Марио Пузо
Умират глупаците (24)

25.^[1]

 

Пуделчето оживя, а собственицата му не подаде жалба в съда. Изглежда не й пукаше, че лицето й е размазано, може би дори е изпитала удоволствие от този акт. След известно време Осейно получи от нея писмо в съвсем коректен тон, което очевидно целеше нормализиране на отношенията. Осейно издаде странен звук и хвърли писмото в кошчето за боклук.

— Защо не я пробваш? — подкачих го аз. — Може да се получи нещо интересно!

— Не обичам да бия жени — отвърна той. — А тая кучка явно няма нищо против да я използвам като боксов чувал!

— Вероятно ще се окаже втора Уенди — рекох. Знаех, че въпреки всичките мръсотии, които му прави, Уенди продължаваше да го привлича.

— Само това ми липсва! — ухили се той. Разбра добре какво искам да му кажа. Подозирах го, че изпитва удоволствие, когато зашлеви някоя мадама, той пък държеше да ми покаже, че съм на погрешен път.

— Уенди е единствената от всичките ми жени, която съм удрял — рече. — Останалите не успяха да ме предизвикат чак дотам, макар да се чукаха с най-добрите ми приятели, смучеха ми мангизите, съдеха ме за издръжки и пускаха всякакви клюки по мой адрес. Не успях да ги намразя. С всичките поддържам приятелски отношения. Но онази мръсница Уенди е нещо съвсем различно — тя си е родена вещица. Ако бях останал женен за нея, положително щях да съм й видял сметката!

Инцидентът с пуделчето стана известен в нюйоркските литературни кръгове и Осейно сериозно се тревожеше, че това ще навреди на намеренията му да постави кандидатурата си за Нобеловата награда.

— Онези шибани скандинавци направо умират за кучета! — кратко изрази опасенията си той.

А след това се зае да стабилизира разклатената си репутация. Написа специални писма до всички свои познати с известно влияние в света на литературата, публикува куп статии и хвалебствени рецензии за критическите трудове на някои от тях. Продължаваше да пише и есетата си на литературни теми, които според мен си оставаха пълен боклук. Мислеше и говореше единствено за своя велик роман и предстоящото му излизане. Всичко останало се раждаше на раздрънканата пишеща машина, на която чукаше с два пръста, когато успееше да й намери място върху претрупаното си писалище. Не съм виждал друг човек да трака толкова бързо с два пръста — машината му трещеше като истинска картечница. Под звуците на тази канонада се роди дефиницията на истинския американски роман, беше обяснено на света защо в Англия няма добра литература, с изключение на шпионските романи, бяха разбити на пух и прах автори като Фокнър, Мейлър, Стайрън и Джоунс — все имена, които можеха да го конкурират за Нобеловата награда. Пишеше все така превъзходно, езикът и стилът му бяха толкова убедителни, че читателят неволно заставаше на неговите позиции. Единствената цел на тази трескава дейност беше отстраняването на конкуренцията.

Но ако някой заинтригуван читател реши да се запознае по-отблизо със съвкупното му творчество, той бързо откриваше същността на проблема — репутацията на Осейно в света на литературата се дължеше предимно на първите му два романа, издадени преди близо двадесет години. Всичко останало — както прозата, така и публицистиката му — носеше белега на посредствеността.

На практика през последните десет години той беше изгубил голяма част от своята репутация на добър разказвач. Издаваше набързо написани книги, създаваше си доста врагове с начина, по който ръководеше списанието. Дори когато решаваше да целуне задника на някое литературно величие, той го правеше с такава снизходителна арогантност, сякаш сам беше участвал в изграждането на неговия авторитет. (В една статия по повод годишнината от рождението на Айнщайн, например, той занимаваше читателите предимно със собствената си особа, отделяйки едва няколко реда за великия учен.) Така човекът, когото беше решил да изчетка, обикновено се превръщаше в негов яростен противник. Един от последните му материали предизвика огромен скандал. В него твърдеше, че основната разлика между френската литература от деветнадесети век и английската проза за същия период се състои в простия факт, че френските писатели са имали богат сексуален живот, а английските — никакъв. Абонатите на списанието ни затрупаха с гневни протести.

Личното му поведение продължаваше да бъде скандално. Инцидентът в самолета стана достояние както на издателите ни, така и на жълтата преса, която го разду до чудовищни размери. По време на една от своите лекции в някакъв калифорнийски колеж свалил деветнадесетгодишна студентка, която, макар и сериозна ценителка на литературата, имала външността на холивудска шантонерка. Прибрал я при себе си в Ню Йорк, а след това започна да я мъкне по всички литературни сбирки. По това време беше прехвърлил петдесетте, но все още нямаше бял косъм. Само беше доста напълнял. Застанали един до друг, двамата предизвикваха чувство на неудобство. Особено когато Осейно се напиеше, а момичето го помъкваше към къщи. Към всичко това можеха да се прибавят още куп неща — например фактът, че пишеше халтурите си изключително в работно време, че мамеше деветнадесетгодишната си приятелка с някаква четиридесетгодишна писателка, току-що публикувала своя пръв бестселър. Самата книга не беше нищо особено, но Осейно най-безсрамно й отдели цяла страница в списанието, а авторката нарече „изгряващата звезда на небосклона на американската литература“.

