Марио Пузо
Умират глупаците (16)

16.

Рушветчийският бизнес продължаваше да процъфтява. В резултат от него в службата започнаха дори да ме хвалят, тъй като работех съвестно и прилежно, без никакви отсъствия. Заради подкупите се принудих да изуча детайлно военните устави и разпоредби и в крайна сметка се превърнах в наистина безупречен специалист.

Специалните ми познания пък доведоха до създаването на една наистина съвършена система в бизнеса. След като изкарваха шестмесечната си служба, клиентите ми отново трябваше да бъдат записани при мен за седмичната подготовка и летните лагери. Аз пък им предлагах да ги освободя и от тези задължения, при това съвсем законно. Просто ги прехвърлях в списъка на запасните, които могат да бъдат мобилизирани само в случай на война. Стига с тия седмични занимания! Стига с тези глупави летни лагери! Цената ми отново се вдигна, при това с един сериозен плюс — уредените в дълбокия запас освобождаваха в списъците ми нови места, а тези места струваха добри пари.

Една сутрин отидох на работа както обикновено. Настаних се зад бюрото и разгърнах сутрешния вестник. На първа страница имаше голяма снимка на трима младежи, двама, от които ми бяха познати. Срещу двеста долара на човек ги бях уредил на съкратена служба едва вчера. Сърцето ми подскочи, стана ми лошо. Край на машинациите, край на подкупите! Сега вече ще си платя! Овладях се с огромно усилие на волята и прочетох текста под снимката. Но предварително бях убеден, че съм разкрит. Работата се оказа далеч по-невинна — младежът в средата на снимката бил син на известен нюйоркски политик и вестникът просто го четкаше — ето, виждате ли патриотизма на нашите управници, които не се колебаят да пращат синовете си в армията. Това беше всичко.

Но снимката продължаваше да ме плаши. Пред очите ми отново изплува старият и позабравен вече кошмар — слагат ми прангите и ме тикват в кафеза, а Вали и децата остават на произвола на съдбата. Естествено знаех, че близките й няма да я изоставят, но нали аз нямаше да съм с тях? Ще изгубя семейството си!

Франк пристигна и аз споделих тревогите си с него. Той само се засмя и каза, че всичко е наред. Двама от моите клиенти на първа страница на „Дейли нюз“? Че какво по-хубаво от това! После изряза снимката и я залепи на таблото за обяви. Сметнал, че сме я поставили там, за да повдигнем морала на колегите си, майорът ни изказа специална похвала. Щяхме да се пукнем от смях.

Но макар и фалшива, тревогата все пак успя да ме извади от равновесие. И аз като Франк неусетно бях започнал да вярвам, че ще вземам рушвети до пенсия. И вероятно наистина щеше да стане така, ако не беше настъпила Берлинската криза. В резултат президентът Кенеди издаде заповед за мобилизация на стотици хиляди запасняци.

Когато ни съобщиха, че поделенията под наш контрол се прехвърлят на действителна военна служба за срок от една година, старият оръжеен склад се превърна в истинска лудница. Най-много побесняха тарикатите, които си бяха платили, за да служат шест месеца. Не можеха да си простят, че са били надхитрени от най-тъпото творение на тази държава — армията на Съединените американски щати! Да се минат точно те — най-кадърните млади копелета, хитри юристи, способни борсови агенти, гении на рекламния бизнес! Заслепени от явните предимства на шестмесечната служба, те бяха изиграни и продадени от едно малко допълнение към закона за военна служба, което изглеждаше толкова невинно, че никой не му беше обърнал внимание. А то гласеше, че всички запасни се призовават на редовна военна служба в случай на национална опасност. И стана така, че най-големите тарикати бяха прецакани от най-големите балъци. Аз също не бях кой знае колко доволен от създалото се положение, макар че мислено се поздравих за далновидността да не приема запасен чин заради няколко долара в повече. Но бизнесът ми с рушветите отиде на кино. Край на хилядарката чист доход в края на всеки месец, край на лесните пари. Преместването ми в новата къща на Лонг Айлънд беше въпрос на дни. Но тогава все още не знаех, че именно тази промяна ще доведе до катастрофата, която очаквах. Тогава бях прекалено зает с обработването на планината от документи, необходими за прехвърлянето на моите запасни в редовната армия.

Трябваха вещеви торби и униформи, всички запасни трябваше да получат лични повиквателни. Едновременно с това започна войната за измъкване, тъй като всички знаеха в кои случаи човек може да бъде освободен, според устава, разбира се. Най-зле от всички бяха хората с три-четири години в запаса, някои от тях само на няколко седмици от края на задълженията си. През това време тези хора бяха направили кариера, бяха създали семейства и деца, живееха с чувството, че са най-привилегированите чинове на американската армия. И изведнъж всичко отива по дяволите!

