Марио Пузо
Умират глупаците (14)

14.

Видях Къли още щом кракът ми стъпи на бетона. Летището на Вегас все още беше малко и пътниците вървяха пеша до залата на терминала. Но Вегас се разрастваше и летището му също — до старата сграда се издигаше новото, още недовършено крило.

Очевидно и Къли растеше. Изглеждаше съвсем променен — някак по-висок и по-строен, облечен в безупречен костюм и скъпа риза с отворена яка. Прическата му също беше нова.

Доста се изненадах, когато този изтупан човек с вид на преуспяващ бизнесмен разтвори ръце и топло ме прегърна.

— Все същият стар Мерлин! — развълнувани промълви той. После видя „вегаското ми сако“ и се разсмя. — Нещата се промениха, момче — рече. — По-добре го махни!

В хотели ми беше запазил просторен и скъп апартамент. Барчето беше претъпкано с пиячка, а по масите имаше свежи цветя.

— Май добре лапкаш тук! — отбелязах с известна завист аз.

— Не се оплаквам — сви рамене той. — Отказах се от комара и минах на другата страна на масата. Знаеш това.

Кимнах и го загледах. Къли беше съвсем друг човек и още не можех да му свикна. Започнах да се колебая дали трябва да го посветя в своите планове. За три години всеки може да се промени. В края на краищата, бяхме се познавали едва три седмици!

Но когато си наляхме по глътка и вдигнахме чаши, той ме погледна с неподправена топлота и промълви:

— Наистина се радвам да те видя, хлапе! — Отново се превърна в стария и верен приятел. Пак стана Къли Брояча. — Спомняш ли си за Джордън?

— Непрекъснато — въздъхнах аз.

— Бедният Джордън! Така си и замина с цели четиристотин бона печалба! Бях страшно потресен и май това беше главната причина да се откажа от комара — призна Къли. — И знаеш ли какво стана? Откакто Джордън умря, късметът ми работи здравата! Ако не оплета конците, скоро може би ще бъда директор на този хотел!

— Настина? — учудих се аз. — Ами Гроунвелт?

— В момента съм му дясната ръка и той ми има пълно доверие. Отношенията ни са подобни на нашите с теб. Между другото, имам нужда от помощник… Ако някога решиш да доведеш семейството си във Вегас и да се установите тук, ще ти предложа отлично платена работа.

— Благодаря ти — отвърнах трогнато аз. Продължавах да се учудвам на топлите му чувства. Добре знаех, че Къли не е от хората, които лесно се привързват. — В момента не мога да ти дам отговор. Предложението ти е колкото приятно, толкова и неочаквано. На практика дойдох да те помоля за една услуга. Няма да ти се обидя, ако ми откажеш, но искам да ми отговориш направо. После цели два дни ще се забавляваме чудесно, независимо от отговора ти.

— Считай, че въпросът ти е уреден — спокойно отвърна Къли.

— Не бързай толкова — засмях се аз, а той се ядоса.

— Не ми пука за какво става въпрос! — отсече Къли с малко по-рязък тон. — Щом си решил да се обърнеш към мен, значи си преценил, че мога да ти помогна.

Разказах му всичко от игла до конец. Обясних му подробно как съм вземал подкупи, как в джоба ми в момента се гушат тридесет и три бона, които трябва да бъдат покрити. Къли ме слушаше внимателно, без нито за миг да отклони поглед от лицето ми. Накрая се ухили.

— Какво е толкова смешно, дявол да го вземе? — ядосах се аз.

Вече се смееше като луд.

— Приличаш ми на ревностен католик, който е решил да се изповяда за тежко престъпление — отвърна той. — Какво толкова се притесняваш? Всеки друг на твое място би го направил! Но признавам, че съм малко изненадан. Не мога да си представя как точно ти ще поискаш подкуп от някого!

Усетих как лицето ми се облива с червенина.

— На никога не съм искал нищо! — троснато отвърнах аз. — Сами идваха и ми тикаха парите си! Освен това не вземах предплата — всеки можеше да ме прецака, след като му свършех работата! И не ми пукаше от подобна опасност! — после се усмихнах и лукаво добавих: — Действах като онези — полупрофесионалистките, знаеш… Не исках да си призная, че съм обикновена проститутка!

— Все тая! — отряза ме Къли. — Но според мен си прекалено развълнуван. Като те слушам, оставам с впечатлението, че още години можеш да си бозаеш най-спокойно. А ако случайно изгърмиш, най-много да те уволнят и да ти лепнат една условна присъда. За мангизите обаче си прав — трябва някъде да ги покриеш. Надушат ли ги ония хрътки от ФБР, ще ти ги отмъкнат до последния цент!

