Марио Пузо
Умират глупаците (25)

26.

След като оправих Осейно, аз се заех да търся решение и на своя проблем. Лишен от твърда заплата, приемах всякаква работа. Пишех рецензии за списание „Тайм“ и за вестник „Ню Йорк таймс“. Наследникът на Осейно също ми даваше по нещичко. Но всичко това ме изнервяше. Никога не знаех колко пари ще получа и кога ще ги получа. В крайна сметка реших да зарежа работата на парче и да се заема единствено с книгата си. Не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам, че тя ще донесе малко пари. През следващите две години живеех като отшелник. Оставах затворен в кабинета си по петнадесет часа на денонощие. Понякога излизах с жена ми до най-близкия супер и толкова. През лятото вземах децата и ги водех на плажа на Джоунс бийч, просто за да дам възможност на Вали да си отдъхне поне веднъж в седмицата. А нощно време се тъпчех със стимулатори, които трябваше да ме държат буден над машината поне до три часа сутринта.

Три-четири пъти се видях с Еди Лансър. Той се беше установил за постоянно в Холивуд и си изкарваше хляба с филмови сценарии. Едва ли някога отново щеше да пише книги. Животът в Калифорния му харесваше — жените, лесните пари, приятните вечери… Кълнеше се, че никога няма да напише дори един ред проза. Четири от неговите сценарии се превърнаха във филми с огромен касов успех и той стана един от най-търсените автори в Холивуд. Предложи ми да ми намери някаква работа при него. Отказах, макар че бях доста изкушен. Не можех да си представя, че ще мога да работя в киното. Съзнавах, че работата на киносценариста съвсем не е лесна, въпреки всички забавни историйки, с които ме засипваше Еди. Знаех, че човек престава да бъде творец и се превръща в обикновен проводник и реализатор на чужди идеи.

През тези две години виждах Осейно средно по веднъж на месец. Той изкара във Вегас десетина дни, после изведнъж изчезна. Къли ми се обади и се оплака, че избягал с една от любимите му приятелки. Не беше ядосан, а просто слисан от учудване. Момичето било изключително красиво, правело купища пари под негово ръководство, живеело като в приказка. И изведнъж зарязало всичко това, за да изчезне с някакъв стар писател, който имал внушително бирено шкембе и бил напълно откачен.

Обещах на Къли да купя билет на мадамата и да я върна във Вегас още в момента, в който се появи в Ню Йорк с Осейно. Дължах му поне това.

— Нека ми се обади, моля те! — рече той. — Кажи й, че ми липсва, че я обичам… каквото ти дойде на ума! Искам да се върне, защото без нея губя цели състояния!

Обещах му.

Но когато се срещах с Осейно и отивахме да хапнем някъде на спокойствие, той неизменно се появяваше сам и съвсем не приличаше на човек, който живее с младо и красиво момиче, а още по-малко с мадамата, която Къли толкова много възхваляваше.

Човек се чувства доста особено, когато научи за успеха и славата на някой свой близък. За онзи успех, който се появява изневиделица и прилича на метеор в ясното нощно небе. Бях изпитвал подобни чувства и знаех, че при мен те са кротки и не предизвикват никакви що-годе забележими реакции. Но все още не знаех как се чувства човек, когато славата кацне на собственото му рамо.

Цели две години живях като отшелник, но най-сетне завърших своята книга. Занесох я на издателя си и веднага я забравих. Месец по-късно стана каквото стана. Издателят ми позвъни у дома и с пресекващ от вълнение глас ми съобщи, че е успял да продаде правата за книгата ми на известна в цялата страна агенция, издаваща романи с меки корици в големи тиражи. Сумата беше зашеметяваща — петстотин хиляди долара и нито цент по-малко! Парализирах се от изненада и просто не можех да реагирам. Всички мои близки и познати бяха категорични — книга за отвличане на дете с главен герой самият похитител никога няма да бъде приета от широката публика. Така мислеха Осейно и Вали, Къли и Арти, да не говорим за разните редактори и търговски посредници. Преглътнах и успях да кажа това на своя издател.

— Този момент е престанал да има значение — отвърна той. — Защото разказваш една чудесна история.

Вечерта се прибрах в хола и съобщих новината на Вали. Тя я прие спокойно, без никаква изненада.