Но не трябваше да се забравя, че това действително бяха най-умните чеда на Америка, бъдещите гиганти във всички сфери на обществения живот. Те нямаха никакво намерение да се примиряват със създалото се положение. Един такъв тип, съдружник с баща си в солидна и процъфтяваща брокерска фирма на Уолстрийт, вкара жена си в лудница и подаде молба за освобождаване като особено тежък случай. Дадох ход на молбата му, която беше подкрепена с всички необходими медицински свидетелства. Но номерът не мина. Вашингтон вече беше залят от подобни молби и се беше взело решение никой да не бъде освобождаван поради тежко семейно положение. Получих официално писмо, в което ми съобщаваха, че нещастникът трябва да бъде мобилизиран, а молбата му ще бъде разгледана впоследствие от специална комисия на Червения кръст. Вероятно тази комисия беше свършила добра работа, тъй като месец по-късно, след като новобранецът вече беше заминал с частта си за Форт Лий, Виржиния, в канцеларията ми изведнъж цъфна „лудата“ съпруга и подаде молба за изпращането й в същия град^[1]. Беше жизнена и очевидно здрава жена, на която вероятно й беше писнало да лежи в психиатрията.

Позвъни ми и мистър Хилър, който беше разтревожен за съдбата на своя скъп Джеръми. Казах му, че нищо не мога да направя. Но той продължи да ме притиска. Тогава полу на шега му подхвърлих, че синчето може да отърве казармата само ако докаже, че е педераст. След дълга пауза мистър Хилър любезно ми благодари и затвори. Само след два дни в канцеларията ми се появи и самият Джеръми Хилър. Поиска да попълни молба за освобождаване от военна служба поради хомосексуални наклонности. Предупредих го, че това остава за цял живот в досието му, че след време може да съжалява за необмислената си постъпка.

Момчето се поколеба, после с нежелание отрони:

— Баща ми е на мнение, че е по-добре така, отколкото да ме убият във войната…

Пуснах молбата. Но няколко дни по-късно от щаба на Първа армия дойде писмо, с което ми се нареждаше да мобилизирам запасния Хилър. Случаят му ще бъде решен от специално създаден Медицински съвет. Още една вратичка се затръшна пред кръшкачите.

Очаквах да ме потърси и Ели Хемзи, но той не го направи. Синът му Пол не се беше мяркал на занятията нито веднъж. Всичко ми стана ясно, когато му пратих повиквателната. Няколко дни след нея по пощата пристигна писмо от името на известен в цяла Америка психиатър. С помощта на редовно заверени документи в него се доказваше, че през последните три месеца Пол Хемзи е бил подложен на интензивна електрошокова терапия и следователно е негоден за редовна военна служба. След кратка справка с Устава разбрах, че мистър Хемзи отново е намерил начин да отърве синчето си. Вероятно се беше съветвал с далеч по-високопоставени от мен хора. Изпратих документите в щаба на армията и зачаках отговора. Беше ми много интересно да видя какво ще се получи. Любопитството ми беше задоволено точно след четири дни. Получих обратно документите на запасния Пол Хемзи заедно със специална заповед лицето да бъде освободено от задълженията си към армията на Съединените щати. Колко ли кашона дрехи му е струвало всичко това, запитах се аз.

Правех опити да помагам на всички, които подаваха молби да бъдат освободени по лични или здравословни причини. Прилежно изпращах молбите им в щаба, а после звънях да напомня за отговорите. С една дума, правех всичко възможно да бъда от полза на своите доскорошни клиенти. А Франк Алкор правеше точно обратното.

Той беше мобилизиран заедно със своите роти. За него службата беше въпрос на чест и по тази причина не направи никакъв опит за освобождаване, макар че с всичките тези деца и болни родители имаше съвсем резонни основания да го направи. Освен това презираше всеки, който направи опит да се измъкне. Като главен администратор молбите за освобождаване пристигаха на бюрото му, но той не им даваше ход. Нито един от неговите хора не отърва казармата, дори онези, които имаха съвсем законни основания за това. Но голяма част от тези момчета му бяха пълнили гушата, за да постъпят на съкратена служба. По тази причина облаците над главата му се сгъстяваха. Но Франк пет пари не даваше за никакви облаци и най-спокойно замина за Форт Лий като военизиран администратор на своите три роти, вече в униформа на старши сержант.

Мен самият постоянно ме занасяха на тема мобилизация, но в подигравките прозираше нескрито уважение. Това копеле сигурно е знаело нещо, мислеха си колегите ми. Защото се оказа, че от цялата служба само аз не съм се изкушил от допълнителното заплащане и си бях останал стопроцентов цивилен. Гордеех се със себе си. Толкова отдавна бях предвидил хода на събитията. Парите не означават нищо, когато получаването им е свързано с опасност. Не се бях изкушил дори когато шансовете да бъда мобилизиран бяха едно на хиляда. Вероятно това беше пръстът на съдбата. Или си бях ясновидец по рождение. По ирония на съдбата много от хората, които се бяха сражавали във Втората световна война, отново попаднаха в капана. Направо не им се вярваше, че след три-четири години война отново ще облекат униформата. Но нищо не можеха да направят. Макар че едва ли щяха да ги вкарат в истински бой, тези ветерани си бяха изиграни и толкоз! Не беше честно спрямо тях. Само Франк Алкор беше доволен.