Проявих интерес само към първата част от казаното. Защото умирах от страх да не ме тикнат в затвора и семейството ми да се окаже на произвола на съдбата. Именно по тази причина не бях казал нито дума на Вали. Не исках да я тревожа, но не исках и да си промени мнението за мен. Тя продължаваше да ме счита за творец, чист и непорочен като сълза на новородено…

— Защо мислиш, че няма да ме тикнат в пандиза ако ме хванат? — попитах.

— Защото това е служебно престъпление — отвърна Къли. — Не си ограбил банка, дявол да го вземе! Не си гръмнал някой нещастен бакалин, нито пък си ограбил някоя самотна бабичка! Вземал си мангизите на няколко мамини синчета, които искат да се отърват от военна служба и толкоз. Господи, това е истинска златна мина! Копелдаците плащат, за да влязат в казармата! Никой няма да повярва, че такова нещо е възможно. А съдебният състав направо ще се пукне от смях!

— И на мене ми се струва смешно — признах аз.

— А сега казвай какво искаш от мен — стана изведнъж деловит Къли. — Смятай, че въпросът ти е решен. Искам само едно да ми обещаеш — да ми се обадиш в момента, в който те притиснат ченгетата. Аз ще те измъкна, окей? — отново бях озарен от топлата му усмивка.

Обясних му какво съм намислил. Смятах да си обърна парите в чипове и да започна да играя на дребно. Възнамерявах да обикалям всичките казина и да обръщам парите малко по малко. Когато свърша тая работа, просто ще ги оставя на съхранение в касата на някое от тях срещу разписка. Парите ще бъдат нещо като комарджийски кредит. ФБР едва ли ще тръгне да проверява всички игрални зали. А разписките ще оставя на съхранение при него и ще си ги взема обратно, когато ми трябват пари.

— А защо просто не оставиш парите си на съхранение при мен? — усмихна се Къли. — Не ми ли вярваш?

Почувствувах ясно закачливия му тон, но въпреки това му отговорих сериозно:

— И за това съм мислил. Но какво ще стане, ако нещо се случи с теб? Самолетна катастрофа например. Или пък отново ти бръмне комарджийската муха? В момента ти имам пълно доверие, но откъде мога да бъда сигурен, че утре или догодина няма да пощурееш?

Къли одобрително поклащаше глава.

— Ами Арти? — изведнъж попита той. — Винаги сте били безкрайно близки. Не може ли той да ти скрие парите?

— Не мога да му искам подобна услуга — отвърнах.

— И аз така си помислих — отново кимна Къли. — Прекалено честен е за такива неща, нали?

— Точно така. Не мога да му обяснявам надълго и нашироко как съм се чувствал. Но какво му е на моя план? Смяташ, че не е достатъчно добър, така ли?

Къли стана и започна да се разхожда напред-назад.

— Планът ти не е лош — рече. — Но не трябва да имаш кредит във всички казина, защото такова нещо изглежда подозрително. Особено ако мангизите се залежат за по-продължително време. Само при два случая хората си оставят мангизите в касите на комарджийниците — когато им се налага да заминат внезапно или когато са решили да направят голям удар, или да профукат всичко. Затова ти предлагам друг вариант — пак можеш да си купиш чипове от няколко казина, но ги обмени тук, в нашата каса. Знаеш как става — обменяш по няколко хилядарки три-четири пъти на ден и си прибираш разписките. По този начин ще разполагаш с разписки от една и съща каса. Ако ченгетата проявят любопитство и отправят официално запитване до хотела, аз съм насреща.

— Но това може да ти донесе неприятности — възразих аз.

Къли въздъхна и търпеливо започна:

— С подобни неща се занимавам всеки ден. Писнало ми е от данъчните власти. Постоянно се интересуват кой колко е загубил, кога го е сторил и прочие глупости. Аз пък им давам свободен достъп до архивата. Защото съм сигурен, че в нея няма нищо, което би могло да им свърши работа.

— Но това означава, че и моите разписки могат да изчезнат някой ден! — възразих аз. — Аз искам парите да са постоянно на мое разположение.

— Добре де, Тома неверни такъв! — засмя се Къли. — Не забравяй, че си един дребен рушветчия и нищо друго! Никой няма да изпрати тук цяла армия ченгета и счетоводители за такава дребна риба като теб! В подобни случаи се задоволяват с някое официално искане за проверка или призовка. Което, между нас казано, едва ли ще им мине през акъла. Защо не погледнеш на нещата и от друг ъгъл? Ако открият, че харчиш повече отколкото печелиш, спокойно можеш да кажеш, че си извадил късмет на комар. Никой не може да докаже обратното.

— Ама и аз не мога да им докажа, че наистина съм спечелил!