— Е, най-сетне ще имаме възможност да си купим по-голяма къща — рече. — Децата растат и имат нужда от повече пространство…

След това всичко си продължи постарому. С изключение на факта, че жена ми наистина намери нова къща и скоро се пренесохме в нея. Разбира се, тя се оказа само на десет минути път от нейните родители.

Няколко месеца след това книгата ми излезе от печат. Моментално оглави листата на бестселърите в цялата страна и се продаваше като топъл хляб. Но моят живот си остана все така монотонен. Замисляйки се над този факт, аз бързо открих причината — просто нямах почти никакви приятели. Къли, Осейно, Еди Лансър и толкоз. Брат ми щеше да се пукне от гордост, разбира се. Поиска да даде голям прием в моя чест. Аз пък му казах, че може да дава приеми колкото си иска, но без мен. Бях действително трогнат от рецензията, която Осейно публикува на първа страница на нашето бивше издание. За разлика от друг път, той съвсем обективно хвалеше достойнствата на моята книга, но не пропускаше да посочи и недостатъците й. Разбира се, леко я надцени. Все пак бях негов приятел, нали? А после, съвсем като в старите времена, забравяше и книга и автор, и започваше да говори за себе си и своя вече исторически роман, над който продължаваше да работи.

Позвъних у дома му, но никой не ми отговори. Написах му писмо и най-накрая получих отговор. Видяхме се в Ню Йорк и отидохме да вечеряме в един от известните ресторанти. Той самият изглеждаше ужасно, но водеше със себе си една великолепна млада блондинка, която не каза и пет приказки, но в замяна на това погълна невероятно количество храна. Представи ми я с името Чарли Браун и аз разбрах, че именно тя е момичето на Къли. Не знам защо, но изобщо не направих опит да й предам посланието на своя вегаски приятел. Някак не ми се искаше да огорчавам Осейно…

Спомням си една забавна случка от онези дни. Предложих на Вали да излезе и да купи нови дрехи, а аз да остана с децата. Тя завъртя телефона на няколко свои приятелки и се върна с куп пакети под мишница.

Вече се бях заловил за нова книга, но все още ми беше трудно да се концентрирам. Вали пръсна покупките си из хола и започна да ми ги показва. В първия пакет се оказа някаква рокля на жълти цветя.

— Струва цели деветдесет долара! — обяви гордо тя. — Можеш ли да си представиш? Деветдесет долара за едно нищо и никаква лятна рокля!

— Чудесна е — промърморих с прикрито безразличие аз.

— Така и не можах да разбера коя ми харесва повече — жълтата или зелената — продължаваше възбудено да чурулика тя. — Накрая се спрях на жълтата, но се ми се струва, че зелената май беше по-добра… Ти как мислиш?

Разсмях се от сърце.

— А не ти ли мина през ума, че спокойно можеш да си купиш и двете? — попитах я аз.

Тя стреснато ме погледна, после също се разсмя.

— Вече имаш възможност да си купиш жълта, зелена, синя, червена и каквато още рокля ти хрумне — добавих аз с неприкрита гордост в гласа.

Застанали един срещу друг с грейнали лица, ние за пръв път си дадохме сметка, че навлизаме в нов и доста по-различен етап от живота си. Все пак успехът не беше онова интересно и вълнуващо преживяване, което бях виждал в мечтите си. И както обикновено в подобни случаи, аз се заех да търся отговор на това явление в света на книгите. Бързо открих, че съм съвсем типичен случай; че много хора, които подобно на мен цял живот са драскали със зъби и нокти, за да постигнат мечтите си, в крайна сметка отпразнуват победата като скочат от някой по-висок прозорец.

Беше зима и аз реших да заведа семейството си на почивка някъде на юг. Спряхме се на Пуерто Рико. За пръв път в живота си заминахме на почивка. До този момент децата ми не бяха ходили дори на летен лагер.

Прекарахме прекрасно. Плувахме, радвахме се на топлото слънце, разхождахме се из непознатите улички, опитвахме непозната храна… И през цялото време се удивлявахме, че сме успели да избягаме от мрачната и студена зима и само след няколко часа полет вече се изтягахме под изгряващите лъчи на слънцето и търсим прохладата на лекия бриз. Вечер настанявах децата пред телевизора в огромното хотелско фоайе, а ние двамата с Вали се отправяхме към казиното. Вали час по час прескачаше да види децата, затова скоро променихме системата. Слагахме ги да си легнат и едва тогава отивахме да играем. Бързо установих един факт, който отдавна знаех на теория — вървеше ми на комар, тъй като бях вече богат. „Пари при пари отиват“, убедено твърдят комарджиите. За няколко нощи в казиното спечелих почти десет хиляди долара. Откровено си признавам, че им се радвах много повече, отколкото на стотиците хиляди, които носеше книгата ми.