Особено силно ненавиждах навика му да раздава наляво-надясно свои цитати. Негови „мъдри“ мисли можеха да се видят върху кориците на всякакви литературни боклуци. Като например: „Това е най-добрият роман от Стайрън насам“. Или: „Шокиращо произведение с динамика, която просто спира дъха ви“ (това специално беше един подличък цитат — хем прави услуга на автора, хем намеква на читателя, че спокойно може да мине и без тази книга).

Не ми беше трудно да разбера, че този човек започва да откача. Бях сигурен, че е нередовен, но не можех да открия причината за това. Лицето му беше болнаво и подпухнало, а зелените му очи святкаха с налудничав блясък. Нещо и в походката му не беше в ред — крачеше някак спънато и често залиташе. Безпокоях се за него. Защото бях успял да се привържа към този странен тип. Въпреки очевидната му непочтеност, въпреки противното му женкарство, въпреки склонността му към халтурата. Беше единственият човек, с когото разговарях за бъдещата си книга. Даваше ми кураж и съвети, дори се опитваше да ми отпусне заем, макар сам да беше затънал в борчове до гуша, обречен цял живот да изплаща огромни суми на петте си бивши съпруги и два пъти повече деца. Количеството печатно слово, което публикуваше, беше направо смайващо. Независимо от качеството му. Негови материали излизаха най-малко в две-три месечни издания, всяка година издаваше поне една публицистична книга по предварително поръчана „гореща“ тема, пишеше ежеседмичните си есета в нашето списание, редактираше чужди материали, а отгоре на всичко предлагаше и внушителен брой нелоши киносценарии. Печелеше огромни суми, но винаги беше без пукнат цент. Знаех точната сума на дълговете му, която беше направо астрономическа. Една част от нея бяха заеми, а друга — аванси за още ненаписани книги. Веднъж му споменах, че никога няма да се измъкне от дупката, която сам си копае. Но той само махна с ръка и се засмя.

— Най-силните ми козове са вътре в тая дупка — каза ми по друг повод той. — Приближавам края на големия си роман. Още най-много година и ще бъде готов. И тогава пак ще съм богат. Ще замина за Скандинавия да си получа Нобеловата награда. Представяш ли си колко прекрасни блондинки ни чакат там? Луди ще ги направя!

В пътуването за Нобеловата награда неизменно включваше и мен.

Най-често спорехме, когато държеше да чуе мнението ми за някое от своите литературни есета. Отказвах да ги коментирам, твърдейки, че съм просто един разказвач без теоретична подготовка. А той побесняваше.

— Ти си обладан от божествено вдъхновение творец! — започвах да го четкам аз. — Ти си интелектуалец, който има акъл да роди сто различни подхода към съвременната литература. А аз съм един обикновен касоразбивач. Залепям ухо на ключалката и чакам да чуя прищракването на комбинацията…

— Стига с тия касоразбивачески боклуци! — крещеше той.

— Ти просто се държиш настрана! Ти имаш идеите, защото ти си истинския творец! Много обичаш да си представяш, че си велик магьосник и има в ръкава ти такива номера, с които можеш всичко да контролираш — живота си, прозата си, капаните, които ти поставят другите! Ето какъв си ти!

— За магьосника не си прав — възразявах аз. — Магьосникът си прави магиите и толкова.

— И това е достатъчно, така ли? — питаше ме той с тъжна усмивка на лице.

— За мен е достатъчно.

— Едно време и аз бях велик магьосник — поклащаше глава Осейно. — Нали си чел първата ми книга? Признай, че е истинска магия!

— Чиста магия! — убедено кимнах аз. Тази книга наистина я обичах.

— Но за мен това не беше достатъчно.

Толкова по-зле за теб, помислих си аз, той веднага отгатна мислите ми.

— Не е така — рече. — Не бих могъл да я повторя. Защото не искам, а вероятно и не мога. След написването на тази книга престанах да бъда магьосник. Превърнах се в обикновен писател.

Безразлично свих рамене.

— Животът ми отиде по дяволите и ти добре виждаш това — продължи той. — Изпитвам завист към твоя, просто защото го държиш под пълен контрол — не пиеш, не пушиш и не гониш курвите. Пишеш си романчето, веднъж на три години отиваш да хвърлиш по някой зар, а през останалото време си играеш ролята на добър баща и съпруг. Ти си един съвсем скучен магьосник, Мерлин. Или по-скоро безопасен. Водиш безопасен живот, пишеш безопасни книги, прогонил си в дън гори тилилейски всяко отчаяние.

Дразнех го. Въобразяваше си, че дълбае в правилната посока, а всъщност дрънкаше глупости. А на мен не ми пукаше. Което означава, че магията продължава да действа. Това виждаше, това приказваше. Още по-добре. Беше сигурен, че контролирам изцяло живота си, че не страдам и не си позволявам малодушие, че не познавам онези хладни пристъпи на самотата, които го карат да сменя жените, да се полива с алкохол и да смърка кокаин. Не разбираше две основни неща в собствения си живот — страда, защото полудява, а не защото е наранена душата му. А много хора на този свят страдат истински и са наистина самотни, но въпреки това продължават да се борят с живота. Което не означава, че постигат кой знае какво. Всъщност и животът не е кой знае какво… Да не говорим за шибаното подреждане на букви и думи, кой знае защо наречено литература…

 

 

Разбира се, неприятностите не закъсняха. Но дойдоха оттам, откъдето най-малко ги очаквах.