— Щом съм бъркал в меда, трябва да си платя — каза ми на заминаване той. А после се усмихна и добави: — Ще ти призная нещо, Мерлин. Винаги съм те смятал за глупак, но в този момент ми изглеждаш доста умно копеле!

Бяхме приключили с експедирането на новобранците. Бръкнах в чекмеджето си и извадих подаръка, който му бях приготвил. Един страхотен ръчен часовник със сума боклуци по него — разните му там датници, хронометри и компаси. Струваше цели двеста долара, но исках да му подаря нещо наистина ценно. През тези години доста се бях привързал към него. Освен това бях малко гузен, че той заминава, а аз оставам у дома. Франк се трогна и топло ме прегърна. После се ухили и подметна:

— Ще го държа на твое разположение, момчето ми. Винаги можеш да го заложиш, ако закъсаш с мангизи!

Избухнахме във весел смях.

 

 

През следващите два месеца оръжейният склад опустя. Почти всички роти преминаха на редовна служба, а за шестмесечната програма вече никой не си спомняше. Останах безработен. По отношение на рушветите, разбира се. Нямах абсолютно никаква работа и скоро започнах да си нося ръкописа в службата. Майорът и лейтенантът рядко се мяркаха насам. Целият етаж беше на мое разположение, тих и спокоен. В един такъв ден на вратата на канцеларията се почука. Влезе един едър младеж, който безцеремонно се настани насреща ми. Попитах го с какво мога да му услужа, а в отговор той ме попита дали си го спомням. Поклатих глава, макар чертите му да ми бяха смътно познати.

— Някога вие ми помогнахте. Просто тъй, от добро сърце… Жена ми е болна от рак…

Сега вече си спомних. Един от доволните ми клиенти беше довел това момче при мен. Мъри Нейдълсън, това беше името му. Ходихме да обядваме заедно. Клиентът ми се казваше Бъди Стоув, преуспяващ брокер на Уолстрийт и страхотно добър търговец. Именно той ми обясни за какво става въпрос. Жената на Мъри Нейдълсън била болна от рак. Лечението й струвало много пари и Мъри нямал възможност да си плати подкупа, за да бъде включен в списъците. Освен това умирал от страх, че ще го лапнат за две години и ще го запратят на някоя база отвъд океана. Попитах го защо не подаде молба да го освободят поради тежко семейно положение. Отвърна, че вече е подал такава молба, но тя не била уважена.

Не ми се вярваше много-много, но нищо не казах. Бъди започна да обяснява какво й е хубавото на шестмесечната програма. Сякаш не знаех, че при нея се служи само в Щатите и куп още глупости. Но Мъри действително би могъл да настани жена си в близост до казармата, където и да е тя. Същото можеше да стори и след като се уволни, по време на кратките летни лагери. Очевидно човекът искаше да бъде край жена си.

Кимнах с глава и казах, че ще уредя въпроса му. Именно тогава Бъди ми разкри истината — приятелят му нямал нито цент. А след това ме попита ще го уредя ли безплатно.

През цялото време Мъри гледаше в земята. Бях убеден, че всичко е измама, но едновременно с това не можех да си представя, че човек може да предизвиква съдбата по толкова безогледен начин — да каже, че жена му е болна от рак само за да си спести няколко долара! А след това си представих и една по-друга картина. Представих си, че цялата афера е разкрита, а вестниците подробно описват как съм изнудвал човек, на когото съпругата е болна от рак. Щях да изглеждам като най-мръсното копеле на света, дори и в собствените си очи. По тази причина казах, че няма никакви проблеми, а после пожелах на Мъри жена му да се оправи. С това приключи и обядът.

Не бях особено ядосан. Неизменно се придържах към правилото да включвам в съкратената служба всеки, който честно ми каже, че няма пари. Случваше се непрекъснато и вече бях свикнал да го приемам като особен вид благотворителна дейност. Но сега трябваше да прехвърля този младеж в запаса завинаги, а тази сделка струваше доста повече от другата. За пръв път ми се случваше да правя това нещо безплатно. За тази услуга самият Бъди Стоув ми наброи пет стотачки, плюс още две за включването му в съкратената военна служба.

Въпреки всичко си свърших работата както трябва. Мъри Нейдълсън отслужи своите шест месеца, после го прехвърлих в запаса и той се превърна в едно нищо незначещо име сред милиони като него. Какво, по дяволите, го води отново при мен?

Стиснах ръката му и зачаках.

— Преди известно време ми се обади Бъди Стоув — започна той. — Изпратили му повиквателна, въпреки статута му на постоянен запасен. Оказало се, че има специален ВОС и трябва да върви в казармата.

— Лош късмет — промърморих нелюбезно аз. Не исках да създавам впечатление, че съм готов да върша нови безплатни услуги.

А Мъри Нейдълсън ме гледаше с погледа на човек, който е решил да си излее душата на всяка цена. Облегнах се на стола си и твърдо добавих:

— Нищо не мога да направя за него.