— Можеш и още как! — успокои ме Къли. — Аз ще ти стана свидетел. Заедно с един шеф на зала и с един от крупиетата на барбут. Хвърлял си хубави зарове като луд и толкоз. Не бери грижа за тия работи. Имаш само един проблем — къде да скриеш разписките от касата на казиното.

Известно време разсъждавахме по този проблем. Разрешението му, естествено, откри Къли.

— Имаш ли адвокат? — попита той.

— Нямам личен, но брат ми има един добър приятел — юрист.

— Иди при него и го накарай да ти направи завещание — нареди ми Къли. — В него трябва да пише, че в касата на „Ксънейду“ имаш тридесет и три хиляди долара, които завещаваш на жена си. Всъщност, излишно е да ходиш при този човек, за да не научи брат ти. Ще използваме услугите на един тукашен адвокат, мой човек. Той ще изпрати копие от завещанието ти до Арти в специално запечатан плик. Ти ще предупредиш Арти да не го отваря, а просто да го запази. По този начин няма да го забъркаме. А на теб оставям да измислиш някаква история, която да му прозвучи правдоподобно.

— Той едва ли ще ме попита нещо — рекох. — Ще направи каквото искам и ще си мълчи.

— Брат ти действително е свестен човек — рече Къли. — Но проблемът с разписките остава. Ченгетата лесно ще разберат, че си наел касетка в банката. Защо не ги пъхнеш между старите си ръкописи, така, както си направил с парите? Дори да се стигне до обиск, едва ли ще обърнат внимание на няколко хартийки сред толкова други.

— Не мога да рискувам — отвърнах. — Нека си помисля, все нещо ще ми хрумне…

Къли с нищо не показа, че е забелязал уловката.

— Номерата им ще фигурират в нашите архиви — отбеляза той. — Когато поискаш да си теглиш парите, спокойно можеш да подпишеш декларация, че си ги изгубил. Тя ще бъде напълно достатъчна.

Отлично знаеше какво съм намислил да направя, разбира се. Да скъсам разписките. Същевременно никога нямаше да е сигурен, че действително съм го сторил. И по тази причина нямаше да може да заличи следите от факта, че казиното ми дължи някаква сума. Ако такова нещо изобщо му мине през главата, разбира се. Това означаваше, че не му се доверявам напълно, но за него такива подробности не бяха от значение.

— Тази вечер съм организирал официална вечеря в твоя чест — смени темата Къли. — Ще дойдат няколко приятели плюс двете най-страхотни мадами от програмата.

— Без мен — рекох. Имах предвид мадамите, разбира се.

— Господи! — смаяно ме изгледа Къли. — Още ли не ти е писнало да чукаш собствената си жена? Колко време изтече?

— Не — рекох. — Не ми е писнало.

— И цял живот ще я караш така?

— Точно — засмях се аз.

Той се усмихна и поклати глава:

— Май наистина си Мерлин Магьосника!

Вечеряхме само двамата. После тръгнах на обиколка из игралните зали, а Къли изрази желание да ме придружи. Купувах чипове за по хиляда долара и „вегаското сако“ ми свърши добра работа. Пийвахме си по някое питие с шефове на зали, с директори на хотели, с по някоя мадама от балета. Всички се отнасяха към Къли с подчертано уважение и разказваха интересни истории. Беше изключително приятна вечер. Когато се прибрахме в „Ксънейду“, аз отидох на касата и предадох събраните чипове. Получих разписка за петнадесет хиляди долара, която внимателно скътах в портфейла си. През цялата нощ не направих нито един залог, но въпреки това Къли не мръдна от мен. Очевидно ми нямаше особено доверие.

— Все пак трябва и да поиграя! — изразих протеста си аз.

— Как не, как не! — жлъчно се усмихна той. — Иди да хвърлиш някой зар, но да знаеш, че ще ти счупя ръчичките, ако загубиш!

Приближих се до една маса за барбут, извадих пет стотачки и ги смених за чипове. Слагах най-много по пет долара и въртях залозите си върху всички възможни комбинации. Печелих и губех, като несъзнателно се завръщах към позабравените комарджийски навици. От барбута се прехвърлих на рулетка, а след това на бакара. Играех леко и приятно като насън. Залагах дребни суми с променлив късмет, печалбата ми рядко надвишаваше това, което трябваше да дам за комисионна. В два часа сутринта бръкнах в джоба си и купих чипове за нови две хиляди долара. Къли нищо не каза.

Отидох на касата и ги размених срещу разписка. Облегнат на една празна маса за зарове, Къли мълчаливо ме наблюдаваше. След малко се приближи и одобрително поклати глава:

— Май наистина си се излекувал!

— Забравяш, че съм Мерлин Магьосника, а не някой от твоите скапани дегенерати, които играят докато се скъсат!