Един ден в редакцията ми позвъни Пам, съпругата на Арти. Каза, че трябва да се видим по важен въпрос, но Арти не трябва да знае. Дали не бих могъл да прескоча до тях още сега? Парализирах се от паника. Дълбоко в душата си винаги се тревожех за Арти. Той беше крехък човек и винаги изглеждаше уморен. Зад съвършените черти на лицето му се долавяше наличието на дълбок стрес. Попитах с разтреперан глас какво се е случило, но тя отказа да ми каже по телефона. Все пак ме успокои, че не става въпрос за здравето му. Двамата с Арти имали личен проблем и Пам искала да се посъветва с мен.

Заля ме вълна на егоистично облекчение. Очевидно не Арти, а тя имаше проблем. Излязох по-рано от работа и подкарах към Лонг Айлънд. Арти живееше на северния бряг на острова, а аз — на южния. Не беше много далеч. Направих си сметка, че ще мога да се прибера за вечеря с малко закъснение. Не си направих труда да предупредя Валъри за закъснението.

У Арти винаги ходех с удоволствие. Имаше пет добри и възпитани деца с много приятелчета, които се събираха у тях. Пам не се притесняваше и винаги имаше на разположение големи купи със сладкиши и цели галони изстудено мляко. Заварих няколко деца пред телевизора, а останалите играеха на поляната пред къщата. Рекох им едно здрасти и получих хоров отговор. Пам ме покани в кухнята. От големия прозорец се разкриваше прекрасна гледка към залива. Кафето беше готово и тя го наля в чашките. Стоеше с наведена глава. Аз мълчах и чаках.

— Арти си има любовница! — изведнъж изтърси тя и рязко вдигна глава.

Въпреки петте деца, Пам изглеждаше невероятно млада и хубава. Имаше великолепна фигура — висока, слаба и елегантна. Лицето й беше чувствено и одухотворено, като на някаква съвременна мадона. Арти се беше запознал с нея в колежа. Никой в рода й не беше имал повече от две деца и вероятно по тази причина родителите й я считаха за мъченица. Не можеха да разберат защо трябва да ражда пет деца, но аз я разбирах прекрасно.

— Зад това ангелско лице се крие най-упоритото женче в Лонг Айлънд! — каза ми веднъж Арти. В устата на всеки друг подобни думи биха прозвучали обидно, но той ги каза с гордост и нескрито удоволствие.

— Блазе ти — рекох му.

— Само дето изпитва нещо като съжаление към мен — беше добавил той. — Вероятно заради детството. Иска й се никога повече да не бъда самотен…

— Блазе ти, блазе ти — повторих аз.

Това беше причината, поради която се раздразних от думите на Пам. Познавах Арти твърде добре и бях сигурен, че никога няма да мами жена си. Никога няма да изложи на опасност семейството, което беше създал, щастието, което му даваше то.

Очите на Пам бяха насълзени, но въпреки това не се отместваха нито сантиметър от лицето ми. Знаеше, че ако Арти наистина има някаква любовна авантюра, единствено аз бих бил в течение. Вероятно очакваше да се издам по някакъв начин.

— Това не е вярно — рекох. — Знаеш, че мрази да се обвързва с когото и да било, вероятно защото жените цял живот го преследват. Той е най-честният човек на света. Не бих го прикривал, но не бих го и предал — ти знаеш това.

— Така е — кимна Пам. — Но той закъснява най-малко три пъти в седмицата. А снощи на ризата му имаше червило! Чака ме да си легна и започва да върти телефона. Не се обажда на теб, нали?

— Не — признах аз и изведнъж се почувствувах като пълен глупак. Все още не можех да повярвам на чутото, но вече знаех, че ще трябва да изясня тази загадка.

— Освен това харчи много пари! — Пам вече открито плачеше.

— Днес ще си дойде ли за вечеря?

Пам кимна, а аз вдигнах слушалката и казах на Вали, че ще се забавя у Арти. Понякога правех това, тъй като често ми се искаше да поговоря с брат си. Вали добре знаеше това и не ми зададе никакви въпроси. Затворих телефона и се обърнах към Пам.

— Ще ни нахраниш ли?

— Разбира се — усмихна се през сълзи тя.

— Ще ида да го посрещна на гарата — рекох. — Всичко ще се изясни още преди да си приготвила вечерята — поколебах се и добавих: — Ще видиш, че брат ми е невинен!

— Дано — усмихна се отново Пам.

Разхождах се по перона и чаках. Беше ми мъчно за Пам и Арти. Но в жалостта ми се примесваше и известна доза самодоволство. Цял живот Арти ме беше измъквал от разни ситуации, но ето че дойде моментът и аз да го измъкна. Дълбоко в себе си бях сигурен, че брат ми е чист, въпреки безспорните доказателства за противното — това червило по ризата му, среднощните разговори по телефона и увеличените му разходи. В най-лошия случай му се е лепнало някое младо маце, което е успяло да го поразмекне донякъде със своята настоятелност. Но дори и на това не вярвах. Усетих как съжалението в душата ми бавно отстъпва място на старото и не особено силно чувство на завист. Арти имаше невероятен успех сред жените. Успех, на който аз никога не бих могъл да се надявам. С леко задоволство стигнах до заключението, че не е чак толкова лошо да бъдеш грозен.

