Марио Пузо
Умират глупаците (52)

53.

Пристигнах във Вегас късно вечерта и Гроунвелт предложи да вечеряме в апартамента му. Изпихме по един аперитив, след който келнерите внесоха маса с поръчаната вечеря. Забелязах, че порциите на Гроунвелт бяха съвсем детски. Той самият изглеждаше стар и уморен. От Къли знаех, че е получил удар, но не му личеше по нищо. Само дето се движеше по-бавно и отговаряше на въпросите ми с известно закъснение…

Хвърлих поглед към командното табло на бюрото му и се усмихнах.

— Значи знаеш, че им пускам по мъничко кислород, а? — отгатна предназначението на усмивката ми той. — Къли не би трябвало да ти казва…

— Някой неща просто не могат да останат в тайна — отвърнах. — А и Къли беше сигурен, че няма да кажа на никого…

— Не зная дали ще ми повярваш, но за пръв път прибягнах до този номер просто от любезност — усмихна се Гроунвелт. — Кислородът е глътка надежда за онези, които ще идат да си легнат с празни джобове. За печелившите не ми пука. Приемам, че на всеки може да му потръгне, тревожа се единствено от мошеничествата… Макар че никой не е в състояние да победи процента. Това важи както за комара, така и за обикновения живот. Процентът те разяжда и накрая те превръща в прах!

Гроунвелт отпусна глава на гърдите си и се замисли.

— Човек може да забогатее само на тъмно — процеди любимата си мисъл той. — Човек трябва да знае как да използва процента. Истински умните хора знаят, че късметът не означава нищо, той е твърде непостоянна магия…

Кимнах в знак на съгласие.

Приключихме с вечерята и минахме на коняк. Гроунвелт отпи малка глътчица и каза:

— Ще ти кажа какво се случи с Къли, защото зная, че се тревожиш за него. Помниш ли онова пътуване до Токио и Хонконг, което двамата с него направихте преди години? Е, добре. По неизвестни за мен причини Къли е решил да повтори номера с куфара. Бях го предупредил да не се изкушава от подобни неща. При тях процентът е без значение, а по време на онова ваше пътешествие просто извадихте късмет. Но той все пак е решил да замине… не зная по какви причини, но очевидно за него са били важни…

— Не би го направил без твоята благословия, нали? — пожелах да се осведомя аз.

— Разбира се — кимна Гроунвелт. — Пътуването беше изгодно и за мен.

— И какво стана с него?

— Не зная — поклати глава старецът. — Грабнал пълните с мангизи куфари и изчезнал. Според Фумиро в момента се намира някъде из Бразилия или Коста Рика и си живее като цар. Но ние с теб го познаваме по-добре, нали? Той не може да живее никъде другаде, освен във Вегас.

— И какво мислиш, че е станало с него?

— Има едно стихне от Йейтс — усмихна се Гроунвелт. — „Много войници и много моряци лежат далеч от родното небе…“ Май така започваше… Точно това се е случило и на Къли. Вероятно си лежи кротко в някое красиво малко езеро… От онези, които японците строят край къщите за гейши… Ох, никак не му е било приятно! Той искаше да умре във Вегас!

— Направил ли си нещо по въпроса? — попитах. — Уведомил ли си полицията или японските власти?

— Не — поклати глава Гроунвелт. — Такова нещо е невъзможно. И теб не съветвам да го правиш…

— Приемам мнението ти — въздъхнах аз. — Ти по-добре знаеш как се постъпва в подобни ситуации. Може пък изведнъж да се появи… Представяш ли си, че вземе да влезе в казиното с твоите мангизи така, сякаш нищо особено не е станало?

— Изключено — поклати глава Гроунвелт. — Хич и не си мисли подобни неща. Мисля, че ще е по-добре за теб, ако престанеш да храниш надежда… За Къли трябва да мислиш просто като за още един комарджия, който е станал жертва на процента… — за момент замълча, после меко добави: — Нашият приятел просто сбърка при броенето на картите в подковата…

Вече ми беше ясно какво иска да ми внуши Гроунвелт. Лично той е изпратил Къли с тази задача, сам е авторът и на нейния край. Втренчен в лицето му разбрах, че не го е направил от злоба, жестокост или жажда за мъст. Просто е постъпил така, както е трябвало да постъпи. За него това си беше част от бизнеса и нищо повече.

Стиснахме ръцете си за сбогом.

— Можеш да останеш, докогато пожелаеш — предложи ми Гроунвелт. — Всичко ще бъде за сметка на хотела.

— Благодаря — поклатих глава аз. — Утре сутринта си тръгвам.

— А тази вечер няма ли поиграеш?

— Може би — отвърнах.

— Е, желая ти късмет — приключи разговора той.

Вече затварях вратата зад себе си, когато Гроунвелт ме настигна и тикна в ръката ми купче стодоларови чипове.

— Намерих ги в бюрото на Къли — обясни той. — Убеден съм, че би му било приятно, ако именно ти ги проиграеш на някоя маса. Може пък да ти донесат късмет… — помълча, после тихо добави: — Мъчно ми е за Къли… Ще ми липсва, докато съм жив!

— И на мен — рекох, после се обърнах и си тръгнах.