Марио Пузо
Умират глупаците (15)

15.

Годината, която последва, беше най-щастливата в живота ми. Очаквах завършването на къщата си. За пръв път в живота си щях да имам собствен дом и тази мисъл ме топлеше. Най-сетне щях да стана като другите — самостоятелен и независим от тълпата.

Убеден съм, че това чувство се появи от нарастващото отвращение към жилищния комплекс в Бронкс. Направили по някой долар благодарение на упорития си труд, всички свестни обитатели на този комплекс, както бели, така и чернокожи, бързаха да го напуснат. На тяхно място се заселваха пропаднали типове. Те щяха да живеят тук завинаги. Бяха предимно пияници, наркомани и сводници, дребни крадци и сексуални маниаци, които сами не знаеха кога ще ги обземе болезнената лудост.

Малко преди да започне това ново нашествие, полицията в квартала започна умишлено да се отдръпва. Новопристигналите бяха истински диваци и комплексът бързо започна да се руши.

Асансьорите спираха, никой не си правеше труда да подменя разбитите врати и прозорци по входовете. Пияници завзеха малките градинки пред блоковете. Почти всяка нощ там ставаха скандали и диви оргии, които принуждаваха градската полиция да се намесва. Вали започна да посреща децата още на автобусната спирка. Един път не издържа и ме помоли да се преместим при родителите й, докато стане готова новата ни къща. Повод за това беше поредното гнусно престъпление в района — едно чернокожо десетгодишно момиченце беше изнасилено, а след това хвърлено от покрива на десететажен блок.

Успях криво-ляво да я успокоя. Знаех, че се срамува да каже това, което мисли — че е ужасно изплашена от черните мутри наоколо. Получила либерално образование и възпитана в расова търпимост, тя цял живот беше вярвала, че хората са равни помежду си.

Моите възгледи бяха доста по-различни. Считах себе си за реалист, а не за тесногръд фанатик. Ню Йорк бавно, но сигурно се превръщаше в разделен град. Общинските жилищни комплекси се населваха с все повече чернокожи и ставаха нови гета, в които тези чернокожи се оказваха напълно изолирани от бялото население на града. На практика градската управа използваше тези комплекси като санитарен кордон, те постепенно заприличваха на миниатюрни харлеми, безнадеждно затънали в урбанистичен либерализъм. Тук се заселваха и онези човешки отпадъци от бялата общност, които бяха зле образовани, за да изкарват хляба си по нормален начин, и твърде ограничени като личности, за да се вместят в нормалната семейна структура. Всички, които имаха някакъв шанс, бягаха презглава към предградията, самостоятелните къщи или търговските зони на града. Но балансът на силите все още не беше се променил и черните бяха два пъти по-малко от белите, а социално стабилните семейства, независимо от цвета на кожата, все още се радваха на известно предимство в количествено отношение. По моите изчисления, в комплекса можеше да се живее сравнително безопасно още поне една година — т.‍е.‍ толкова, колкото оставаше до завършването на новата ми къща. Признавам, че за нищо друго не ми пукаше, най-малко за съседите. Повечето от тях бяха животни без капка воля, живеещи ден за ден с къркачка, наркотици и малко секс, ако им падне, разбира се. Кварталът бавно се превръщаше в огромен приют за утайката, за изхвърлените от обществото хора.

Но аз какъв съм? Не съм ли същият, след като все още живея тук?

На нашия етаж живееше една млада негърка с четирите си деца. Симпатична, приятна жена, винаги в добро настроение. Мъжът й си беше отишъл още преди да се нанесат тук и аз не го познавах. Денем съседката ни беше безупречна домакиня и майка. Децата й бяха спретнати и чисти, тя редовно ги изпращаше и посрещаше на автобусната спирка след училище. Но вечер се преобразяваше. Гримирана и наконтена, тя излизаше малко след вечеря и не се страхуваше да остави децата сами в апартамента, макар най-голямото от тях да беше едва десетгодишно. Вали поклащаше неодобрително глава, а аз й казвах да не се бърка в чужди работи.

