Марио Пузо
Умират глупаците (42)

43.

Жанел

Аз съм добър човек. Независимо от това, което другите мислят за мен. Цял живот съм била разочарована от мъжете, които съм обичала. Разочаровали са ме преди всичко с изискванията си по отношение на любовта, с факта, че не могат да приемат интереса ми към други човешки същества извън себе си. Това разваля всичко. Отначало се влюбват в мен такава, каквато съм, а после се опитват да ме превърнат в нещо друго. Така стана дори и с най-голямата любов на живота ми — онзи мръсник Мерлин. Той е по-лош от всички заедно, но едновременно с това е и по-добър, защото ме разбира… Никога в живота си не съм обичала мъж така, както обичах него. И той ме обичаше. Направи всичко, за да запази това чувство между нас. Аз също. Но и двамата претърпяхме поражение. Не успяхме да победим мъжкарството, това отвратително чудовище. Той се разболяваше, когато му кажех, че някой друг мъж ми харесва. Дори лицето му се променяше. Разбира се и аз трудно понасях гледката, когато пък той потъваше в интересен разговор с някоя жена. Но какво от това? Той беше по-хитър от мен, прикриваше се. Никога не обръщаше внимание на други жени в мое присъствие, дори когато те проявяваха към него очевиден интерес. Аз не бях толкова хитра или пък просто не можех да приема подобен фалш. Защото това, което правеше той, си беше фалш от най-чиста проба. При това имаше успех — караше ме да го обичам все по-силно… Докато моята честност постигаше обратното, той ме обичаше все по-малко.

Обичах го, защото беше умен във всичко, с изключение на отношенията си с жените. С тях беше пълен глупак. Включително и с мен. Може би не толкова глупак, колкото мечтател, човек, който живее само с илюзиите си. Веднъж сам го каза — трябвало да бъда още по-добра актриса, за да му създам пълната илюзия, че го обичам. Разбрах, какво му е нужно и се опитах да го постигна. Но колкото повече обич му давах, толкова по-лоши ставаха нещата между нас. Исках той да ме обича такава, каквато съм. Може би никой не е състояние да ни обича такива, каквито сме. Това е истината. А едва ли някой обича истината. И въпреки това не мога да живея, без да се опитвам да бъда истинска, да бъда това, което съм. Прибягвам и до лъжата, разбира се, но го правя само в случай на крайна необходимост. По-късно, когато му дойде времето, винаги си признавам лъжата. И винаги с катастрофални последици…

Приятелите ми знаят, че баща ми ни напусна още докато бях дете. Когато се понапия някъде, имам навика да разказвам на съвсем непознати хора за опита за самоубийство, който направих на петнадесетгодишна възраст. Но никога не им казвам защо. Не им казвам истинската причина, оставям ги да си мислят, че е било бягството на баща ми и може би действително е било така. Разкривам много неща за себе си. Например, че ако харесвам някого и отида с него да си пийнем, той ще има всички шансове да ме вкара и в леглото си, дори и да съм влюбена в друг. Защо подобно нещо им се струва ужасно? Та нали те самите точно това правят? Но за тях е в реда на нещата. Мъжът, когото обичах повече от всичко на този свят, ме помисли за курва, когато му признах всичко това. Не можа да разбере, че подобни постъпки никога не са от особено значение. Че има моменти, когато една жена просто иска да я начукат. Да я начукат здравата, а после да си тръгне и да забрави. Нали всеки мъж е изпитвал подобни желания?

Никога не лъжа за важни неща. За материални също. Никога не прибягвам до евтините трикове, с които приятелките ми въртят мъжете. Никога не съм казвала на мъж, че съм забременяла от него заради материалната помощ. Никога не съм прибягвала до подобни номера. Никога не казвам на мъж, че го обичам, ако действително не е така. Поне в началото. Понякога, на по-късен етап, това може да се случи. Просто за да не го нараня като му кажа, че съм престанала да го обичам. След подобно признание се променям както емоционално, така и сексуално. Мъжете го разбират и постепенно стигаме до охладняване. Никога не съм мразила мъж, когото някога съм обичала, независимо колко отвратително се държи той впоследствие. Мъжете са най-груби към жените, които са престанали да обичат! Поне при мен винаги е било така. Може би защото те продължават да ме обичат, но аз не мога да изпитвам нищичко… Има огромна разлика между капчица обич и огромната всеотдайна любов.