— Той си го знае — поклати глава Мъри Нейдълсън, после помълча и добави: — Аз така и не успях да ви се отплатя за услугата, която ми направихте… Още тогава ми се щеше да ви кажа, че никога няма да забравя това. А сега дойдох да видя дали пък аз няма да мога да ви помогна…

Стана ми неприятно. Има си хас да ми предложи пари след толкова години! Свършеното — свършено. А и предпочитах да си имам за спомен и няколко добри дела…

— Забравете за това — притеснено продумах аз. Не исках да го питам за здравето на жена му, защото така и не успях да повярвам на онази история. Притеснявах се от благодарността му. Бях проявил съчувствие, бях му направил един благороден жест и толкова.

— Бъди ми каза да дойда — продължи Нейдълсън. — Иска да ви предупредя, че във Форт Лий е пълно с агенти на ФБР, които разпитват хората от вашите роти. Задават им само един въпрос — платили ли са, за да бъдат включени в съкратената програма за военно обучение. Интересуват се за вас и Франк Алкор. Приятелят ви здравата е загазил. Повече от двадесет души са дали показания срещу него. Бъди каза, че най-много след два месеца ще го съдят в Ню Йорк. За вас не знае нищо определено. Помоли ме да ви предам много да внимавате. Обеща да ви намери добър адвокат…

За известно време дори престанах да го виждам. Пред очите ми се спусна черна пелена. Стана ми лошо и с усилие на волята избягнах повръщането. Столът ми сякаш потъна, в съзнанието ми се заредиха ужасяващи картини — идват да ме арестуват, Вали изпада в ужас, баща й е страшно разгневен, а брат ми е потънал в земята от срам. Това, което доскоро считах за моето тайно отмъщение към обществото, вече съвсем не изглеждаше вълнуващо и приятно приключение.

Нейдълсън очевидно чакаше да кажа нещо.

— Но как са успели да ни надушат, господи! — простенах аз. — След общата мобилизация играта беше приключена! Как са попаднали на следа?

Нейдълсън имаше виновно изражение, сякаш той трябваше да отговаря за всички, които са ни тикали пари в ръцете.

— Част от вашите клиенти толкова побеснели, когато им изпратили повиквателни, че изпратили анонимни доноси до ФБР. Най-подробно описвали как са давали подкупи, за да влязат в казармата по съкратената програма. Направили го само за да накиснат Алкор, който пречел на всички, които все пак имали шансове да се откачат от мобилизацията. А в самата казарма колегата ви се проявявал като натегач и това още повече настроило хората срещу него. Решили да го натопят и са го подредили здравата!

Умът ми бясно препускаше. Скоро щеше да стане година откакто ходих до Вегас да си скрия парите. За това време успях да натрупам нови петнадесет хиляди долара. Всеки момент щях да се нанасям в новата къща в Лонг Айлънд, вече напълно завършена. Аферата изгърмя в най-неподходящото време. Най-малко сто души от мобилизираните във Форт Лий можеха спокойно да дадат показания срещу мен. Колко от тях ще изпеят, че са ми дали подкуп?

— Бъди сигурен ли е, че срещу Франк ще има дело? — попитах аз.

— Няма начин да му се размине — отвърна Нейдълсън. — Само правителството е в състояние да потули скандал от такъв мащаб.

— А има ли такава вероятност?

— Не ми се вярва — поклати глава той. — Според Бъди вие имате голям шанс да се измъкнете. Всички, с които сте имали вземане-даване, ви мислят за добро момче. Не сте бил алчен като Алкор и сте се задоволявали с това, което ви се предлага. Никой няма желание да ви натопи. Бъди се е заел да разговаря с всеки от тях поотделно. Едва ли някой ще даде показания срещу вас…

— Предайте му дълбоките ми благодарности — рекох.

Нейдълсън стана и ми стисна ръката.

— Дойдох просто заради вашата човечност — каза той. — Готов съм да ви стана свидетел в съда, можете да разчитате на показанията ми пред ФБР. Ще направя всичко, което зависи от мен.

Просълзих се от благородството на този младеж.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попитах го развълнувано аз. — Има ли опасност да бъдете мобилизиран?

— Не — поклати глава той. — Не зная дали си спомняте, но аз имам син на четири годинки. А жена ми преди два месеца почина, така че едва ли някой ще успее да ме прибере…

Цял живот няма да забравя лицето му в този миг. На него се бяха изписали срам и отвращение, сякаш се проклинаше, че е останал жив. Имаше и горчиво примирение. Беше безсилен да направи каквото и да било, беше принуден да следва пътя, който му е предначертала съдбата. Да се грижи за невръстното си момченце, да ходи на работа, да изпълни молбата на приятеля си и да ме предупреди за надвисналата опасност, да ми благодари за нещо, което някога е било от огромно значение за живота му, но днес не струва пукната пара… Смотолевих някакви съболезнования. Чувствувах се отвратително. Младежът положително остави новината за смъртта на жена си за най-накрая, защото добре си спомняше недоверието, с което бях изслушал цялата му история. Това беше неговото мъничко отмъщение.

