Марио Пузо
Умират глупаците (35)

36.

Когато си луд по някого, а той не ти отговаря с подобни чувства, се получава една доста интересна ситуация. Ставаш като глухонемите, или предпочиташ да се правиш на такъв. Измина почти цяла година преди за пръв път да чуя издайническото прещракване на картите в ръцете на Жанел, макар че за това време бях събрал изобилна купчина от признаци и предупреждения за настъпването на този момент.

При едно от пътуванията ми за Калифорния стана така, че самолетът ми се приземи половин час преди разписанието. Очаквах, че Жанел както обикновено ще бъде в залата за посрещачи, но я нямаше. Излязох пред сградата на летището с предчувствието, че ще я хвана в нещо нередно. Беше неясно предчувствие, сгушено някъде дълбоко в душата ми. Може би от сорта на случайна среща със стар познат, с когото е седнала да изпие едно питие, докато ме чака… Може би изпращане на неизвестен любовник, който напуска Лос Анджелис малко преди моето завръщане… Нещо такова. Продължавах да бъда един крайно недоверчив тип.

И действително я хванах, макар и не така, както очаквах. Видях я да излиза от паркинга и да се насочва към сградата на летището, пресичайки двойната лента на магистралата. Вървеше бавно и с очевидна неохота. Беше облечена в сива пола и бяла блузка, а дългата й руса коса беше прибрана на кок. Почти я съжалих в този момент. Приличаше на дете, което са откъснали от любимата игра и са го помъкнали на гости. Точно по обратния начин бях действал самият аз, докато се намирах от другата страна на континента, в Ню Йорк. Отидох на летището цял час преди полета, тичах като луд през летището, изпълнен от нетърпението да я видя час по-скоро. Умирах за нея, но тя очевидно съвсем не се чувстваше така. Докато тези мисли нахлуваха в съзнанието ми като буреносен облак, тя вдигна глава и моментално ме видя. Лицето й светна от радост, а миг по-късно вече ме прегръщаше и целуваше. Бързо забравих това, което неволно бях наблюдавал.

През времето на този ми престой, тя беше изключително заета. По цял ден репетираше някаква пиеса, чиято премиера бе насрочена за една-две седмици по-късно. Това не ми пречеше, тъй като и аз имах доста работа в студията. Виждахме се само нощем. Обикновено ми звънеше в студията да ми каже горе-долу кога ще приключи. Когато й поисках номер, на който да я търся и аз, тя отвърна, че в целия театър няма нито един телефон.

Една вечер репетицията й се проточи необичайно до късно и аз реших да отида да я взема направо от театъра. Тъкмо се готвехме да тръгваме, когато от една гримьорна изскочи младо момиче и викна:

— Жанел, мистър Евъртс те търси по телефона!

Останах да чакам в коридора. Евъртс беше режисьор-постановчикът на пиесата. Не знаех причините, поради които беше отказала да ми даде номера на театъра. Сега нещата започваха да се изясняват — очевидно Жанел не искаше Евъртс да знае за мен.

Когато Жанел се появи отново, лицето й беше поруменяло от удоволствие. Погледна ме и спокойно обясни:

— За пръв път ме търси. Дори не знаех, че тук има телефон!

Щракането на втората карта се долови съвсем отчетливо. Продължавах да изпитвам огромно удоволствие от присъствието й, радвах се на тялото и очарователното й лице. Продължавах да съм влюбен до полуда в изразителността на това лице, в извивката на устните, в чаровните очи. Имаше най-красивата уста на света! А очите й? Господи, никога не бях виждал толкова беззащитни и едновременно с това толкова весели очи! По дяволите! Май приятелите ми бяха прави и аз все още си бях Мерлин Хлапето! Хич не ми пукаше, че тази красива уста сипе лъжа след лъжа! Знаех, че го прави с неудоволствие и това ми беше достатъчно. Жанел действително не обичаше да лъже и вероятно затова го правеше толкова зле. За всяка лъжа ми сигнализираше по един смешен и едновременно с това трогателен начин. Но лъжата си беше лъжа, все пак!