Една вечер, доста късно, кварталът се огласи от сирените на противопожарната служба. Бяхме си легнали. Скочих на крака, тъй като усетих миризмата на дим. Прозорецът на спалнята ни беше точно срещу апартамента на съседката. С ужас видяхме, че там играят ярки пламъци, а дечицата се мятат сред тях. Беше като някакъв кошмарен филм. Вали скочи от леглото, метна някакъв пеньоар на раменете си, грабна одеялото и се втурна навън. Последвах я. Вратата на съседката ни, разположена в дъното на дългия коридор рязко се разтвори. От нея изскочиха обхванатите от паника дечица и се спуснаха да бягат. Вали хукна подире им, а аз зяпнах от учудване. Тичаше като луда, повлякла одеялото след себе си. Едва тогава видях това, което тя беше забелязала още в първия миг. Изтикало навън по-малките деца, най-голямото момиченце залиташе като пияно, а дрехата на гърба му гореше. Миг по-късно се превърна в жива факла, от която хвърчаха кървавочервени пламъци. Момиченцето падна и се замята върху цимента. Вали скочи отгоре му и го обви плътно с одеялото. За миг и двете изчезнаха в облаци от мръсносив пушек. В следващия площадката се изпълни с пожарникари, грабнали пики и маркучи в ръце.

Положението беше овладяно само за няколко секунди. Вали се облегна на рамото ми и двамата бавно се прибрахме у дома. В алеята пред блока проблясваха сините лампи на болничните коли. Изведнъж видях негърката от отсрещния апартамент. Блъскаше с юмруци по стъклото и крещеше, а от дланите й струеше кръв. Не можех да разбера какво, по дяволите, иска да направи. После изведнъж ми просветна — просто искаше нарочно да се прободе на острите стъкла! От гъстия дим зад нея изскочиха двама-трима пожарникари с каски на главата. Бяха успели да потушат пожара, предизвикан главно от запалената покъщнина. Дръпнаха я от стъклото, а миг по-късно я видях здраво завързана върху носилка. Двама едри мъже я вдигнаха и я понесоха надолу към чакащите линейки.

Оказа се, че някой архитект добре си беше свършил работата. Градени без мисъл за печалба, сградите бяха проектирани умно и рационално. Нито пламъците, нито отровният пушек можаха да стигнат до съседните апартаменти. Изгоря единствено жилището на негърката. По-късно научихме, че макар и доста пострадало, момиченцето на съседката е добре. Междувременно майка му излезе от болницата.

Седмица по-късно, в събота, Вали взе децата и отиде у родителите си, за да мога спокойно да поработя. Заех се да редактирам последната глава на книгата си. По някое време ми се стори, че някой чука на външната врата. Станах от кухненската маса и отидох да проверя.

На прага стоеше мършав негър. Кожата му беше светло шоколадова, носеше тънки мустачки, а косата му беше изкуствено изправена. Промърмори някакво име, което не разбрах, но въпреки това кимнах с глава.

— Исках да благодаря на вас и съпругата ви за това, което сте направили за детето ми — промълви той.

Едва сега ми стана ясно, че той е бащата на децата, които живееха насреща.

Поканих го да изпием по чашка, тъй като забелязах, че е засрамен до сълзи от обстоятелството, че е принуден да благодари на някого за нещо. Той пристъпи една крачка навътре, но решително отказа питието.

Направих всичко възможно да се покажа любезен, но презрението ми очевидно си е проличало. Всъщност не го презирах, а направо го мразех. Беше от онези черни копелдаци, които зарязват жена и деца и си живеят живота. Бях чел всичко излязло в печата за хилядите нещастни семейства на чернокожите нюйоркски обитатели. Знаех, че мъже като този насреща ми, напускат семействата си под натиска на суровата действителност. Разумът ми приемаше подобни доводи, но чувствата ми категорично ги отхвърляха. Как е възможно да мислят само за себе си, след като са създали деца, да ги вземат дяволите! Какви хора са те, може ли пък чак толкова да не им пука? Аз самият бях устроен съвсем различно и едва ли някога бих могъл да живея сам за себе си.

После изведнъж забелязах сълзите, които се търкаляха по шоколадовите му бузи. Забелязах и красивите дълги мигли, покриващи топли кафяви очи. Миг по-късно разбрах смисъла и на това, което шепнеха устните му.

— Моето малко момиченце тази сутрин умря, човече… Докторите не успяха да го спасят…

Протегнах ръце точно навреме, за да уловя политналото му назад тяло. Човекът преглътна събралата се в гърлото му топка и продължи със задавен глас:

— Уж щеше да се оправи… уж изгарянията не бяха толкоз тежки… Да, ама умря! Отидох на посещение, а всички ме гледат някак особено… „Значи ти си бащата, а? Къде беше досега, какво правеше?“ Сякаш ме обвиняваха!