Арти не се изненада, че вися на перона и го чакам. И друг път го бях посещавал без предупреждение, често го посрещах и на гарата. Винаги се радваше да ме види, а аз се чувствувах добре. Но този път го наблюдавах по-внимателно и веднага забелязах, че не е особено въодушевен от присъствието ми.

— Какво търсиш тук, да те вземат мътните? — престорено ми се скара той, но после се усмихна и ме прегърна.

— Дойдох да ти спасявам задника! — весело отвърнах аз. — Пам те е пипнала!

— Какви глупости дрънкаш, господи? — учуди се той. Винаги се беше забавлявал от ревността на съпругата си.

— Никакви глупости — рекох. — Прибираш се по никое време, въртиш телефона посред нощ, а най-накрая и класическото доказателство — червило по ризата ти!

Бях във великолепно настроение. Не знам защо, но още като зърнах лицето на брат си, бях сигурен, че всичко ще се окаже едно банално недоразумение.

Но Арти изведнъж се отби и седна на една от пейките на перона. Лицето му уморено се намръщи. Изправен над главата му, аз усетих как отново се стягам. Той вдигна очи към мен. На лицето му беше изписано объркано и жалостиво изражение.

— Всичко ще се оправи, не се безпокой! — прошепна Арти. После се усмихна и добави: — Божичко, Мерлин Магьосника! Я си нахлупи вълшебната шапка или поне седни!

После запали цигара и се замисли. Колко много пуши този човек, помислих си с тревога аз. После се запитах как ли ще успея да изгладя нещата между него и съпругата му. Знаех само, че не искам да я лъжа. Нито аз, нито Арти.

— Не изневерявам на Пам — промълви Арти, сякаш беше отгатнал мислите ми. — Само това искам да ти кажа…

И през ум не ми минаваше да се съмнявам в думите му. Знаех, че никога няма да ме излъже.

— Чудесно — рекох. — Но все пак трябва да й обясниш какво става, защото ще полудее. Намери ме чак в редакцията…

— Ако трябва да обяснявам на Пам, ще трябва да обяснявам и на теб — рече Арти. — А ти едва ли ще искаш да слушаш подобни неща…

— Казвай, казвай — подканих го аз. — Каква е разликата, по дяволите? Винаги си споделял с мен. Защо сега искаш да постъпиш другояче?

Арти пусна цигарата върху цимента на перона и тежко въздъхна.

— Добре.

Постави ръка на лакътя ми и аз изведнъж бях обхванат от дълбока тревога. Така правеше в приюта, преди да ми съобщи някоя неприятна новина.

— Не искам да ме прекъсваш, докато свърша — предупреди ме той.

Кимнах мълчаливо, а лицето ми пламтеше. Не знаех какво ще последва.

— В продължение на две години правя опити да открия майка ни — започна той. — Коя е тя, къде се намира, кои сме ние двамата с теб… Въпроси, които винаги са ме измъчвали. Преди месец я открих…

Рязко издърпах ръката си и скочих на крака. Арти също се изправи и протегна ръка да ме докосне.

— Тя е алкохоличка — рече. — Червисва си устните и се прави на мадама, но е страхотно самотна. Иска да те види. Непрекъснато ми повтаря, че не можела да направи нищо повече…

— Не искам да слушам! — прекъснах го аз. — Нито дума! Ти можеш да постъпваш както искаш, но аз ще се видя с тази жена само в ада!

— Хайде, хайде! — меко продума Арти и посегна да хване ръката ми. Но аз се дръпнах и тръгнах към колата си. Той ме последва. Подкарахме към дома му. След известно време негодуванието ми премина и аз му хвърлих един кос поглед. Беше много потиснат.

— Няма да е зле да разкажеш всичко на Пам — рекох.

— Ще й го разкажа — кимна той.

Паркирах пред къщата.

Арти слезе, заобиколи колата и се изправи до спуснатото стъкло откъм моята страна.

— Няма ли да дойдеш на вечеря?

— Не.

Гледах как тръгна към къщата, а след това се отби към полянката и прибра едно от децата, което се беше заиграло там. После запалих мотора и бавно потеглих. Карах с изключително внимание. Цял живот се бях тренирал да бъда внимателен именно в онези случаи, в които повечето хора стават безразсъдни. Когато се прибрах у дома разбрах, че Вали вече е в течение на нещата. Личеше й по лицето. Децата си бяха легнали, а върху кухненската маса ме чакаше вечерята. Започнах да се храня. Вали се насочи към печката и минавайки край мен леко ме погали. После се настани насреща с чаша кафе в ръце и зачака. След няколко секунди трепна, вдигна очи и каза:

— Забравих да ти кажа, че Пам помоли да й се обадиш като се прибереш.

Посегнах към телефона и набрах номера на Арти. Пам се опита да скалъпи някакви извинения по повод помощта, която ми беше поискала. После я попитах как се чувства, след като е научила истината.

— Господи! — засмя се тя. — Имам чувството, че щеше да е по-добре ако наистина беше замесена някоя мадама!

Беше възвърнала своята жизненост и ролите ни отново се размениха. Само преди два-три часа изпитвах съжаление към нея, защото тя беше човекът в смъртна опасност, а аз — онзи, който щеше да я спаси, или поне да й помогне. Вероятно Пам беше на мнение, че подобна размяна на ролите не е честна по отношение на мен и затова беше пожелала да се извини. Казах й да не се тревожи.