Прекарах една кошмарна седмица в напрегнато очакване. А после гилотината се спусна.

Беше понеделник. С изненада видях, че свеж и гладко избръснат, майорът е дошъл на работа в необичайно ранен час. Не ми каза нито дума, само ми хвърли един странен поглед през остъклената стена между кабинета му и моята канцелария.

В десет нула-нула на вратата се почука. Бяха двама и изглеждаха съвсем като на филм — старомодни костюми и вратовръзки, мрачни и безжизнени физиономии. Попитаха за майора. По-възрастният беше около 45-годишен, лицето му беше сбръчкано и леко отегчено. Другият не беше толкова типичен. Беше доста по млад от колегата си, с едра и мека фигура на човек, който никога не е спортувал. Кокалестото му тяло си личеше дори под широкия консервативен костюм, а лицето му беше затворено, но несъмнено симпатично и вдъхващо доверие. Посочих им кабинета на шефа. Останаха при него около половин час, после излязоха и се изправиха пред бюрото ми.

— Вие ли сте Джон Мерлин? — попита по-възрастният със сух и официален глас.

— Аз съм.

— Искаме да проведем един разговор насаме. Имаме разрешението на вашия началник.

Станах и ги поведох към едно от помещенията, използвано някога за нощни дежурства. Двамата едновременно измъкнаха зелените си служебни карти и ми ги тикнаха под носа.

Представянето направи по-възрастният:

— Аз съм Джеймс Уолъс от Федералното бюро за разследване, а това е колегата ми Том Ханън.

Човекът с името Ханън ми отправи една дружелюбна усмивка.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса — поде той. — Имате право да не отговаряте, преди да сте се консултирали с адвокат. Но ако решите да отговаряте, всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас. Ясно ли е?

Кимнах и се настаних зад масата. Двамата седнаха от двете ми страни и изведнъж се оказах притиснат като сандвич.

— Имате ли представа защо сме тук? — попита по-възрастният, Уолъс.

— Не.

Светкавично бях избрал формата на поведението си. Реших да не казвам нито една излишна дума и да не се правя на умник. Не е време да се разиграват пиески. Без съмнение те добре разбираха, че усещам за какво са дошли. Но това нищо не означаваше.

Думата взе Ханън.

— Имате ли представа, че колегата ви Франк Алкор е вземал подкупи от подлежащи на военна служба граждани? — попита той.

— Не — отвърнах с каменно лице аз. Бях достатъчно благоразумен да не преигравам. Никакви изненадани физиономии, никакви усмивки. Нищо, което би им позволило да ми задават допълнителни въпроси. Нека си мислят, че прикривам приятеля си. Това е нормално, дори ако съм напълно невинен.

— А вие самият вземали ли сте пари под някаква форма от запасните? — зададе Ханън следващия си въпрос.

— Не.

— Прекрасно знаете за какво става въпрос — много бавно и много отчетливо проговори Уолъс. — Включвали сте в списъка за съкратена военна служба само онези донаборници, които са ви заплащали определена сума. Знаем много добре, че както Алкор, така и вие самият сте работили произволно със съответните списъци. Отречете ли това, ще излъжете един представител на закона. А такова деяние е подсъдно. Ето защо отново ви питам: вземали ли сте пари, приемали ли сте услуги под някаква форма срещу включване на определен човек от вашата програма за сметка на друг?

— Не.

Ханън внезапно се изсмя.

— Твоето приятелче Франк Алкор вече го пипнахме! Разполагаме с показанията му, а в тях пише, че двамата сте били съдружници. Пише и още нещо — ти си бил в престъпна комбина и с други служители в тази сграда, дори с офицери на редовна служба. Положението ти ще бъде значително облекчено, ако чистосърдечно си признаеш всичко.

В цялата тази тирада нямаше въпрос, затова аз просто мълчах и го гледах.

Дойде ред на Уолъс да констатира със спокойния си равен глас:

— Знаем, че ти си авторът и организаторът на цялата операция.

За пръв път наруших възприетата линия на поведение и избухнах в смях. Беше толкова естествен изблик на веселие, че те дори не се обидиха. Успях да забележа, че и Ханън се поусмихва.

Засмях се на начина, по който ме произведоха в автор и организатор. За пръв път от началото на разговора изпитах усещането, че присъствам на долнопробен филм с криминален сюжет. Засмях се и защото предварително очаквах именно Ханън да започне с наивните уловки. Личеше му, че не е толкова опитен като колегата си. Уолъс беше далеч по-опасен, при това не само защото беше по-старши.

