавах да се правя на сериозен аз. — Всички стари табута си имат съответната практическа основа.

— Мръсни копелета! — въздъхна Жанел. — Всички вие сте гадни и мръсни копелета, родени с късмет!

— Такъв е живота — примирително рекох аз. — Друг път не викай толкова, защото много ми приличаш на патока Доналд!

В отговор получих удар с възглавница. Това ми даде повод да я сграбча в ръцете си. В крайна сметка пак дойдохме на думата си — започнахме яростно да се любим.

След известно време се отпуснахме по гръб и запалихме една обща цигара.

— Въпреки всичко, правото е на моя страна — замислено промълви Жанел. — Мъжете не са честни. Жените също имат право да имат неограничен брой сексуални партньори. Кажи ми честно, не е ли така?

— Така е — отвърнах и наистина го мислех. Дълбоко в душата си знаех, че имам право. Знаех го в интелектуален смисъл, разбира се.

Тя се сгуши до мен и каза:

— Точно за това те обичам! Наистина разбираш нещата, дори когато си обладан от свинските помисли на мъжкар! Когато направим революцията, аз ще съм тази, която ще ти спаси кожата, да знаеш! Ще кажа, че си добър мъжкар, просто си бил заблуден…

— Много ти благодаря — рекох.

Тя натисна фаса в пепелника и загаси лампата. След това тихо попита:

— Нали не ме обичаш по-малко само защото спя и с други?

— Не — отвърнах.

— Знаеш, че те обичам дълбоко и искрено, нали?

— Да.

— И не ме мислиш за курва само защото правя това, нали?

— Не — рекох. — Хайде, заспивай — посегнах да я прегърна, но тя се отмести.

— Защо не напуснеш жена си и не се ожениш за мен?

— Защото и така ми е добре — рекох.

— Мръсно копеле! — рече тя и ме ръгна с пръст в ташаците.

Викнах от болка и се прикрих с ръце.

— Какво си въобразяваш? — запитах, наистина раздразнен. — Че ще оставя жена си, само защото съм лудо влюбен в теб? Само защото обичам да разговаряме? Само защото ми допадаш в леглото повече от всяка друга?

Тя не можа да разбере дали говоря сериозно или се шегувам. Накрая реши, че сигурно се шегувам, но това предположение беше опасно. За нея, имам предвид…

— Моля те, кажи ми честно! — примоли се тя. — Защо продължаваш да живееш с жена си? Дай ми един смислен и логичен отговор!

Сгънах се да предпазя ташаците си от внезапно нападение и едва тогава отвърнах:

— Защото не е курва!

 

 

Една сутрин закарах Жанел до студията „Парамаунт“, където имаше ангажимент с някаква дребна роля. Пристигнахме рано и решихме да се поразходим. Оказахме се сред фалшиво малко градче, изградено по изключителен начин от декори. Зад сградите имаше дори фалшив хоризонт — парче ламарина, което беше изрисувано така правдоподобно, че за момент ме заблуди.

Фасадите на къщите, край които се разхождахме, бяха толкова добре направени и така истински, че аз не се сдържах и отворих вратата на някаква книжарница. Бях почти сигурен, че зад нея ще видя обичайните лавици с книги и маси, отрупани с разноцветни списания. Но зад вратата имаше само пясък и пожълтяла трева.

Жанел се засмя и продължихме разходката си. На една витрина се мъдреха разни шишенца с илачи от миналия век. Отворих вратата на старата аптека и отново видях пясък и трева зад нея. Вървяхме напред и аз продължавах да отварям най-различни врати. Жанел престана да се смее и любопитно ме наблюдаваше. Накрая стигнахме до малко ресторантче с платнен навес над тротоара. Мъж в работно облекло метеше плочите с дълга метла. Именно той създаде пълната илюзия в мен. Реших, че вече сме напуснали изкуственото градче на „Парамаунт“ и се намираме на територията на обслужващия персонал. На прозореца на ресторантчето висеше лист с дневното меню и аз попитах човека дали е отворено. Лицето му беше сбръчкано и износено, като на стар актьор. Той втренчено ме погледна, после пусна една широка усмивка и леко намигна.

— Сериозно ли говорите?

Отидох до вратата и рязко я отворих. Зад нея отново имаше само пясък и трева. Този път се смаях не на шега. Пуснах бравата и се вгледах в лицето на човека, който щеше да се пръсне от гордост. Сякаш сам беше организирал целия номер, сякаш беше господ, когото съвсем сериозно и малко наивно съм попитал дали животът е сериозен.

Поведох Жанел към студията, в която трябваше да прави своите снимки. Мълчах.

— Нима наистина се заблуди? — изрази учудването си тя. — Толкова ясно си личи, че всичко е декор!

— Не съм се заблудил — отвърнах.

— Но ти съвсем сериозно очакваше да откриеш нещо зад тези врати! — възрази тя. — Наблюдавах лицето ти! Особено когато отвори вратата на ресторантчето! — изви ми ръката зад гърба и закачливо добави: — Май наистина не трябва да те оставям сам! Доста си ми тъпичък!

Кимнах мълчаливо. Онова там, сред декорите, не беше толкова заблуда, не… Беше по-скоро силно желание да повярвам, че зад вратите има нещо. Беше решителен отказ на съзнанието ми да приеме, че зад боядисаните декори няма нищо. Всичко това се дължеше на факта, че продължавах да се смятам за магьосник. Въобразявах си, че след като аз отварям вратата, зад нея по магически начин ще се появят истински стаи и истински хора. Особено в ресторантчето. Миг преди да натисна дръжката, във въображението ми изплуваха червени покривки, тъмнозелени бутилки с вино и хора, които мълчаливо чакат да бъдат настанени. Може би затова бях толкова изненадан, че не откривам нищо подобно.

Бях убеден, че всичко това е работа на свръхестествени сили, но въпреки това се радвах да им се подчинявам. Не ми пукаше, че Жанел ме гледа с насмешка, още по-малко ми пукаше, че озадачих онзи шантав стар актьор. Господи, просто исках да се убедя със собствените си очи! Ако не бях отворил тази врата, цял живот щяха да ме глождят съмненията!