И наистина беше така. Нямаше го някогашното вълнение, не ме спохождаше приятният гъдел на риска. Имах пари да купя къща за семейството си, а в банковата ми сметка също бях сложил някой долар, просто така, за всеки случай. Печелех достатъчно и бях щастлив. Обичах жена си и работех върху нов роман. Хазартът не е нищо повече от едно развлечение. Но за цяла нощ игра загубих някакви си нещастни двеста долара. Къли ме поведе към кафенето да хапнем по един хамбургер с чаша мляко.

— Утре трябва да работя — напомни ми той. — Да вярвам ли, че няма да играеш повече?

— Бъди спокоен — отвърнах. — Тая нощ имам още много работа. Трябва да обикалям целия град и да обръщам мангизите в чипове. Реших да купувам само по петстотин, за да не бие на очи.

— Добра идея — кимна Къли. — Във Вегас има повече ченгета, отколкото комарджии — млъкна за момент, после попита: — Сигурен ли си, че искаш да спиш сам? Имам няколко истински красавици на разположение.

При тези думи се пресегна към най-близкия телефон.

— Уморен съм, Къли — въздъхнах аз. Умората действително натежаваше в жилите ми като олово. Защото тук, във Вегас, беше едва един часа сутринта, докато в Ню Йорк беше вече четири. Часовата разлика си казваше думата.

— Ако ти трябва нещо, просто се отбий в кабинета ми — рече той. — Дори и само за да си побъбрим…

— Добре — кимнах аз.

На другия ден се събудих около обед и веднага му позвъних. Никой не вдигна слушалката. Набрах домашния си номер в Ню Йорк, но и там нямаше никой. В Ню Йорк беше три часа следобед, а и събота. Сигурно е завела децата на гости при родителите си в Лонг Айлънд. Позвъних там и баща й вдигна слушалката. Първата му работа беше да ме запита какво правя във Вегас. Обясних му, че събирам материал за статия. Той прие това с нескрито недоверие, но все пак благоволи да прехвърли слушалката на Вали. Казах й, че се прибирам в понеделник с първия самолет, а от летището ще взема такси.

После превключихме на обичайните за всяко семейство незначителни теми. Не обичах да говоря по телефона.

Предупредих Вали, че повече няма да се обаждам, защото това си е чиста загуба на пари и време. Тя се съгласи с мен. Знаех, че ще остане при родителите си и в неделя, а никак не ми се искаше да я търся там. Дразнеше ме, че само чака да замина и веднага тича при мама и татко. Изпитвах някаква инфантилна ревност. Вали и децата са моето семейство. Те са ми единствените близки хора на този свят, с изключение на Арти. Не исках да ги деля с някакви си баба и дядо. Съзнавах, че това са глупости, но въпреки всичко реших повече да не звъня в Лонг Айлънд. Какво толкова, по дяволите! Няма да ме има само два дни, освен това Вали знае къде съм и винаги може да ме потърси…

Цял ден обикалях игралните домове по Ивицата. Не забравях да се отбивам и в старите кръчми със стърготини по пода, разположени в центъра на града. Купувах чипове за по двеста-триста долара. Преди да се преместя в поредното заведение, неизменно залагах по някой долар на произволно попаднала ми маса.

Обичах сухата и изгаряща жега на Вегас и затова се придвижвах пеш. Огладнях късно следобед и влязох да хапна в „Сандс“. На съседната маса се хранеха няколко красиви момичета. Бяха млади и жизнени, в отлично настроение. Клюкарстваха и се кискаха като ученички, макар че очевидно бяха от бранша. Хранех се така, сякаш ме нямаше там, но бях наострил уши да чуя за какво си говорят. В един момент, ми се стори, че споменаха и името на Къли.

Спрях едно такси и се прибрах в „Ксънейду“. Вегаските собственици на таксита са изключително отракани, услужливи и общителни. Той веднага ме попита дали имам нужда от разтоварване. Отказах му, но въпреки това човекът ми пожела приятно прекарване и ми мушна листче с името на някакъв ресторант с отлична китайска кухня.

В казиното на „Ксънейду“ смених новозакупените чипове и си прибрах поредната разписка. Имах вече девет подобни хартийки, а в джобовете ми останаха по-малко от десет хиляди долара. Извадих ги от „вегаското сако“ и ги прехвърлих в джобовете на всекидневния си костюм. Всичките бяха стотарки и лесно се побираха в обикновен пощенски плик. Взех под мишница яркото комарджийско сако и поех към кабинета на Къли.