Третата причина за смеха ми беше облекчението. Стана ми ясно, че са поели по погрешна следа. Търсеха наличието на сложна конспирация, ръководена от някакъв могъщ „мозъчен“ тръст. Беше съвсем в стила на тежкарите от ФБР, които неизменно оставят дребните риби на полицията. Тия двамата не можеха да допуснат, че цялата работа е дело на две незначителни чиновничета, които са открили начин да изкарат по някой допълнителен долар. Те забравяха, не, по-скоро изобщо не си даваха сметка, че живеем в Ню Йорк, а в този град всеки нарушава някакъв закон поне пет пъти на ден. Никога нямаше да разберат, че всеки човек може да се корумпира сам, без външна намеса, на определен етап от живота си. Същевременно съзнавах, че е излишно да ги дразня със своя весел смях, ето защо се овладях и погледнах Уолъс право в очите.

— Често ми се иска да съм едра риба, а не някакъв скапан чиновник! — мрачно му съобщих аз.

Онзи внимателно ме изгледа, после се извърна към Ханън:

— Имаш ли други въпроси?

Младежът поклати глава и Уолъс се изправи.

— Благодарим за отговорите — процеди той.

Двамата с Ханън също станахме. За миг се оказахме твърде близо един до друг и ми се стори, че сме приятели, които се разделят след чаша питие. Неволно протегнах ръка и Уолъс я пое. Ханън направи същото. Излязохме от дежурната стая и се насочихме към канцеларията ми. Спрях пред вратата, а ченгетата хладно ми кимнаха и продължиха по посока на стълбището.

Бях абсолютно спокоен. Единственото нещо, което ме озадачи, беше фактът, че им протегнах ръка. Накрая стигнах до заключението, че именно този жест е премахнал вътрешното ми напрежение. Защо го направих все пак? Може би им бях благодарен, че се държаха коректно и не ме подложиха на насилие и унижения. Защото проведоха разпита си съвсем цивилизовано. И у двамата се долавяше нещо като съжаление към скромната ми личност. Бяха убедени, че съм виновен, но в очите им бях само един виновен кокошкар. Смотан чиновник, който върши дребни измами. Разбира се, биха ме тикнали в пандиза, без да им мигне окото, но щяха да го направят, без да вложат сърце в тази работа. Възможно беше и друго — случаят да е твърде незначителен за техните способности. Вероятно се смеят на това странно престъпление — разни типове плащат, за да влязат в казармата! Тази мисъл ме накара отново да се усмихна. Тези нафукани ченгета бяха убедени, че става въпрос за няколко мизерни долара, но според мен четиридесет и пет бона са си добра пара!

Влязох в канцеларията си. На междинната врата се беше изправил майорът и ме чакаше. Махна ми с ръка и аз тръгнах към кабинета му. Едва сега забелязах, че е облякъл парадната си униформа, отрупана с орденски лентички. Бяха най-малко двадесет, тъй като този човек беше участвал не само във Втората световна война, но и в корейския конфликт.

— Как мина? — попита ме той и леко се усмихна.

— Нормално — свих рамене аз.

Той смаяно поклати глава.

— Тези типове твърдят, че сте го вършили в продължение на години! Как, по дяволите, го правехте, бе момчета? — отново поклати глава, този път с нескрито уважение.

— Според мен това са глупости — рекох. — Не съм видял Франк да вземе дори цент от някого. Някой е побеснял от мобилизацията и просто е решил да го натопи!

— Може — кимна майорът. — Само че в момента канцеларията на гарнизона във Форт Лий има работа до гуша — пишат командировъчни на стотина души, които са призовани като свидетели по делото. Едва ли ще го направят само заради един донос…

Той ме погледна, усмихна се и смени темата:

— В коя част гонеше швабите?

— Четвърта бронетанкова армия — отвърнах.

— В досието ти е отбелязано, че си награден с бронзов медал за храброст. Не е много, но все пак е нещо…

Сред лентичките на гърдите му грееха „Сребърната звезда“ и „Пурпурното сърце“^[2].

— Така е — кимнах. — Просто измъкнах няколко цивилни французи под силен артилерийски огън.

— Все пак е много повече от онова, което всички сегашни мамини синчета могат да дадат на тази страна! — заключи той. — По тази причина можеш да разчиташ на мен. Ще ти помогна с каквото мога.

Стигнах до вратата, когато до ушите ми долетя ядосаният му глас:

— Взеха да ме разпитват като някакъв престъпник, копелдаците му с копелдаци!

Обърнах се и учудено го погледнах.

— Вероятно си мислят, че и аз съм в тази мръсотия! — поясни вече по-спокойно той. — Казах им да вървят на майната си! — поклати глава и добави, без да вдига очи: — А ти си пази задника, момче!

Едва сега ми стана ясно, че човек не трябва да се захваща със закононарушения като любител. Започнах да се държа като някой убиец от филмите, който се гърчи от пристъпите на гузната си съвест. Сърцето ми подскачаше при всяко позвъняване на вратата. Все си мислех, че агентите на ФБР идват да ме приберат. Естествено, на вратата ми звъняха съседки и приятелки на Вали. Да поискат нещо назаем, или просто да си побъбрят. В службата ченгетата идваха два, а понякога и три пъти седмично. Винаги водеха по някой младеж със себе си, обикновено запасняк от шестмесечната програма, който очевидно трябваше да ме разпознае. Веднъж Ханън се отби просто на приказка. Слязох до барчето на улицата да купя по едно кафе. Седнахме да го пием при майора. По едно време Ханън ми се усмихна приятелски и рече:

— Не си лошо момче, Мерлин. Наистина ще ми бъде мъчно да те тикна в затвора. Но трябва да знаеш, че съм тикнал там сума добри момчета. Съжалявам за това, защото зная, че нямаше да се стигне дотам, ако поне мъничко ми бяха помогнали.