Няма значение, нищо няма значение! Страдах, разбира се, но пак ми беше добре. С течение на времето започнах да страдам повече, тъй като по-малко й се радвах. Така става в живота…

Бях абсолютно убеден, че между нея и Алис отдавна съществува интимна връзка. Веднъж Алис беше заминала на някакви снимки и Жанел ме покани да преспя при нея. Късно вечерта Алис се обади от някакъв град на хиляди мили, просто така, да си побъбрят. Жанел й отговаряше лаконично и очевидно се ядоса. Половин час по-късно, точно докато се любехме, телефонът отново иззвъня. Жанел се пресегна, вдигна слушалката и я запрати под леглото.

Никак не обичаше да я прекъсват, когато се люби и това страшно ми харесваше. В хотела често ми забраняваше да се докосвам до телефона, а нерядко не ми даваше дори да отворя на келнера с поръчаните напитки и храна.

След около седмица набрах номера й от хотелската си стая. Знаех, че спи до късно и никога не й звънях преди единадесет. Но този път ми даде заето. В продължение на час въртях през десетина минути, но винаги ми даваше заето. Изведнъж картинката ми се появи съвсем като на кино — Жанел и Алис се любят върху широкото легло, а телефонната слушалка е захвърлена под него и забравена. Когато най-сетне успях да се свържа, на телефона се оказа Алис. Гласът й беше мек и щастлив. Бях сигурен, че са любовници!

При друг случай — тъкмо тръгвахме на разходка към Санта Барбара, телефонът иззвъня и някой я повика по спешност при продуцента й. Ставало въпрос за някаква пробна роля. Обеща да се забави най-много един час и затова реших да я придружа. Продуцентът беше от старите й приятели. Влизайки в кабинета, той я погали по лицето, а тя топло му се усмихна. Веднага дефинирах този жест — жест на някогашен любовник, а сега близък приятел.

После тръгнахме за Санта Барбара. Не се сдържах и я попитах дали някога е спала с този човек.

— Да — отвърна тя и въпросът беше изчерпан.

Една вечер имахме среща с приятели за вечеря. Отидох да я взема от дома й. Отвори ми Алис, тъй като Жанел тъкмо се обличала. Харесах тази жена още щом я видях и някак не ми пукаше, че е любовница на Жанел. Неизменно ме посрещаше с нежна целувка по устните, винаги й беше приятно да бъде в моята компания. Разбирахме се чудесно. Беше висока и слаба, носеше тесни блузки, които подчертаваха изненадващо едрият й бюст, но на мен ми се струваше, че й липсва женственост.

Сипа ми чаша питие, сложи на грамофона една плоча на Едит Пиаф и зачакахме Жанел да привърши с тоалета си.

Скоро тя се появи откъм банята, целуна ме и каза:

— Страшно съжалявам, Мерлин, но току-що ми съобщиха, че тази вечер трябва да бъда на репетиция. Опитах се да те хвана в хотела, но не успях. След няколко минути ще мине режисьорът да ме вземе.

Щракването на втората карта беше толкова ясно, че дори се учудих. Гледах я и мълчах. Тя ми беше отправила най-сърдечната си усмивка, но я издаваше лекото потрепване на устните. Очите й ме гледаха изпитателно. Очевидно много й се искаше да успее да ме излъже, но разумът й подсказваше, че в този момент шансовете й са нищожни.

— Режисьорът ще ме вземе — повтори тя. — Вероятно към единадесет ще привършим…

— Добре — рекох.

Алис деликатно гледаше в чашата си и с целия си вид даваше да се разбере, че й е неудобно да присъства на обясненията ни.

Изчаках малко и режисьорът, разбира се, се появи. Беше млад, но почти напълно оплешивял човек. Държеше се страхотно делово. Отказа питието, което му предложи Алис, и се обърна към Жанел:

— Решихме да проведем репетицията у нас. Искам да си напълно готова за утре. Двамата с Евъртс променихме някои реплики и трябва да ги видиш…

След което се извърна към мен и подхвърли:

— Съжалявам, че ви развалих вечерта, но в шоубизнеса е така…

Стриктно се придържаше към ролята, която му бяха възложили. Не изглеждаше лош човек. Пуснах му една студена усмивка, в която се изхитрих да включа и Жанел, после рекох:

— Няма проблеми. Работете толкова, колкото ви е необходимо.

Жанел очевидно изпадна в лека паника, защото стреснато се обърна към режисьора:

— Дали ще свършим до десет?

— Може би, ако работим интензивно и без прекъсване — отвърна онзи.

— Защо не останеш при Алис да ме почакаш? — обърна се тя към мен. — После ще отидем на тази вечеря.