Едно цяло крило на хотела беше отделено за нуждите на администрацията. Изминах няколко десетки метра по главния коридор и стигнах до едно отклонение, което беше обозначено с табелка „Администрация“. Спрях пред вратата, на която пишеше „Съветник“. Секретарката във външната стая беше млада и изключително красива. Казах й името си, а тя натисна едно копче и го повтори с мелодично гласче. След секунда дебело тапицираната врата се отвори и на прага застана Къли. Прегърна ме и ме поведе навътре. Въпреки искрената му сърдечност аз продължавах да съм леко стегнат. Не можех да свикна с новото му положение, изглеждаше ми някак не на място в ролята, с която се беше нагърбил.

Кабинетът му беше обзаведен луксозно и изискано. Кожен диван, удобни и меки кресла, дискретно осветление, оригинални картини по стените, за които не успях да си съставя мнение. Пред бюрото му бяха поставени три огромни телевизионни монитора. Единият показваше пуст хотелски коридор, на втория се виждаше играта на една от масите за зарове, а третият беше фиксиран върху празна зала за бакара. След секунда на първия екран се появи някакъв тип, който беше сложил ръце върху задните части на някаква мадама и я тикаше към стаята си.

— Твоята програма май е по-интересна от тази на нюйоркската телевизия — рекох.

— Длъжен съм да зная всичко, което става в хотела — сви рамене Къли. След това посегна към някакъв бутон на бюрото си и картините върху мониторите се смениха. Сега получихме възможност да хвърлим едно око на паркинга пред хотела, една от масите за тридесет и едно, която оживено работеше, и касиерката на бара, погълната от броене на пари.

Хвърлих „вегаското сако“ върху бюрото на Къли и рекох:

— Вече можеш да си го прибереш.

Очите му за известно време останаха приковани в дрехата. После ги вдигна към мен и безизразно попита:

— Успя ли да обърнеш всичките мангизи?

— Не всичките — рекох. — Но сакото няма да ми трябва повече — усмихнах се и добавих: — И без това жена ми не може да го понася…

— Аз нямам нищо против него — каза Къли и го взе в ръце. — Гроунвелт изпадаше в ярост от подобни неща. Какво ли е станало със сакото на Джордън?

— Вдовицата вероятно го е предала на Армията на спасението заедно с останалите му дрехи — свих рамене аз.

Къли го претегляше с ръце.

— Лекичко е — рече. — Но наистина ни носеше късмет. Джордън спечели четиристотин бона с такова сако! А после взе, че се гръмна, тъпото му копеле!

— Глупак! — добавих аз.

Къли внимателно постави сакото обратно върху писалището. После седна на стола си и започна да се клати напред-назад.

— Знаеш ли, когато отказа да вземеш ония двадесет бона, направо те сметнах за смахнат — неочаквано призна той. — А заедно с тебе и себе си, тъй като се оставих да ме убедиш. Но сега мисля, че това е най-доброто нещо, което съм сторил в живота си. Ако бях взел тези пари, стопроцентово щях да ги профукам, а после щях да се чувствам ужасно. Но не ги взех и се почувствувах истински горд от постъпката си, след като разбрах, че Джордън си е пръснал черепа. Не зная как да го обясня, но имах чувството, че не съм го предал. Ти и Даян също. В този хотел се събират непознати хора, ние тримата бяхме единствените, на които им пукаше за Джордън. Предполагам, че това не е било достатъчно, или пък за него не е означавало кой знае какво. Но аз се чувствувах по-другояче. А ти?

— Едва ли — поклатих глава аз. — Просто не исках да се докосвам до проклетите му мангизи! Знаех, че ще направи някоя глупост!

— Знаел си — грънци! — стреснато ме погледна Къли. — Мерлин Магьосника! Не на мене тия, момчето ми!

— Подсъзнателно го знаех — обясних аз. — Някъде дълбоко в себе си очаквах подобен развой на събитията. Не помниш ли, че изобщо не се изненадах, когато ми съобщи новината?

— Вярно — призна Къли. — Дори окото ти не мигна!

Не обърнах внимание на язвителния му тон, помълчах малко, а после попитах:

— Какво стана с Даян?

— Адски тежко го преживя — рече Къли. — Здравата беше хлътнала по този тип… Знаеш ли, че й ударих една пушка точно в деня на погребението му? Най-странният секс в живота ми! Хем ревеше като луда, хем се чукаше така, сякаш й е за последен път! Направо ми изкара акъла! — после въздъхна и добави: — Цели два месеца къркаше като откачена, а после идваше да ми плаче на рамото. Накрая й излезе късмета и свали някакъв тип, който беше фрашкан с пари. Сега се подвизава някъде из Минесота и предполагам, че е съвсем почтена дама и вярна съпруга…

— А какво ще правиш със сакото? — полюбопитствувах аз.

— Мисля да го занеса на Гроунвелт — ухили се Къли. — Хайде, тръгвай, и без това възнамерявах да те запозная с него!