Майорът се дръпна назад, за да ме наблюдава по-добре. А аз просто свих рамене и продължих да си дъвча сандвича. Беше съвсем безсмислено да отговарям на подобни забележки, тъй като това би довело до обща дискусия върху въпроса с подкупите. А при всяка дискусия човек може да изпусне по нещичко и то да подпомогне разследването. Вместо това попитах майора ще ми даде ли два дни отпуск. Исках да помогна на жена си при покупките за Коледа. Нямахме кой знае каква работа, още повече че на мястото на Франк Алкор вече беше назначен нов човек. Майорът кимна с глава. А Ханън си беше един най-обикновен тъпак. Това ясно пролича от репликата му за добрите момчета, дето ги бил пратил в затвора. Беше прекалено млад, за да може да изпрати в затвора куп момчета, независимо добри или лоши. Новобранец, усмихнах се вътрешно аз. Приятен като човек, но не е той този, дето ще пъхне в затвора точно мен. А ако случайно го направи, аз положително щях да му бъда първия.

Побъбрихме още малко и Ханън стана да си върви. В очите на майора прочетох ново уважение. Въпреки това той се изправи и тихо каза:

— Моят съвет е да си потърсиш друга работа, дори и нищо да не успеят да ти лепнат.

 

 

Коледа е най-големият празник за Вали. Винаги беше изгаряла от желание да купи подаръци на всичките си близки — на мен и децата, на родителите си, на многобройните си братя и сестри. Стана така, че тази Коледа разполагахме със съвсем достатъчно пари за задоволяване на това нейно желание. В килера се криеха два чисто нови велосипеда за момчетата. На баща си купи чудесна жилетка от ирландска вълна, а на майка си — хубав ирландски шал с дълги ресни. Както винаги подаръците за мен бяха тайна. Аз също не й казах какво съм купил за нея. А то беше наистина прекрасен подарък — малък пръстен с брилянт, за който платих в брой. Беше първото истинско бижу, което щях да й подаря. Когато се женихме, не й купих дори халка, тъй като и двамата бяхме убедени, че подобни неща са буржоазни предразсъдъци. След десет години брак тя едва ли мислеше по същия начин, докато аз си бях останал същият и продължавах да не обръщам внимание на подобни неща. Но сега предварително знаех, че този пръстен ще я направи невероятно щастлива.

В коледната вечер аз се оттеглих да поработя в кухнята, докато Вали и децата се заеха да украсят елхата. Стана чудесна елха — отрупана с разноцветни стъклени играчки и станиолени гирлянди. Вали нямаше никаква представа за моите неприятности в службата. Написах няколко страници и отидох в хола при семейството си.

Децата щурееха и ги сложихме да си легнат с цената на доста усилия. Но те скачаха от леглата си и постоянно се връщаха при елхата. Аз пък не исках да им се карам на празника и бъркотията беше пълна. Накрая заспаха само защото капнаха от умора. Всички бяха облечени с новите си пижами, купени специално за посрещането на Дядо Мраз, всички бяха изкъпани, подстригани и сресани. Гледах ги и не можех да повярвам, че тези прекрасни деца са мои, че са частица от мен. В този момент изпитвах към Вали чувство на всеобхватна любов. Какъв късмет бях извадил с тази жена!

Върнах се в хола. Вали се беше навела и трупаше пакетите с подаръци под коледното дръвче. Купът беше доста внушителен. Извадих пакетчето с пръстена и го сложих при другите.

— Нямах възможност да ти купя кой знае какво — лукаво продумах аз. — Вярвам, че няма да ми се сърдиш.

Бях сигурен, че в момента действително не може да се сети за изненадата. И през ум не би й минало, че ще получи истински брилянт.

Тя се усмихна и ме целуна. Не обръщаше кой знае какво внимание на собствените си подаръци, понеже голямата й страст беше сама да подарява. И сега се беше престарала, разбира се. Всяко от децата щеше да получи по няколко различни подаръка.

Аз пък бях малко тъжен, понеже нямах и най-бледа представа как да сглобя прекрасния велосипед на големия син.

Вали донесе бутилка вино и направи сандвичи, а аз разкъсах огромния кашон, в който бяха наредени частите на проклетото колело. Разпръснах върху килима всякакви джунджурии, включително три гъсто изписани листа с инструкции и диаграми. След известно време огледах всичко това и отчаяно промълвих:

— Предавам се, нищо не мога да направя!