Защо мъжете постоянно се съмняват в любовта ни? Защо мъжете постоянно се съмняват в искреността ни? Защо Мъжете винаги ни напускат? О, господи, защо това е толкова болезнено? Не мога да ги обичам повече. Много ме боли, а те са толкова дървени! Мръсни копелета! Нараняват ни с небрежността на децата, но на децата се прощава или пък просто не им се обръща внимание. Макар че и те, както мъжете, често ни карат да плачем. Но стига толкова! Никакви мъже, никакви деца!

Любовниците са жестоки. Колкото повече ни обичат, толкова по-жестоки стават. Не става въпрос за разните донжуани и свалячи, нито пък за онези тъпи „бройкаджии“ — курварите. За мен те са чисти инвалиди. Говоря за мъжете, които ни обичат дълбоко и истински. За онези, които и ние дълбоко обичаме и искаме да прекараме с тях до края на дните си. Такъв мъж е в състояние да ме накара да страдам много повече, отколкото всички останали мъже на света, взети заедно. На такъв искам да затворя устата, никога да не чувам думичките „обичам те“, никога да не му ги казвам!

Когато Мерлин за пръв път ми каза, че ме обича, аз се разплаках. Защото вече го обичах до полуда и знаех, че ще стане жесток, особено след като се разсеят някои илюзии. Тогава той ще ме обича все по-малко, докато аз ще продължавам да съм лудо влюбена.

Иска ми се да живея в свят, в който мъжете няма да обичат жените така, както го правят тук, при нас. Искам да живея в свят, в който никога няма да обичам мъж така, както обичам Мерлин. Искам да живея в свят, в който любовта е вечна и непроменима…

О, господи! Остави ме да живея с мечтите си. А когато умра, спокойно можеш да ме пратиш в рая на лъжите, в рая на неразкритите и простени лъжи. Тогава любимият ми винаги ще ме обича или ще се махне завинаги. Изпрати ми, господи, измамници, които са толкова опитни, че никога няма да ми причинят болка със своята истинска любов. И позволи ми, господи, да ги мамя с цялото си сърце! Направи така, че измамите ни никога да не бъдат разкрити, опрости ни сторения грях! Така ще можем да повярваме един в друг. Направи така, че да бъдем разделени от войни и епидемии, от лудост и смърт, но никога от скучното и монотонно течащо време. Помогни ми да бъда добра и никога да не деградирам до степента на пълната невинност. Позволи ми да бъда свободна!

Веднъж му казах, че съм спала с фризьора си. Ако можехте да видите каква физиономия направи! Лицето му просто се заля от хладна омраза. Такива са мъжете. Когато оправят секретарките си направо върху бюрото, всичко е наред. Но разберат ли, че партньорката им е чукнала по същия начин фризьора си, веднага се изпълват с презрителна омраза. Макар това, което ние правим, да е далеч по-разбираемо. Фризьорът ни върши лична услуга, работи само за нас. Той използва ръцете си върху нас, а някои от тях имат наистина страхотни ръце. Освен това познават жените. Моят го чукнах само веднъж. Постоянно се хвалеше, че бил страхотен в леглото. И веднъж ме улучи в подходящо настроение. Добре, рекох, ела да те видя. Вечерта пристигна и направихме пробата. Докато се занимавахме с това, непрекъснато ме наблюдаваше. Направи всичко според наръчника — от малките номера с езика и пръстите си, до специалните думички… Не исках да го разочаровам, и му казах, че действително е страхотен. Но това беше студен секс, само чукане и нищо повече. Когато все пак стигнах до оргазъм, не можех да се отърва от чувството, че всеки момент ще измъкне отнякъде огледало и ще ми позволи да видя прическата си отзад. На въпроса му дали е хубаво, отвърнах, че е страхотно. Предложи някой ден пак да го направим и аз казах окей. Но никога не ми предложи, макар и да го чакаше отрицателен отговор. Предполагам, че и аз не съм се проявила кой знае колко добре.

Какво лошо има във всичко това? Защо мъжете непременно решават, че жената е курва след подобна история? Всеки от тях би направил същото без дори да се замисля. Но то нищо не означава, не ме прави по-добра като човек, като личност. Разбира се, че подобен секс прилича на секс с инвалид. Но колко мъже и то от най-добрите, цял живот чукат жени-инвалиди?

Трябваше да се боря с опасността да деградирам до такава степен, че да стана истински невинна. Когато един мъж има чувства към мен, аз неволно пожелавам да му бъда вярна и никога повече да не се доближавам до чужд мъж. Искам да направя всичко за него, макар предварително да съм убедена, че едва ли ще издържа. Всички мъже започват да обиждат жените, с които живеят и правят всичко възможно да премахнат своята обич към тях. Правят го по милион различни начини.