След тези думи скочи от мястото си, грабна сакото и се насочи към вратата. Тръгнах подире му. Минахме край няколко кабинета и спряхме пред последната врата в коридора. Секретарката натисна едно копче и след миг се озовахме в огромния кабинет на Гроунвелт.

Собственикът се надигна насреща ни. Беше доста остарял. Вероятно наближава осемдесетте, помислих си аз. Костюмът му беше с безупречна кройка, а бялата му коса беше сресана така, сякаш ще го снимат във филм. Къли ни представи.

Гроунвелт стисна ръката ми и рече:

— Прочетох вашата книга и много ми хареса. Не губете кураж и продължавайте да пишете. Един ден ще станете известен.

Направо зяпнах от изненада. Нима това е човекът, който цял живот върти бизнес с хазарта? Нима това беше човекът с мрачна слава, от когото във Вегас продължаваха да се страхуват? През ум не ми беше минавало, че подобен човек може да си губи времето с четене. Ето какво прави клиширането мислене!

За хора като Гроунвелт и Къли, които стопанисват големите вегаски хотели от сорта на „Ксънейду“, почивните дни на седмицата обикновено са най-натоварените. Знаех това от новите си познати в нелегалния бизнес, които редовно идваха да хвърлят по някой зар в събота и неделя. Но гостите се нуждаят и от доста допълнителни забавления. Ето защо имах намерението да кажа едно „здрасти“ и да си вдигам чуковете.

Но Къли очевидно съвсем нямаше подобни намерения, защото тръсна синьо-червената дреха върху бюрото на шефа си и се ухили:

— Това е последното. Мерлин току-що реши да ми го подари.

Приличаше на глезен хлапак, който нарочно дразни нацупения си вуйчо, сигурен, че ще му се размине. За моя изненада Гроунвелт с удоволствие се включи в играта. И наистина се превърна в добродушен чичко, който няма нищо против шегите на своя племенник — пакостливо, но умно и надарено хлапе. Най-вероятният наследник на империята.

Старецът натисна един бутон върху бюрото, изчака влизането на секретарката и кратко и нареди:

— Донеси ми една ножица, но да е по-големичка.

Погледнах жената с нескрито съчувствие. Откъде, по дяволите, секретарката на собственика на комарджийски вертеп като „Ксънейду“, ще намери голяма ножица в събота вечер? Но две минути по-късно тя се появи с исканата вещ. Гроунвелт я взе в ръка и се зае да реже на ивици моето „вегаско сако“. След малко вдигна поглед към мен и невъзмутимо каза:

— Нямате представа как ме вбесявахте вие тримата, когато се разхождахте из казиното ми с тези палячовски дрехи! Особено през онази нощ, в която Джордън спечели цял куп пари!

Мълчах и гледах как сакото ми бавно се превръща в купчина парцали. С доста голямо закъснение разбрах, че той очаква от мен някакъв отговор.

— Нима се дразните от хората, които печелят? — попитах.

— Това няма нищо общо с печалбите — отвърна Гроунвелт. — Просто беше фалшиво! Нима е възможно отчаян комарджия като Къли да облече подобно нещо? Защото той беше такъв тогава, такъв е днес и винаги ще бъде такъв! В момента просто прави един от обичайните опити да се откаже…

— Аз съм бизнесмен! — опита се да протестира Къли, но старият му махна да мълчи.

— Зная, че късмет съществува и се примирявам с този факт — продължи Гроунвелт. — Не понасям обаче заучените номера и мръсните трикове!

Ръцете му сръчно работеха върху евтината подплата на сакото, изработена от изкуствена коприна, и тя бързо се превръщаше в тънки ивици. Говореше само на мен.

— Вие пък сте от най-противните комарджии, Мерлин! Петдесет години съм в този бизнес и можете да ми вярвате! По-противен сте дори от най-безнадеждните типове, защото сте комарджия романтик. Въобразявате си, че сте като онзи тъп мошеник от романа на Фърбър, в който е влюбена най-прекрасната жена на света. Играете по най-идиотския възможен начин. Доверявате се на предчувствието си и вървите с процента на масата, после изведнъж решавате, че е дошло време да приложите някаква своя смахната система, която е въздух под налягане и нищо повече! И знаете ли какво ще ви кажа? Много малко хора бих посъветвал да се откажат от комара завинаги, и вие сте един от тях! — постави ножицата на писалището и ми се усмихна приятелски: — Но както виждам, май точно това сте решил да направите, нали?

Обидих се малко и той го виждаше. Считах себе си за мъдър комарджия, който умее да прилага на масата точно дозирана смесица от късмет и магия. Гроунвелт очевидно прозря мислите ми, защото продължи:

— Мерлин… Това име ви подхожда. От това, което съм попрочел зная, че не е бил кой знае какъв магьосник… Съвсем като вас — ръцете му стискаха ножиците и той отново започна да реже. — Но защо, по дяволите, направихте скандала с онзи дребен мошеник?