Тя помълча за момент, после колебливо подхвърли:

— Мерлин, ти наистина ли не искаш да видиш майка си?

— Нима Арти не ти каза какво е мнението ми по този въпрос? — контрирах аз.

— Знаел го е винаги. И възнамерявал първо да те подготви, а след това да ти каже — отвърна тя. — Но моите женски нерви ускориха развръзката. Сега е направо бесен, че съм те потърсила за глупости!

— Ето, виждаш ли? — засмях се аз. — Денят започна зле за теб, а завършва зле за него! Контрата в крайна сметка остана у него, нали?

— Така е — съгласи се Пам — Но наистина съжалявам, че те обезпокоих.

— Не се притеснявай — рекох.

С това разговорът ни приключи. Валъри продължаваше да ме гледа с очакване. Държеше се крайно внимателно, вероятно инструктирана подробно от Пам и Арти. Но аз знаех, че тя едва ли е в състояние да прецени цялата сложност на проблема. И тя, и Пам бяха чудесни съпруги, но не можеха да разберат онова, което сме изживели двамата с Арти. Семействата им единодушно се бяха противопоставили на женитбата им със сираци без корени. Можех само да си представя ужасните истории, които са се разказвали там. Дали не сме потомци на някой шизофреник? Дали в жилите ни тече чиста кръв, или сме някакви долнопробни мелези с родители от негърско, еврейско или протестантско потекло? Е, вече имат отговор на този въпрос. Бях убеден, че нито Пам, нито Вали одобряват сантименталността на Арти, заел се да търси след толкова години изгубената си майка…

— Искаш ли да я поканим да види децата? — попита ме Вали.

— Не.

На лицето й се изписа объркано и леко уплашено изражение. Виждах като на екран картината, която рисуваше смутеното й въображение. Вали се питаше дали някой ден и нейните деца няма да я отхвърлят по този начин.

— Но тя все пак е твоя майка!

— А ти знаеш ли какво означава думата „сирак“? — попитах я аз — Защо не погледнеш в речника? Означава дете, което безвъзвратно е изгубило своите родители, означава още животинче, преждевременно откъснато от закрилата на майка си. Кое от двете определения предпочиташ?

— Добре, добре — прошепна Вали.

Стана с потиснато лице, отиде да хвърли един поглед на децата и се прибра в спалнята. Аз останах в кухнята до зори. Четях ръкописи, правех си бележки. Когато отидох да си легна, тя отдавна беше заспала.

Два месеца по-късно всичко свърши. Арти ми позвъни да каже, че майка ни отново е изчезнала. Разбрахме се да се видим на вечеря в града и да си поговорим на спокойствие. И двамата не изпитвахме желание да обсъждаме подобни въпроси пред съпругите си. Бяхме обзети от едно особено чувство, което вътре в себе си наричах „сирашки срам“.

Арти изглеждаше добре. Съобщи, че майка ни е оставила бележка, за да не се безпокоим. После добави, че пиела страшно много, а след като се зареди тръгвала по кръчмите да сваля мъже. Била типична застаряваща фльорца, но той я харесвал. Накарал я да ограничи пиенето, купил й дрехи, наел й малък, но добре обзаведен апартамент с всички удобства, отпуснал й известна сума за издръжка. Тя пък му разказала целия си нелек живот. Според него нямала кой знае каква вина…

На това място го прекъснах. Не зная защо, но не ми се искаше да чуя края на историята.

— Ще я търсиш ли? — попитах то аз.

— Не — поклати глава Арти и се усмихна. — Знаеш ли, през цялото време имах усещането, че съм й в тежест… Не можеше да ме приеме. В началото играеше приемлива за мен роля — просто защото знаеше какво ще ми хареса. Но на практика се чудеше защо се занимавам с нея. Категорично отказа да дойде у дома.

— А как прие историята жена ти?

— Господи! — изсмя се Арти. — Пам ме ревнуваше дори от собствената ми майка! Трябваше да чуеш каква въздишка на облекчение пусна, когато разбра, че историята е приключена. А на теб, братле, ти свалям шапка! Прие всичко като шампион, дори окото ти не мигна!

— Не съм никакъв шампион — свих рамене аз. — Просто не ми пука за нея.

— Зная — въздъхна Арти. — Няма значение. И без това нямаше да я харесаш.

Шест месеца по-късно Арти получи инфаркт. Не особено тежък, но все пак му се наложи да лежи в болницата няколко седмици, а след това му дадоха и един месец домашен отпуск. Ходех да го виждам всеки ден. Постоянно ми повтаряше, че всъщност не е било инфаркт, а някакъв граничен случай — нещо от рода на нервните спазми. Слязох в редакционната библиотека и изчетох всичко, което успях да открия за сърдечните заболявания. Едва тогава разбрах, че реакцията на брат ми е типична за хората с удар, но в доста случаи именно те, а не лекарите, излизат прави. Пам обаче изпадна в истинска паника. Когато изписаха Арти от болницата, тя го постави на строга диета, изхвърли от къщата всички цигари и сама се отказа да пуши, за да не го дразни. Адски трудно му беше да се раздели с никотина, но все пак успя. Вероятно доста се беше уплашил, тъй като смени начина си на живот и започна да се грижи за себе си. Правеше дълги разходки според препоръката на лекарите, хранеше се внимателно, никога повече не посегна към цигара. След шест месеца изглеждаше толкова свеж, че ние с Пам постепенно престанахме да се споглеждаме със загриженост зад гърба му.