Моята голяма любов, този кучи син! Наистина бях луда по него, а и той ме обичаше! Това поне трябва да му го призная. Аз бях неговото укритие. Аз бях тайната пещера, в която бягаше да се скрие, когато светът му дойдеше до гуша. Казваше, че с мен се чувства в безопасност, независимо къде се намираме — в обикновена хотелска стая или някоя къща под наем. Пейзажът винаги е различен — различни стени, непознати легла, праисторически дивани, килими с различни шарки. Но голите ни тела винаги бяха същите. Дори това не е цялата истина и именно това е странното. Веднъж го изненадах и тогава стана наистина забавно. Бях си направила операция на бюста. Цял живот си бях мечтала да имам големи гърди — закръглени и красиво вирнати. И най-сетне ги получих. Той много ги хареса. Казах му, че съм се оперирала специално заради него и това беше отчасти вярно. Но на практика го направих заради киното — не исках да се срамувам, когато ми възложат роля с разсъбличане. Продуцентите често хвърлят по някой кратък, но внимателен поглед на гърдите ни. Предполагам, че го направих и заради Алис. Но на него казах, че цялото тържество е в негова чест и мръсникът би трябвало да е останал доволен.

Винаги съм харесвала начина, по който ме люби. Тогава се проявяваха най-добрите му качества. Той наистина ме обичаше или обичаше моята плът. Постоянно твърдеше, че тялото ми е нещо специално и накрая повярвах това, което искаше да ми внуши — че не може да се люби с друга жена. Така стигнах и до такава степен на наивност.

Не беше истина, разбира се. В крайна сметка нищо не е истина. Дори собствените ми доводи по отношение на така наречените ми странности. Какво лошо има в това да харесваш женски гърди? Харесва ми да посмуквам женска гръд и не мога да разбера защо мъжете го намират за отвратително. Нали самите те обичат да правят това? Защо тогава да не го правят и жените? В крайна сметка както те, така и ние сме били сукалчета, бебенца…

Дали по тази причина жените постоянно реват? Защото никога не могат да се превърнат в сукалчета? Мъжете могат да стават бебенца, когато си поискат. Наистина е така. Но жените са лишени от подобна привилегия. Бащите мога да бъдат бебета, но майките — никога.

Той казваше, че с мен се чувства в безопасност. Знаех какво иска да каже. Когато сме само двамата, виждах как лицето му постепенно губи напрегнатото си изражение, а очите му стават по-меки и по-добри. А когато се прегръщахме топлички и голички, когато преливах от обич към него, той пускаше една облекчителна въздишка и започваше да мърка като сит котарак. Бях сигурна, че в този кратък отрязък от време е наистина щастлив. Това, което вършех си беше чиста магия! Фактът, че бях единствения човек на този свят, способен да му достави подобно блаженство, ме изпълваше с чувство за собствена значимост. Не бях просто една мадама за кревата, а означавах нещо за него! Не бях случайна слушателка, пред която може да се поперчи със своята интелигентност, а бях истинска магьосница! Магьосница на любовта! Какво блаженство, господи! В такъв момент и двамата можехме да умрем щастливи. Истински щастливи! Можехме да се изправим пред лицето на смъртта без капчица страх. Но всичко това беше възможно само в онзи кратичък отрязък от време. Нищо не е вечно, нищо не може да продължава до безкрайност. И никога няма да бъде така. Едва сега разбирам, че и двамата умишлено сме съкращавали тези мигове, нарочно сме бързали към неизбежния край. Един ден той простичко ми каза, че вече не се чувства в безопасност с мен и аз престанах да го обичам.

Мерлин дълбоко спеше. Жанел стана от леглото и придърпа един стол до широкия прозорец. Запали цигара и отправи поглед навън, към безбрежната шир на океана. Мерлин се въртеше и пъшкаше в леглото, очевидно сънуваше кошмари. Промърмори полугласно нещо, но тя не му обърна внимание. Да върви по дяволите! И всички мъже заедно с него!

Мерлин

Върху ръцете на Жанел имаше боксови ръкавици. Тъмночервени, с бели кантове отстрани. Беше се изправила срещу мен в класическата боксова стойка. Лявата й ръка беше протегната напред, а дясната — присвита и готова за нокаутиращ удар, беше прилепена към гърдите. Беше облечена само в бели гащета от блестящ сатен, с голи гърди. Краката й бяха обути в черни ластични кецове. Красивото й лице беше намръщено. Деликатно очертаната чувствена уста бе застинала в твърда гримаса, а бялата й брадичка беше плътно притисната в рамото. Гледаше ме с опасен поглед. Бях истински запленен от прекрасната голота на гърдите й, млечно бели, с вирнати яркочервени зърна, настръхнали от адреналина, изпълващ тялото й не от любов, а от желание за бой.