Когато се прибрахме у дома, открих, че ме чака нова изненада — киностудията „Меломър филмс“ беше откупила правото за екранизиране на романа ми за сумата сто хиляди долара, а освен това ми предлагаше хонорар от петдесет хиляди плюс поемането на всички разноски, ако приема да замина за Холивуд и да напиша сценария.

Нямах особено желание да се захващам с филмови сценарии и реших да се посъветвам с Вали. Казах й, че възнамерявам да продам правата, но да откажа договора за сценария. Мислех, че ще бъде доволна от това решение, но тя беше на доста по-различно мнение.

— Според мен няма да е зле да заминеш — каза тя. — Ще се запознаеш с нови хора, ще поживееш в различно обкръжение. Доста се тревожа с твоята постоянна изолация…

— Можем да заминем всички заедно — предложих аз.

— Не — поклати глава Вали. — Тук се чувствам добре, освен това не ми се иска да прехвърлям децата в ново училище… Не знам защо, но имам чувството, че те не трябва да растат в Калифорния…

Подобно на повечето нюйоркчани, Вали считаше Калифорния за някакво странно и екзотично предверие на Съединените щати, в което се разхождат наркомани, убийци и шантави проповедници, готови да извадят пистолет на всеки истински католик.

— Предлагат ми договор за шест месеца — поясних аз. — Бих могъл да работя един месец и да свърша основното по сценария. После ще се прибера и ще замина отново само когато обстоятелствата наложат това.

— И това не е лоша идея — кимна тя. — Но искам честно да ти призная, че имаме нужда от малко почивка един от друг…

— Но аз не изпитвам нужда от подобна почивка! — прекъснах я аз с искрена изненада.

— Но с мен не е така! — твърдо отговори Валъри. — Нямаш представа колко е изнервящо за една жена мъжът й да работи у дома! Питай, когото поискаш, ако не вярваш. Непрекъснато трябва да се съобразявам с това. Виждах, че не можеш да си позволиш кантора под наем и си мълчах. Но сега вече можеш и затова ти казвам, че не искам повече да работиш у дома. Вземи си някое студио, излизай сутрин и се връщай вечер — като всички мъже. Убедена съм, че по този начин ще работиш по-добре.

И до ден-днешен не разбирам защо толкова се засегнах тогава. Беше ми много приятно да работя у дома и бях наистина дълбоко обиден, че тя приема нещата по този начин. Сега зная, че именно това чувство ме накара да приема договора за онзи сценарий. Съвсем детинска реакция, разбира се. Щом не ме искаш у дома, аз ще си изляза, пък нека видим тогава! Мога спокойно да се закълна, че по онова време Холивуд изобщо не ме привличаше така, както привлича повечето от хората на перото. Четях с удоволствие за този световен център на киното, но и през ум не ми минаваше да ида и да го видя със собствените си очи.

Бавно разбрах, че една част от живота ми си отиваше безвъзвратно. Отново си спомних рецензията, която Осейно написа за книгата ми.

„Всички писатели са герои, независимо дали пишат добре или зле, казваше той. Защото се борят сами и трябва да притежават фанатичната вяра на светците. Пораженията им са далеч по-многобройни от победите, тъй като враждебният свят наоколо не проявява капчица милост. Силите им намаляват (това именно е причината за слабите места дори и в най-добрия роман), те стават все по-уязвими за външни намеси и неволите на действителността трябва да бъдат забравени. Тези хора не трябва да мислят нито за болните си деца, нито за неверните си съпруги, нито за коварството на своите приятели. Те продължават битката, без да обръщат внимание на получените рани и се надяват на чудо, за да могат да издържат.“

Не одобрявах мелодраматичния тон на тези редове, но наистина имах чувството, че напускам един свят, населен с герои-мъченици. Пет пари не давах дали това не е поредният пристъп на типично приятелска сантименталност.