Марио Пузо
Умират глупаците (8)

8.

Огромната сребърна птица напусна окъпания в светлина Запад и се хлъзна в сгъстяващия се мрак на Източната зона. Със свито сърце зачаках приземяването. На летището щеше да ме посрещне Арти, за да ме отведе в недовършения жилищен квартал на Бронкс при жена ми и децата. Предвидливо им бях купил дребни подаръчета — миниатюрни, но действащи ротативки за децата и пръстен с перли за Вали, който струваше двеста долара. Продавачката в бижутерийния магазин на „Ксънейду“ искаше за него петстотин, но Къли ми уреди специално намаление.

Никак не ми се мислеше за мига, в който ще се изправя пред семейството си. Бях гузен и ненавиждах сцената, която трябваше да се разиграе между Вали и мен. По тази причина насочих мислите си към онова, което ми се беше случило във Вегас.

Мислех си за Джордън. Вече не изпитвах мъка за него. В крайна сметка бяхме се познавали едва три седмици и едва ли ми беше станал толкова скъп. Но в мъката му имаше нещо трогващо. Не бях изпитвал подобно нещо в живота си, искрено се надявах никога да не го изпитам. Постоянно наблюдавах този човек, изучавах го така, както се изучава шахматна задача. Беше водил съвсем обикновен живот, спокоен и щастлив. Трусовете бяха настъпили само година преди края. Защо тогава не беше успял да се съвземе? Или се променяш, или загиваш, каза веднъж той. Това е същността на живота. А той не беше успял да се промени. И грешката си беше негова.

През тези три седмици лицето му изтъня и стана още по-светло. Сякаш костите под бледата кожа напираха да изскочат навън и да изкрещят непонятното си предупреждение. Тялото му се топеше с тревожна скорост. Не бях виждал човек да отслабва толкова бързо. Нищо друго не издаваше полъха на смъртта. Сега, когато се връщах мислено към изтеклите дни и нощи, вече ми беше напълно ясно, че поведението му е било подчинено на една-единствена цел — да ме заблуди, да насочи вниманието ми в погрешна и безопасна за намеренията му посока. Когато му отказах двадесетте бона, просто исках да му покажа своето възхищение. Смятах, че подобно нещо ще му бъде от полза. Но той явно вече бе изгубил онова чувство, което Остин нарича „благословия на обичта“…

Според мен Джордън се срамуваше от отчаянието си. Като всеки солиден американец той считаше, че е срамно да не виждаш смисъл в живота.

Всъщност, уби го жена му. Не, не, да се мисли така е твърде опростено. Значи остава детството му, нещо, което е свързано с родителите, братята и сестрите му. Човек никога не може да излекува раните на детството си. Възрастта не е щит срещу травмите.

И аз като Джордън отлетях за Вегас поради детското чувство, че съм предаден и изоставен. Цели пет години писах своя роман, цели пет години жена ми ме търпя и нито веднъж не се оплака. Не беше доволна, разбира се, но нали всяка нощ си бях у дома и никъде не мърдах, дявол да го вземе? Неуспехът на книгата дълбоко ме разстрои. А Вали само ме погледна и горчиво поклати глава.

— Винаги съм знаела, че няма да пробиеш — рече.

Бях направо смаян. Нима не виждаше какво изпитвам в онзи миг? Нима не разбираше, че това е най-лошия ден в живота ми? Въпреки това точно тогава я обичах повече от всякога. Опитах се да й обясня. Книгата беше добра, но трагичната й развръзка не се хареса на издателя. Той поиска да я променя, а аз отказах. (Ужасно се гордеех с този факт, господ ми е свидетел! И се оказах прав — за собствените си творби винаги се оказвах прав.) Бях убеден, че и жена ми ще се гордее с мен. Което показва един отдавна известен факт — всички писатели са кръгли глупаци. Защото жена ми не само не се гордееше с мен, но беше направо бясна. Живеехме бедно, дължахме пари на един куп народ, какво толкова се надувам и за какъв се мисля, да ме вземат мътните?! (Не го каза точно така, разбира се. Нито веднъж не чух Вали да произнася ругателни думи.) Но беше толкова бясна, че грабна децата и излезе. Върна се чак когато стана време да им приготви вечерята. Господи, нима това беше момичето, което преди няколко години също мечтаеше да стане писателка?

Успяхме да се оправим горе-долу благодарение на тъста ми. Един ден се сблъсках с него на прага на някаква евтина книжарница, стиснал под мишница куп преоценени романи. Въпреки прекрасния пролетен ден, той беше уморен и напрегнат, просто съсипан от работа. Лицето му бавно се наля с кръв, гледайки ме как се хиля насреща му, предвкусвайки насладата от това, което бях награбил в книжарницата.

— Господи! — просъска той. — Мислех, че си се заел да пишеш сериозно, а ти просто се размотаваш, да те вземат мътните!

За разлика от дъщеря си, той не се притесняваше от ругатните.

Две години по-късно романът ми видя бял свят. Критиката го възнагради с няколко ласкави отзива и толкова. От финансова гледна точка беше пълен провал, тъй като ми донесе едва няколко мизерни хилядарки. Вместо да ме поздрави, тъстът се навъси и рече:

— Е, хубаво… Пет години я писа тая книга и сам видя резултата. Сега вече е време да се заловиш да си гледаш семейството!