— Слава богу, че спря да пуши! — въздъхна Пам. — Беше стигнал до три пакета на ден и според мен именно това му докара инфаркта…

Кимнах, макар да не бях убеден в това. Винаги си мислех, че причина за заболяването му бяха онези два месеца, през които се грижи за нашата майка.

 

 

Непосредствено след като Арти се оправи, бедата сполетя мен. Изгубих службата си в литературното списание. Не заради някакви провинения, а просто защото бях дясната ръка на Осейно, а него го уволниха.

Най-сетне пожъна бурите, които сееше толкова години наред. Всичко му се върна тъпкано — особено презрението и омразата, които изпитваше към известни литератори и политици, към либерали, консерватори, радикали и всякаква паплач, наричаща себе си интелигенция. Тъпкано му се върна и за личното му поведение — за всичките му сексуални забежки, за хулиганските му маниери, за безскрупулната злоупотреба със служебното положение и безсрамните му опити да си осигури кандидатура за Нобеловата награда. Капак на всичко беше публикуването на една негова книга за порнографията. В нея Осейно твърдеше, че порнографията няма социална стойност, а представлява едно антиелитарно удоволствие за лишените от интелект хора. За тези и още много други прегрешения издателят с удоволствие би го уволнил далеч по-рано, но го възпираше един прост факт — списанието ни удвои тиража си след назначаването на Осейно за главен редактор.

В този период и аз печелех добри пари. Голяма част от статиите на Осейно всъщност написах аз. Усвоих до съвършенство стила му, а той ми изнасяше една петнадесетминутна лекция за отношението си по даден въпрос. Това ми беше достатъчно, защото лекциите му често бяха колкото налудничави, толкова и блестящи. След подобни изблици за мен беше детска игра да напиша съответната статия. Той прибавяше към нея няколко от своите неповторими и наистина брилянтни фрази, а след това си разделяхме хонорара. А половината от неговия хонорар беше два пъти повече от това, което плащаха на мен за цял материал.

Но и това не беше причина за нашето уволнение. Накисна ни бившата му съпруга Уенди. Направо ни закла! Но за да бъда справедлив ще добавя, че всъщност ни закла Осейно, а Уенди му подаде ножа.

В продължение на един месец Осейно беше в Холивуд, а функциите на главен редактор изпълнявах аз. Той трябваше да приключи с един ангажимент в киното и се бяхме разбрали да му изпращам по специален куриер всички подлежащи за печат материали. Когато се върна, реши да организира голям купон за своите приятели. Донесе от Холивуд една доста тлъста пачка мангизи и искаше да си разпусне душичката.

Присъствах на събитието само защото той изрично настоя. Бях сам, без Валъри. Тя не обичаше Осейно, а още по-малко обичаше да ходи на приеми. Годините брак ни помогнаха да сключим едно негласно споразумение — всеки водеше свой самостоятелен обществен живот. Аз се оправдавах, че съм прекалено зает с книгата и статиите си, тя пък — че трябва да се грижи за децата и няма доверие на платените бавачки. И двамата бяхме доволни от това споразумение, макар че то несъмнено беше по-изгодно за Вали. Аз, както винаги, не поддържах никакви връзки с никого. Виждах се само с Арти и ходех на работа в списанието.

Купонът на Осейно беше най-нашумялото събитие в средите на нюйоркската интелигенция. На него дойдоха най-известните личности от „Ню Йорк таймс бук ривю“, критици от всички солидни литературни издания, малцината писатели, които все още се пишеха приятели на Осейно.

Аз кротко си седях в едно ъгълче и разговарях с последната му съпруга. Изведнъж в помещението се появи Уенди и аз изтръпнах. Знаех отлично, че не е сред поканените и бях сигурен, че нещо ще стане.

Осейно моментално я забеляза и се насочи към нея със странната си провлачена походка, която през последните месеци му личеше особено много. Беше вече леко на градус и аз се опасявах, че ще направи някоя щуротия. Станах и побързах да се приближа. Стигнах точно на време, за да чуя поздрава, който й отправи Осейно.

— За какво си се домъкнала, да те вземат мътните! — изръмжа той с опасна нотка в гласа. От това, което знаех, бях сигурен, че Уенди няма да пропусне възможността да го влуди, но реакцията й ме изненада.

Беше облечена с джинси и пуловер, а на главата си имаше шал. Приличаше на Медея с мургавото си лице и изящни черти. Изпод шала стърчаха дълги черни масури коса, които ми заприличаха на малки, но опасни змийчета.

В погледа й се четеше мъртвешко спокойствие и мрачен триумф. От цялото й тяло се излъчваше омраза. Очите й бавно обходиха помещението. Сякаш искаше да попие всичко това, към което вече не можеше да има никакви претенции, да се докосне за последен път до блестящия свят на литературните величия, от които Осейно я беше прогонил. Очевидно останала доволна от видяното, тя се обърна към бившия си съпруг:

— Трябва да ти съобщя нещо много важно!

Осейно глътна остатъка от уиски в чашата си и се усмихна с опасен блясък в очите:

— Хайде, казвай каквото ще казваш, и се пръждосвай по дяволите!

— Лоши новини — мрачно го уведоми Уенди.

Осейно избухна в искрен смях.