— Добре — приех аз. Бях решил да се съгласявам с всичко, просто за да видя какво ще се получи.

Останах при Алис и завързахме разговор. Тя каза, че наскоро е пребоядисала апартамента и ми предложи да го разгледам. Беше наистина красиво. Прозорците на кухнята бяха оборудвани със специални капаци, а шкафовете бяха изрисувани със странни, но приятни шарки. От тавана висяха разни медни тигани и паници, окачени на специални вериги.

— Хубаво е — изразих одобрението си аз. — Не мога да си представя, че Жанел е имала търпението да направи подобно нещо.

— Аз съм домашният майстор! — усмихна се Алис.

После ми показа спалните. Едната от тях беше обзаведена като детска стая.

— Тук мислим да сложим синчето на Жанел, когато ни идва на гости — поясни Алис.

После влязохме в другата спалня. В нея доминираше огромно двойно легло. Беше очевидно женска — с кукли край стените, големи възглавници върху дивана и телевизор срещу леглото.

— Чия е тази стая? — попитах аз.

— Моята — отвърна Алис.

В третата спалня цареше пълен безпорядък. Беше ясно, че обитателките на жилището я използват по-скоро като килер. Леглото беше тясно и покрито с дебела кувертюра. От стари мебели човек трудно можеше да се обърне.

— А тази спалня на кого е? — усмихнах се аз.

— На Жанел — отвърна Алис и сведе очи.

Разбра, че е безсмислено да крие от мен очевидния факт — тази стая беше явно необитавана, което означаваше, че двете спят в голямата спалня заедно.

Върнахме се в хола, седнахме на местата си и зачакахме.

Телефонът иззвъня в десет и половина.

— Господи! — въздъхна в слушалката Жанел. — Ще трябва да работим поне още един час! Чака ли ти се още?

Гласът й звучеше като на човек, комуто току-що са съобщили, че е неизлечимо болен.

— Защо не? — засмях се аз. — Ще чакам!

— Пак ще ти звънна — обеща тя. — Веднага след като свършим!

Седях при Алис до полунощ. Тя предложи да направи нещо за хапване, но аз отказах. Не бях гладен, просто ми беше забавно. На този свят няма нищо по-забавно от това да те правят на глупак.

Малко след полунощ Жанел отново се обади. Знаех предварително какво ще каже и тя наистина го каза — още не били свършили и не се знаело кога ще стане това.

Възприех поведението на галантно загрижен приятел. Предложих й да се видим на следващия ден, тъй като положително вече е страшно уморена.

— Колко си добър, миличък! — възкликна с нескрито облекчение тя. — Страшно съжалявам, че така се получи! Обади ми се утре следобед, моля те!

Казах на Алис лека нощ и тръгнах да си вървя. На вратата тя ме целуна като сестра и тихо попита:

— Утре ще й се обадиш, нали?

— Разбира се — рекох. — Ще й позвъня от дома.

 

 

На сутринта хванах първия самолет и се прибрах в Ню Йорк. След кацането на летище „Кенеди“, си взех багажа и се отправих към телефонните кабини.

— Страх ме беше, че няма да се обадиш! — въздъхна доволно Жанел, след като вдигна слушалката.

— Нали ти обещах?

— Работихме до три часа сутринта, а довечера в девет е генералната репетиция. Бих могла да прескоча за час-два, ако ти се иска да ме видиш…

— Разбира се, че искам — рекох. — Но едва ли ще стане, тъй като вече съм си у дома, в Ню Йорк. Алис не ти ли предаде, че ще ти се обадя от дома?

Насреща настъпи продължително мълчание.

— Ясно — пророни най-сетне тя.

— Когато тръгна пак за Калифорния, мога да ти звънна — рекох. — Искаш ли?

Нова пауза.

— Винаги си се държал с мен добре — рече накрая тя. — Защо сега трябва да ме нагрубяваш?

Линията прекъсна.

При следващото ми пътуване на запад всичко започна отначало. Жанел искрено искаше да бъде честна с мен. Закле ми се, че не е спала нито с Евъртс, нито с онзи плешив режисьор. Закле се, че винаги е била откровена с мен, че никога не ме е лъгала и няма да го прави в бъдеще. За доказателство ми предложи историята си с Алис. Беше интересна история, но поне на мен тя нищо не доказваше. Все пак бях доволен, че научавам истината.