— Скандал едва ли е точната дума — свих рамене аз. — Знаете как се получава понякога… Бях зарязал семейството си и се чувствувах отвратително. Всичко ми беше криво и просто трябваше да си го изкарам на някого.

— Не избрахте, когото трябва — рече Гроунвелт. — Къли ви спаси задника тогава… С малко помощ от моя страна.

— Благодаря — казах.

— Предложих му работа, но той отказва — осведоми го Къли.

Малко се изненадах, тъй като не допусках, че предложението на Къли е било предварително съгласувано с Гроунвелт. Но след това ми стана ясно, че Къли е бил длъжен да му разкаже всичко за мен. Включително и за начина, по който хотелът възнамерява да ме прикрие, ако ченгетата станат прекалено любопитни.

— След като прочетох книгата ви стигнах до заключението, че сте изключително подходящ за длъжността заместник-директор по обществените контакти — поясни Гроунвелт. — Защото сте наистина талантлив писател…

Бях убеден, че това са две коренно различни неща, но не казах нищо. После реших, че трябва да дам някакво обяснение и добавих:

— Жена ми няма да ме пусне. В Ню Йорк са всичките й роднини и тя няма да ги напусне. Благодаря за предложението, все пак…

— Наистина е по-разумно да не живеете в град като Вегас — кимна Гроунвелт. — Тук не е място за комарджия от вашия тип. Ще ми бъде приятно да вечеряме заедно, когато пак отскочите насам.

Къли беше ангажиран с някакви важни гости от Калифорния и ме остави сам. Беше ми запазил маса за вечерната програма и аз се спуснах в бара. Гледах типичното, за Вегас пищно представление с куп полуголи момичета, които виеха снага в еротични танци. Изпълненията на певицата, чието име не слизаше от първите страници на вестниците в цялата страна, се редуваха с кратки водевилни сценки. Хареса ми единствено номерът с дресираните мечки.

На сцената излезе красива жена, обградена от шест огромни мечока, които правеха страхотни номера. След всеки от тях жената целуваше в устата съответния мечок и той покорно се отправяше към мястото си. Косматите животни ми приличаха на някакви безполови и добре направени играчки. Но защо жената ги управляваше с целувки? Доколкото ми беше известно, мечките не се поддават на подобни ласки. После проумях, че целувките са за публиката, бяха нещо като прикрито предизвикателство. Дали жената не прибягваше нарочно до тях? Дали по този начин не изразяваше презрението си към нас, самодоволните типове, платили да я гледат? От дете мразех цирка и упорито отказвах да водя децата си на подобни спектакли. Ненавиждах дресурата от всякакъв вид. Но сега бях истински заинтригуван и изгледах всичко докрай. Постоянно очаквах някой от мечоците да направи нещо неочаквано.

Програмата свърши и аз излязох да се разтъпча из казиното. Все още имах малко пари за обръщане. Наближаваше единадесет.

Започнах с барбут. Не след дълго установих, че залагам по сто-двеста долара, вместо обичайните дребни суми. Бях загубил над три хилядарки, когато край масата се появи Къли със своите важни гости и удостовери с подписа си правото им на неограничен кредит. Когато свърши с това, той се приближи обхвана с един-единствен поглед положението ми и тихо прошепна:

— Май е крайно време да престанеш, а?

Почувствувах се като глупак. Изчаках поредната загуба, събрах си чиповете и тръгнах към касата. Прибрах разписката и се обърнах. Къли стоеше и ме чакаше.

— Ела да пийнем по нещо — рече той и ме поведе към барчето, в което някога почивахме в компания с Джордън и Даян. Настанихме се в дискретно осветеното помещение и извърнахме глави към казиното. Забелязала Къли, сервитьорката забърза към нас.

— Значи не успя да издържиш — констатира той. — Страстта към комара е като малария — винаги се връща.

— И с тебе ли е така! — попитах.

— Случи ми се един-два пъти — призна той. — Но аз никога не мога да изям дървото като теб! Колко се изръси?

— Към три бона. Останалите превърнах в разписки. Тази вечер мисля да приключа.

— Утре е неделя — напомни ми той. — Уговорил съм се с адвоката да бъде на разположение рано сутринта. След като си направиш завещанието и го пратиш на брат си, аз ще се лепна зад гърба ти и няма да мръдна нито крачка встрани, докато не те натоваря на следобедния самолет.

— Тоя номер вече го опитахме с Джордън — засмях се аз. — И вероятно си спомняш резултата…

— Господи, защо постъпи така този човек! — въздъхна Къли — Тъкмо му беше тръгнало! Трябваше да се стои тук и да печели като луд!

— Вероятно се е страхувал да си изпробва късмета докрай — рекох.