Състоянието на нещата ми се избистри особено ясно по време на комарджийските нощи във Вегас. От къде на къде са длъжни да ми симпатизират, дявол да го вземе? Защо трябва да подкрепят моята ексцентричност, само защото съм решил, че мога да правя изкуство? Защо трябва да им пука за нея? Били са абсолютно прави през всичките тези години. Но макар да си изясних напълно тези въпроси, отношението ми към тях вече не беше същото.

Напълно ме разбираше единствено Арти. Въпреки че напоследък и той се разочарова от мен. Не го показа, разбира се, но аз ясно го усещах. Той беше близкият ми човек на този свят. Или поне беше такъв докато не встъпи в брак…

Мислите ми отново отказаха да се съсредоточат върху предстоящото завръщане и побягнаха обратно към Вегас. Въпреки купищата мои въпроси, Къли все пак успя да се измъкне и не каза почти нищо за себе си. Е, поразказа ни нещичко за сегашния си живот, но не обели нито дума за това, с което се е занимавал, преди да се пресели във Вегас. Интересно беше, че любопитство в това отношение проявявах единствено аз. Джордън рядко задаваше въпроси, Къли и Даян — също. Ако бяха го сторили, аз сигурно щях да им разкажа далеч повече неща за себе си.

Двамата с Арти израснахме в сиропиталище. Това не беше толкова лошо, а сега си мисля, че беше дори по-добре от всички онези военни училища и фантастични колежи с добре уреден пансион, в които постъпваха богатите деца, вероятно с единствената цел да не се мотаят в краката на родителите си.

Арти беше баткото, но аз растях по-едър и по-силен от него. Той беше амбициозно и болезнено честно момче. Беше влюбен в точните науки, докато аз предпочитах да фантазирам. Той поглъщаше всичко написано в учебниците по математика и химия и постоянно решаваше шахматни задачи. Научи ме да играя шах, но темпераментът ми се оказа прекалено буен за тази игра. Не я обикнах вероятно и защото не беше хазартна замяна на това, аз четях романи като побъркан. Дюма, Дикенс, Сабатини, Хемингуей, Фицджералд, а по-късно Джойс, Кафка и Достоевски.

Готов съм да се закълна, че сирашкият живот изобщо не се е отразил на характера ми. Бях дете като всяко друго. Никой в по-сетнешния живот и на двамата не можеше да допусне, че не познаваме своите родители. Личеше ни, че сме сираци само по неестествено силните чувства, които ни свързваха. Но така е, предполагам, с всички сираци. Напуснахме сиропиталището в юношеска възраст. Арти си намери работа и аз отидох да живея при него. После той се влюби в едно момиче и аз трябваше да напусна. Постъпих доброволец в армията и участвах във Втората световна война. Върнах се след пет години и заварих Арти такъв, какъвто го помнех винаги. С една-единствена промяна — той вече беше глава на семейство, а аз — ветеран от войната. Толкоз. Само веднъж си помислих за нас двамата като за сираци. Това стана една вечер в дома му. Жена му се умори и отиде да си легне, а ние двамата останахме да си говорим в кухнята. Целуна го за лека нощ, преди да излезе, а аз си помислих, че двамата с Арти сме страхотно специални мъже. Защото като деца никой не идваше да ни целуне за лека нощ.

На практика животът ни в онова сиропиталище беше просто един мираж. И двамата бягахме от действителността с помощта на книгите. Най-любимата ми книга беше приказната история на Крал Артур. Изчетох всички версии и всички издания на тази книжка, включително оригиналът на Малори. Напълно естествено Арти се превърна в приказния крал. Бяха не само адаши, а и много добри хора. Детинското ми съзнание лесно ги сля в един общ образ. Но аз самият не успях да се идентифицирам с някой от смелите рицари на приказката, например с Ланселот. Всички ми се струваха кухи и тъпи, без да зная защо. А дори като дете не проявявах никакъв интерес към Светия Граал. Не исках да бъда и Галахад.

Влюбих се дълбоко в Мерлин и чудотворните му способности. Примирах от удоволствие, когато четях как се превръща ту в ястреб, ту в някакво друго животно, как става невидим, когато си пожелае. Привличаха ме дългите му отсъствия, но най-много ми харесваше сцената, в която отказва да бъде повече дясната ръка на крал Артур. Особено причината за този отказ — любовта му към едно младо момиче, което беше решил да научи на всички свои магии. Той знаеше, че това момиче ще го предаде и ще използва собствените му заклинания срещу него. Знаеше, че ще бъде окован в една мрачна пещера и ще лежи в нея цели хиляда години преди заклинанието да изгуби своята сила. Едва тогава ще бъде в състояние да се върне обратно в света на хората. Господи, какъв фантастичен магьосник, верен на своята любов! Накрая ще надживее всички, разбира се. През цялото си детство аз се опитвах да бъда Мерлин в очите на своя брат. След напускане на сиропиталището и двамата официално приехме фамилното име Мерлин. От този миг нататък нито веднъж не си казахме, че сме сираци. Нито помежду си, нито пред някой друг.

Самолетът започна да се снижава. Вегас беше моят Камелот, Вегас беше една ирония на съдбата, която може да обясни само великият Мерлин. Но сега се гмурках обратно в ежедневието и трябваше да дам някакво обяснение както на брат ми, така и на Вали. Голямата птица с рев се понесе по пистата, а аз се заех да събирам пакетчетата с подаръците.