— Не ставай глупав! — скара ми се Вали, после седна на килима с подвити крака, постави чашата с вино до себе си и се задълбочи в инструкциите. Не след дълго се залови за работа, а на мен остави ролята на олигофрена, който само подава това или онова. Донесох от килера отвертка и гаечен ключ, а след това се заех да придържам чарковете, които Вали сглобяваше. Едва към три часа сутринта проклетата машинария започна да прилича на велосипед. Бяхме капнали от умора и крайно изнервени. Бутилката вино отдавна беше изпита до капка. Знаехме, че децата ще скочат в момента, в който отворят очи, следователно разполагахме с не повече от четири часа за сън. Чакаше ни тежък ден, тъй като трябваше да се натоварим в колата и да отидем на гости у родителите й.

— Хайде да си лягаме — рекох.

Просната на пода по гръб, Вали уморено се протегна и промърмори:

— Имам чувството, че ще заспя направо тук.

Легнах до нея и я прегърнах. Бяхме пребити от умора, но щастливи. В същия миг на вратата силно се почука. Вали скочи на крака и объркано ме погледна.

Само за част от секундата гузната ми съвест разработи и оформи един действително завършен сценарий.

Това са онези типове от ФБР, разбира се. Нарочно са чакали коледната нощ, за да ме хванат със свален гард. Сега висят пред вратата със заповед за обиск и арест. Ще намерят скритите петнадесет хилядарки и ще ме закарат в участъка. И там ще ми предложат сделка — да прекарам Коледа и Нова година със семейството си срещу пълни самопризнания. Иначе ме чакали доста неприятни мигове. Вали едва ли ще се примири така лесно с мисълта, че са ме арестували точно на Коледа, а децата ще плачат и ще останат травматизирани за цял живот.

Вероятно съм изглеждал зле, тъй като Вали разтревожено ме изгледа и попита:

— Какво ти е? Лошо ли ти стана?

На вратата отново се почука. Вали тръгна по дългия коридор. Чух, че разговаря с някого и отидох да глътна някакво хапче. На вратата на кухнята почти се сблъскахме. В ръцете на жена ми имаше четири бутилки с мляко.

— Млекарят решил да си разнесе стоката по-рано и да се прибере при семейството си — обясни тя. — Видял, че светим и решил да ни поздрави с празника. Много свестен човек…

Последвах я в кухнята и се отпуснах на най-близкия стол. Краката ми изведнъж омекнаха. Вали се настани в скута ми и шеговито ме чукна с пръст по носа.

— Бас слагам, че умря от страх да не е някой бандит или пиян съсед — рече тя. — Винаги си мислиш най-лошото. Хайде, ела да си легнеш…

В спалнята се любихме до пълно изтощение. После в тъмнината се разнесе нежният й глас:

— Обичам те!

— И аз те обичам — отвърнах, после се сгуших в рамото й и горчиво се усмихнах. Положително бях най-страхливият мошеник на дребно в цялото западно полукълбо!

 

 

Но три дни след Коледа в службата ми се появи някакъв тип с неприятен поглед и поиска да узнае дали аз съм Джон Мерлин. След като потвърдих, той ми подаде един плик и си тръгна. Отворих го и видях, че съдържанието му е напечатано със старомоден готически шрифт. Най-отгоре пишеше: „Районен съд на Съединените американски щати“. Отдолу, вече с обикновени букви, беше добавено: „Град Ню Йорк, съдебна канцелария на Югозападния район“. Името и адресът ми бяха напечатани с главни букви, а самото писмо гласеше:

„Призоваваме ви да се явите пред съдия-следователя на Американския граждански съд, като оставите на заден план ангажименти от личен или служебен характер.“

По-надолу се уточняваше датата и часът на делото, а накрая се мъдреше и членът на закона, създал основание за изпращането на призовката. Оказа се, че е член 18 от Наказателния кодекс. Накрая сухо ме предупреждаваха, че ако не се явя, ще нося отговорност пред същия този кодекс, а освен това ще бъда и глобен.

Е, поне научих кой параграф съм нарушил — член 18 от Наказателния кодекс. Никога не бях го чувал. Но първото изречение на призовката направо ме заплени. Оцених го по достойнство като писател. Вероятно са го преписали от старото английско законодателство. Странно, колко кратки и ясни могат да бъдат юристите, когато пожелаят. Никакво място за двусмислици и неясноти. Върнах се отново към изречението: „Призоваваме ви да се явите пред съдия-следователя на Американския граждански съд, като оставите на заден план ангажименти от личен или служебен характер“.

Прекрасно! Сякаш написано от Шекспир! Сега, след като всичко излезе наяве, изпитвах странно облекчение. Бях изпълнен от желание да се преборя с опасността, независимо дали ще спечеля или загубя. В края на работния ден набрах Вегас и имах късмета да хвана Къли в кабинета му. Разказах му всичко, като не забравих да му спомена, че в края на седмицата трябва да се явя пред съда. Той рече да си налягам парцалите и да не се тревожа за нищо. Утре ще пристигне с първия самолет в Ню Йорк и ще ми позвъни от хотела, в който ще отседне.