Знаех, че в хола имаме бутилка ръжено уиски. За в случай, че ни дойде някой от роднините на Вали. Самите ние не пиехме дори капка. Трябваше да намеря бутилката.

— Чакай малко — рекох на разплакания мъж. — Имаш нужда от една глътка.

Открих шишето в кухненския шкаф и поставих две чаши на масата. Човекът изпи своята наведнъж, без вода и без лед. Секунди след това се беше овладял. Чувствувах, че не е дошъл да ни поднесе благодарностите си, а просто е имал нужда да си излее душата пред някого. Слушах го мълчаливо и се питах възможно ли е да не забелязва присъдата в моите очи.

Налях му още един пръст и той уморено приседна на диванчето.

— Знаеш ли, никога не съм искал да избягам от семейството си — рече. — Но жена ми беше прекалено жизнена, идваше ми твърде нанагорно с нея… Бачках като побъркан, бачках на две места, не знаех сън и почивка. Спестявах пари, за да си купя жилище и да отгледам децата си както трябва… Но тя искаше удоволствия, искаше забавления… Налагаше ми се с лекота и правеше каквото иска. Трябваше да се махна. Исках да виждам децата, но тя не ми позволяваше. Когато й давах пари, тя ги харчеше за себе си, а не за децата. После си станахме чужди, знаеш… Намерих жена, която ме разбира и все повече се отдалечавах от децата си… А сега всички ме обвиняват за смъртта на скъпото ми момиченце, защото ме мислят за лекомислен тип!

— Но жена ти е тази, която ги остави сами.

— Не мога да я виня — въздъхна човекът. — Наложи ли й се да не излиза две вечери подред, направо става бясна! А парите не й стигат за бавачка… Какво можех да направя аз? Трябваше да се примиря с положението или да я убия!

Нямах какво да кажа, просто седях и го гледах. Ясно виждах, че се срамува задето разголва душата си пред един непознат, при това бял. А после проумях, че единственият човек на този свят, който вижда този срам, съм аз. По единствената причина, че за него съм никой, а жена ми все пак е потушила пламъците, обхванали телцето на дъщеря му.

— Онази вечер тя почти успя да се самоубие — рекох. Имах предвид майката на децата му.

Очите му отново се насълзиха.

— О, тя обича децата! — простена той. — Обича ги страшно много, въпреки че ги оставя сами. Цял живот няма да си прости, човече, цял живот! И знаеш ли какво ще стане с нея? Ще се пропие и ще се затрие като човек! Не зная как бих могъл да й помогна…

И на това нямах какво да кажа. Някъде дълбоко в съзнанието ми проблесна мисълта, че работната нощ е безвъзвратно изгубена, тъй като едва ли щях да се върна към записките си след тази история.

Предложех му да остане и да похапнем. Но той поклати глава, допи чашата си и стана. Отново ми изрази своята благодарност и отново на лицето му се изписа срам и унижение.

На другия ден разказах на Вали какво се е случило. Тя се разплака и се затвори в спалнята, а аз се заех да приготвям вечерята на децата. Господи, с каква лекота осъдих един човек! Без да го познавам, без да съм чул дори дума от устата му. Автоматично го причислих към наркоманите и пияниците просто защото вестниците ми бяха промили мозъка със своите клишета. Смятах, че е избягал от семейство и близки, от дом и кръв просто за да излезе от омагьосания кръг на човек, който е обречен по рождение. И именно затова е виновен за смъртта на дъщеря си. А не си давах сметка, че собствената му присъда е много по-сурова от моята, оформена единствено на базата на възприетите стереотипи и невежеството. Че за този човек животът е свършен…

Само седмица по-късно кварталната хроника ми даде друг подобен повод за размисъл. Семейство младоженци, безкрайно влюбени един в друг, симпатични хора, стигнаха до първия си скандал. Оказа се, че мадамата вече се сдобила с любовник, но за нещастие той отказал да се задоволи с ролята си и съпругът научил всичко. Заслепен от ярост, той грабнал един нож и й прерязал гърлото. За щастие нараняването не беше фатално и грешната съпруга изглеждаше страшно романтично с дебелата бяла превръзка около шията.

А аз очаквах с нетърпение да се изнесем от този квартал.