Къли ме изгледа така, сякаш се бях побъркал.

 

 

На другата сутрин дойде да ме вземе от стаята. Закусихме, после се качихме в колата му и изминахме няколко километра надолу по Ивицата. В кантората на адвоката подписах завещанието си в присъствието на съответните свидетели. Два пъти повторих, че Арти трябва да получи копие веднага. Накрая Къли изгуби търпение и се обади:

— Всичко ще бъде наред, не се безпокой.

После направихме една кратка обиколка на града и Къли ми показа новите строежи. Тънката кула на хотел „Сандс“ хвърляше златни отблясъци в кристалночистия и прозрачен въздух на пустинята.

— Този град ще се разраства до безкрайност — рече Къли. Бяхме заобиколени от безкрайното пясъчно море.

— Поне място колкото искаш — кимнах аз.

— Не е до мястото — засмя се Къли. — Комарът е основния двигател тук…

На обед хапнахме леко, а след това влязохме в казиното на „Сандс“. Направихме „партия“ като едно време и се изправихме до една маса за барбут. Бяхме решили да вложим по двеста долара и нито цент повече.

— Сърби ме дясната ръка и мисля да хвърля поне десет добри едно след друго! — подхвърли шеговито Къли, съвсем като в онази далечна нощ. Кимнах и му отстъпих правото да играе пръв. Както винаги хвърляше лоши, но този път го правеше с очевидно нежелание. Нямаше я предишната наслада и радостна възбуда от комара. Този човек май наистина се е променил! Излязохме от казиното и заминахме направо за летището. Къли остана да изчака обявяването на полета ми.

— Ако имаш някакви неприятности, веднага да ми се обадиш! — нареди ми той. — А другия път ще вечеряме с Гроунвелт. Той те харесва. Никак не е лошо да имаш за приятел човек като него.

Кимнах и извадих разписките от портфейла си. Бяха на стойност точно тридесет хиляди долара, платими от касата на хотел „Ксънейду“ при поискване. Разноските ми, включително билетите отиване и връщане и загубите на комар, възлизаха на три хиляди долара. Подадох му малките цветни хартийки и рекох:

— Пази ми ги.

Бях променил намеренията си съвсем внезапно и импулсивно.

Къли внимателно ги преброи. Бяха дванадесет на брой. После пресметна стойността им и рече:

— Значи ми поверяваш целия си капитал, а? Тридесет бона не са малко пари.

— Все на някого трябва да се доверя — свих рамене аз. — А за теб поне зная нещичко — нали със собствените си очи видях как отказа да вземеш двадесет бона от Джордън, макар задникът ти да беше гол!

— Ти ме подведе, мръсник такъв! — ухили се той. — Накара ме да се засрамя! Бъди спокоен, ще се погрижа за парите ти. Ако случайно закъсаш, можеш спокойно да разчиташ на заем от личната ми банкова сметка, а тези хартийки ще ти бъдат гаранцията. Само гледай да не оставяш улики за ченгетата…

— Благодаря ти, Къли — рекох. — Благодаря ти за безплатния хотел, вечерите и всичко останало. Благодаря ти най-вече за това, че се съгласи да ми помогнеш.

В този момент наистина го обичах. Беше един от малкото ми истински приятели. Въпреки това пак се изненадах от топлата му прегръдка на раздяла.

Продължавах да размишлявам по този въпрос докато самолетът бързо напускаше залетите от златните лъчи на залеза западни райони и се потапяше в мрака на Изтока. Господи, та ние толкова малко се познавахме! Стигнах до извода, че сме се сближили просто защото и двамата бяхме самотници. И благодарение на Джордън, разбира се. Заедно присъствахме на поражението му, заедно го предадохме в обятията на смъртта…

Отбих се в една телефонна кабина на летище Кенеди и позвъних на жена ми. Исках да й съобщя, че съм се върнал по-рано от предвиденото, но никой не вдигна слушалката. Отказах се да я търся у родителите й, взех такси и се насочих към Бронкс. Празният апартамент ме накара да изпитам отново познатото чувство на ревниво раздразнение. Но защо се дразня, че е отишла в Лонг Айлънд при родителите си? Нима е длъжна да стои затворена в този панелен апартамент? Защо да не бъде сред своите шумни и весели роднини, защо децата да не играят на чист въздух на зелената трева?

Ще я почакам, реших аз. Вероятно скоро ще се прибере. Позвъних на Арти. Обади се жена му. Каза, че брат ми си е легнал рано, защото не се чувствува добре. Забраних й да го буди и изведнъж ме обхвана паника. Но жена му ме успокои като каза, че напоследък просто се е преуморил и няма нищо сериозно. Помолих я да му предаде, че утре ще му се обадя в службата и затворих.