— Кога твоите новини са били добри? — учуди се той и весело поклати глава.

— По-добре да ти ги съобщя насаме — отвърна Уенди с неприкрито удоволствие.

— Да те вземат мътните! — изруга я Осейно, но после я поведе по стълбите към кабинета си. Знаеше отлично, че Уенди с удоволствие би му вдигнала скандал пред всички гости. По-късно си дадох сметка, че умишлено я беше повел към кабинета, защото вкара ли я в спалнята, сигурно ще му се прииска да я тръшне на леглото. А тя отлично знаеше, че все още го привлича сексуално и за нея ще бъде огромно удоволствие да му откаже една бърза пушка. В крайна сметка се оказа, че кабинетът е бил фатална грешка. Това беше любимото му помещение, останало непроменено повече от двадесет години. Именно тук беше написал първите си наистина гениални книги. Имаше огромен прозорец, от който той обичаше да зяпа навън докато си почиваше.

Аз останах в началото на стълбите и не знаех какво да правя. Бях абсолютно сигурен, че Осейно ще има нужда от моята помощ. Ето защо бях първият, който дочу страхотния писък на Уенди, и първият, който се втурна нагоре. Изкачих стълбите на един дъх и ритнах вратата на кабинета.

Ръката му тъкмо се вдигаше над главата й. Тънките китки на Уенди бяха извити като куки, с ноктите напред. В този кратък отрязък от време успях да забележа, че макар и примряла от ужас, тя изпитваше дълбоко удоволствие от ситуацията. Върху дясната буза на Осейно зееха две дълбоки драскотини и от тях се стичаше кръв. Преди да успея да му попреча, юмрукът му се стовари върху лицето на Уенди и тя политна назад. После, със светкавично и вледеняващо точно движение, той я грабна през кръста, пристъпи крачка напред, вдигна я над главата си и я изхвърли през широкия панорамен прозорец, сякаш беше някаква непотребна парцалена кукла. Стъклото се пръсна на хиляди късчета и Уенди изчезна.

Не зная какво ме ужаси повече — дали тънкото й тяло, което излетя през прозореца, или пък вманиаченото лице на Осейно, който се хилеше като луд.

Изхвърчах от кабинета.

— Повикайте линейка, за бога, повикайте линейка! — развиках се аз.

После грабнах от закачалката първата попаднала пред ръцете ми дреха и хукнах навън.

Уенди лежеше на бетона като някакво странно насекомо с пречупени криле. Когато стигнах до нея, тя вече беше успяла да се надигне на колене и лакти. Приличаше на ранен паяк. Миг по-късно главата й безсилно хлопна в паважа.

Приклекнах и я покрих с дрехата. Свалих сакото си, нагънах го и го поставих под главата й. Виждах ясно, че изпитва силни болки, но нито от устата, нито от ушите й течеше кръв, а в очите й липсваше смъртоносното замъгляване, което бях виждал достатъчно често по време на войната. Лицето й беше спокойно и омиротворено. Хванах ръката й. Беше топла. Очите й трепнаха и се отвориха.

— Ще се оправиш — прошепнах. — Всеки момент ще дойде линейка и ще се погрижат за теб.

Тя ми се усмихна. Беше красива като статуетка в този момент. Разбрах защо Осейно продължава да я харесва.

— Този път вече го подредих както трябва, мръсникът му с мръсник! — прошепна на пресекулки тя и пак се усмихна.

В болницата установиха две счупвания — на ключицата и на един от пръстите на краката. Уенди беше съвсем спокойна и даде показанията си на ченгетата. А те отидоха в дома на Осейно и го арестуваха. Завъртях на адвоката му и получих инструкция да си държа езика зад зъбите максимално дълго, а той ще оправи нещата. От години се занимаваше с отношенията между Уенди и Осейно и доста по-бързо от мен разбра какво трябва да направи. Нареди ми да не мърдам никъде и да чакам.

Излишно е да казвам, че купонът се провали, особено след като разни цивилни ченгета започнаха да разпитват някои от гостите, включително и мен. Казах им, че съм видял само как Уенди е излетяла от прозореца. Същото получиха и моментално появилите се репортери. Адвокатът беше сигурен, че Уенди ще се задоволи с тази версия, тъй като ще прецени, че тя е и в неин интерес. Ако Осейно бъде осъден и влезе в затвора, тя ще изгуби не само своята издръжка, но и тази на децата. Ако Осейно не издрънка някоя глупост в участъка, всичко ще се оправи за няколко дни. А най-много след час приятелят ми щеше да бъде освободен под гаранция и откаран у дома си лично от адвоката.

Излязох от старата къща, спрях едно такси и се отправих към Вилидж. Седнах на стълбите пред къщата на Осейно и зачаках. Не след дълго пред мен спря черната лимузина на адвоката, зад волана, на която седеше униформен шофьор. Вратата й се отвори и на тротоара излезе Осейно.

Изглеждаше ужасно. Очите му бяха оцъклени и сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, а кожата на лицето му беше мъртвешки бледа. Мина край мен без дори да ме забележи. Настигнах го пред вратата на асансьора. Горе извади връзка ключове, но ръцете му неудържимо трепереха. Взех я и отключих вместо него.