Усмихнах й се, но тя не реагира. Лявата й ръка се стрелна и ме улучи в брадичката. „Господи, Жанел, какво правиш?“, учудих се аз, но в същия момент получих още два леви и се свих от болка. Под езика ми започна да се събира кръв. Тя отскочи и аз протегнах ръце след нея. Едва тогава забелязах, че и на моите юмруци има червени ръкавици. Пристъпих крачка напред с кожените си кецове и се опитах да придърпам гащетата си. В този миг Жанел отново ме нападна и ми нанесе силен удар с дясната ръка. Пред очите ми затанцуваха разноцветни звезди. Гърдите й подскачаха като живи насреща ми, а полюшващите се червени зърна направо ме хипнотизираха.

В следващия момент се оказахме в ъгъла на ринга. Бях я притиснал, а тя прикриваше главата си зад червените ръкавици. Понечих да й нанеса един ъперкът в деликатно закръгленото коремче, но погледът ми се спря върху пъпа, който толкова често бях целувал. Ръката ми увисна. Влязохме в клинч и аз прошепнах в ухото й: „Хайде, Жанел, стига толкова. Знаеш, че те обичам“. Тя отскочи назад и отново ме удари. От спуканата ми вежда бликна кръв. Замахнах да я махна от очите си, също като малко коте, което иска да прогони нахална муха. Не виждах нищо, господи!

Избърсах криво-ляво кръвта от лицето си и я видях. Беше застанала в средата на ринга и ме очакваше. Русата й коса беше стегната в малък кок. Държеше го шнола от изкуствени брилянти, която проблясваше и странно ме привличаше. Нанесе ми няколко бързи удара и червените й ръкавици се превърнаха в пъргави змийски езичета. Но в един момент се разкри и аз й нанесох страхотен удар право в красивото й лице. Помислих си, че съм й го нанесъл. Защото ръцете ми отказаха да се помръднат. Знаех, че само клинчът може да ме спаси. Тя се опита да танцува около мен (така, както го правят истинските боксьори), но аз я сграбчих през кръста. Завъртях я във въздуха и тя безпомощно зарита с крака. Гащетата й се смъкнаха и разкриха красивото й задниче. Двете му половинки бяха толкова съблазнително закръглени, че аз си спомних как ненаситно ги мачках в леглото. Остра болка прониза сърцето ми. Защо, по дяволите, тя се бие с мен на този ринг? Отметнах златистите косъмчета от ухото й и прошепнах: „Легни по корем“. Но вместо да се подчини, тя се извъртя и ми тресна такъв ъперкът, че тялото ми се повдигна във въздуха и се просна тежко върху брезентовия под на ринга. Замаян и сякаш страничен свидетел на битката, аз бавно се изправих на коляно. Мелодичният й глас бавно броеше секундите. Същият глас, от който някога толкова се възбуждах. Стоях на едно коляно и мълчаливо я гледах.

Тя се усмихваше. После гласът й щеше да пръсне тъпанчетата ми. „Десет, десет!“, крещеше той. Лицето й се изкриви в злорада гримаса, тя вдигна ръцете си и заподскача от радост. До слуха ми достигна призрачният рев на милиони жени, изпаднали в луд екстаз. В следващия момент на ринга изскочи някаква дебелана и се залови да прегръща Жанел. Беше облечена в поло с висока яка, на която с едри бели букви пишеше „Шампион“. Надписът се гънеше като змия по извивката на огромните й гърди. Никой не ми обръщаше внимание. Стана ми зле и се разплаках.

След известно време Жанел пристъпи към мен и ми помогна да се изправя.

— Боят беше честен — рече тя. — Победих те по всички правила!

— Не е така — възразих през сълзи аз.

После се събудих и посегнах да я докосна. Но мястото й в леглото до мен беше празно. Станах и, както си бях гол, тръгнах към хола. Огънчето на цигарата й проблесна в мрака. Беше седнала в едно кресло и гледаше настъпването на мъгливото утро.

Приближих се и докоснах лицето й. По него нямаше кръв, а чертите й бяха недокоснати. Гладката й ръка се вдигна и покри моята, спряла по навик върху голата й гръд.

— Не ме интересува какво говориш и какво мислиш — прошепнах аз. — Обичам те, каквото и по дяволите да означава това!

Тя не отговори.

След няколко минути се изправи и ме поведе към спалнята. Любихме се, после се прегърнахме и заспахме.

— Господи, ти почти ме уби на онзи ринг! — промърморих в просъница аз.

Тя се разсмя.