Влязохме вътре. Осейно се насочи към сгъваемия диван-легло и се тръшна отгоре му. Все още не беше промълвил нито дума. Лежеше с ръце върху лицето, но това беше израз на умора, а не на отчаяние. Огледах малкото жилище. Истинска дупка, съвсем неподходяща за най-известния писател на Съединените щати. Знаех, че той почти не идва тук. Обикновено живееше в Хамптънс или в една удобна къща в Провистаун. А най-често при някоя от наскоро разведените богати фльорци, които сменяше през няколко месеца.

Седнах в прашното кресло и ритнах към ъгъла някаква отдавна забравена купчина книги.

— Казах на ченгетата, че нищо не съм видял — уведомих го аз.

Той свали ръце от лицето си и се надигна. За моя огромна изненада върху него грееше широка и по идиотски щастлива усмивка.

— Видя ли как литна, а? — запита ме той. — Знаех си аз, че тази кучка е вещица! Почти не употребих сила — тя сама си литна!

Изгледах го студено и казах:

— Според мен си започнал да откачаш! Време е да идеш на лекар!

Пред очите ми продължаваше да стои гледката с проснатата върху паважа Уенди и това ме караше да потръпвам.

— Успокой се бе, човек! Нищо й няма на оная!

Осейно не преставаше да се хили.

— Не ме питай защо го направих, но бях сигурен, че нищо няма да й стане! Не си мисли, че мога да изхвърля от прозореца някоя от другите си бивши жени…

— Не се опитвай да се оправдаваш! — отрязах го аз. — От това нищо няма да излезе!

— Не познаваш Уенди — усмихна се той. — Бас държа, че дори ти би я изхвърлил през прозореца, ако ти беше казала това, което каза на мен, кучката му недна!

— Хайде, хайде, не ми е до басове — рекох.

Отидох в банята, намокрих една кърпа и му я хвърлих. Той започна да бърше лицето и врата си, пръхтейки от удоволствие.

След като привърши с тази процедура, отиде отново да си легне.

— Чак сега си спомням, че от няколко месеца ме засипваше с писма — започна той. — Просеше пари, уж за детето. Нищо не й пратих, защото бях сигурен, че ще ги похарчи за себе си. После писмата секнаха — каза, че не искала да ме обезпокои, докато работя в Холивуд. А през това време най-малкото ми момче боледувало — менингит на гръбначния стълб. Тя го настанила в благотворителното отделение на градската болница, представяш ли си? При всички наркомани и безработни негри! Нарочно не ми казала нито дума, искала да ме накара да се чувствам виновен.

Осейно обичаше децата си, независимо коя от бившите му съпруги ги беше родила и отгледала. Не преставах да се учудвам на този факт. Никога не пропускаше да им изпраща подаръци за рождените дни, редовно ги вземаше през лятната ваканция. Ходеше да ги вижда при всяка възможност, водеше ги на театър, вечеря или увеселение. Знаех добре всичко това и по тази причина доста се учудвах на спокойствието, с което беше приел новината за сериозното заболяване на момченцето. Той разбра това и поясни:

— Детето е имало висока температура и остро възпаление на гърлото, нищо повече. Докато ти кавалерстваше на Уенди, аз позвъних в болницата и се осведомих за състоянието му. Казаха ми, че няма нищо сериозно, но въпреки това наредих на моя доктор да го прехвърли в частна клиника. Всичко това стана още преди да довтасат ченгетата. Всичко е наред, няма причина за безпокойство…

— Искаш ли да остана при теб? — попитах го аз.

— Не — поклати глава приятелят ми. — Сега мисля да прескоча до клиниката, а след това трябва да се погрижа и за другите деца… Нали временно ги лиших от майчини грижи? Макар да съм сигурен, че тази кучка още утре ще бъде на крака и пак ще започне да ми досажда!

На вратата се спрях и му зададох въпроса, който от доста време не ми даваше покой:

— Я ми кажи, даваше ли си сметка, че все пак се намирате на втория етаж?

— Разбира се — ухили се той. — Но не можех да допусна, че ще литне така! — после поклати глава и добави: — Вещица е, нали ти казвам!

На другия ден историята беше на първа страница на всички нюйоркски издания. Осейно отърва пандиза само защото Уенди отказа да предяви официални обвинения срещу него. В показанията й пишеше, че е възможно да се е спънала. Но това стана едва след няколко дни и злото вече беше сторено. Осейно беше принуден да си подаде оставката без много шум, същото направих и аз. В опита си да бъде оригинален някакъв журналист писа, че Осейно ще бъде единственият носител на Нобеловата награда, който е изхвърлил жена си през прозореца. Но на всички беше ясно, че този скандал означава край на надеждите му за престижното международно отличие. Никой не би си позволил да го включи в списъка на кандидатите след толкова вестникарски клюки и шумотевици. А и той самият не оправи нещата кой знае колко, тъй като само няколко седмици след събитието отпечата кратък фейлетон, в който описваше десетте най-добри начина да очистиш съпругата си.

Но в този момент и двамата бяхме изправени пред сериозен проблем — аз бях принуден да си изкарвам хляба на свободна практика, а той трябваше да се скрие някъде, докато го забравят репортерите. Е, неговият проблем поне можех да реша без затруднения. Позвъних на Къли в Лас Вегас, разказах му цялата история и го помолих да настани Осейно в „Ксънейду“ за седмица-две. Бях сигурен, че никой няма да се сети да го търси там, а и самият Осейно нямаше нищо против, защото никога не беше ходил в Невада.