Марио Пузо
Умират глупаците (26)

27.

Студията „Мейломър филмс“ разполагаше със собствен персонал и действаше напълно самостоятелно, макар да бе дъщерна фирма на огромната компания „Три-Калчър“ с едноличен собственик мистър Моузис Уортбърг. Това означаваше, че режисьорът Барнард Мейломър имаше пълната творческа свобода да екранизира романа на Джон Мерлин.

Единствената цел в живота на този човек беше да създава добри филми, а това съвсем не беше лесно под сянката на „Три-Калчър“ и ръководството на Уортбърг. Мейломър ненавиждаше Уортбърг от дъното на душата си, за враждата им знаеха дори децата в Холивуд. Но въпреки това му беше интересно да работи с този човек — истински гений в областта на финансите и мениджмънта. Защото беше достатъчно умен да прецени, че режисьори като него не биха просъществували дори ден без помощта на хора като Уортбърг.

Затворен в своя разкошен кабинет, Мейломър беше принуден да се бори с далеч по-досаден враг от Уортбърг, макар и не толкова опасен. Той често казваше, че ако Уортбърг може да бъде сравнен с рак на дебелото черво, то Джак Хулинън е просто хемороид. Ракът е неизлечим и човек се примирява със съдбата си, докато хемороидът го дразни всеки ден и всеки час.

Вицепрезидент по творческите въпроси, Джак Хулинън искрено се увличаше в ролята на неоспорим гений. Когато искаше очевидни глупости от подчинените си и получаваше съответния отказ, той, вместо да се разгневи, започваше да защищава правото на такъв отказ с яростен ентусиазъм.

— Приемам всичко, което казваш. Никога, ама наистина никога не бих те принудил да направиш нещо против волята си! Просто питам…

Това бяха обичайните му думи. Но те идваха едва след един час упорито и безсмислено рендосване — например по въпроса дали ще скочиш от покрива на „Емпайър Стейт Билдинг“ само и само да видиш рецензия за своето творчество на страниците на „Таймс“.

Можеше да се държи и далеч по-човешки, разбира се, но този вид поведение пазеше обикновено за непосредствените си началници (най-вече за вицепрезидента на „Три-Калчър Интернешънъл“ по производствената дейност), за сценаристи от рода на Джон Мерлин и известни актьори като личния си клиент Уго Келино.

Сега се беше заел да откровеничи с Бърнард Мейломър, вероятно съзнавайки, че този човек наистина няма време за глупости.

— Намираме се в сериозно затруднение — загрижено продума той. — Имам чувството, че този шибан филм може да се превърне в най-голямата бомба след Нагасаки.

Мейломър беше един от най-младите ръководители на самостоятелна студия в Холивуд и по тази причина често се съгласяваше да играе ролята на тъпия гений.

— Не съм гледал филм с подобно заглавие. Въпреки това казвам, че дрънкаш глупости — рече той. — Според мен си се загрижил за интересите на Келино и искаш да ни накараш да пръснем цяло състояние само защото онзи задник е решил, че може да бъде режисьор.

Хулинън беше личният агент на Келино и за тази длъжност получаваше по петдесет бона годишно. Действително голям актьор, Келино лесно можеше да си извади документ за идиотизъм, особено когато реши да демонстрира божественото си самочувствие. Но вирусът на тази болест се срещаше на всяка крачка в Холивуд — от него страдаха актьори, актриси, режисьори, а дори и разни редакторки, които се мислеха за гениални сценаристки. В света на киното прекаленото самочувствие се среща толкова често, колкото силикозата в някое прашно миньорско градче. То е изключително заразителна болест, която невинаги завършва фатално.

Често ставаше така, че прекаленото самочувствие носи дори известна полза. Благодарение на него доста хора стават интересни и дори забавни. Това с особена сила се проявяваше при Келино. Динамичната му игра на екрана беше толкова впечатляваща, че името му беше включено в списъка на петдесетте най-известни мъже в света. А в личния си живот се придържаше строго към максимата, изписана с едри кървавочервени букви над широкото му легло: „Всичко на този свят става за чукане!“.

— Тоя тип наистина е в състояние да го прасне дори на змия! — обявяваше Хулинън с потрепващ от благоговение глас. Сякаш това не беше мания на половината мъже на планетата, а специална привилегия, която бог е дал единствено на богатия му клиент.

Преди около година Келино изявил желание сам да режисира следващия си филм. Беше от малкото звезди, които можеха да си позволят подобно нещо. Желанието му беше удовлетворено, но при известни условия. Инвестирала над два милиона долара, студията „Мейломър Филмс“ искаше да се застрахова. На Келино беше определен железен, бюджет, а възнаграждение щеше да получи само ако филмът бъде завършен. Защото никой не знаеше в кой момент ще полудее капризната звезда и ще започне да прави по сто дубъла с поредната си приятелка или с някой току-що свален педераст. И той наистина го направи, но някак си съумя да се включи в рамките на бюджета. В замяна на това започна да капризничи по отношение на сценария. Искаше дълги монолози, искаше върху изтерзаното му лице да пада особено мека светлина докато разказва сърцераздирателни случки от детството си, обясняващи на зрителя защо си пада както по момичета, така и по момчета. Зрителят трябваше да бъде убеден, че той никога не би станал такъв сексуален маниак, ако беше имал щастливо детство. В крайна сметка се получи такава порнография, че студията не можа да я превърне в що-годе приличен филм, въпреки серията от основни монтажи.

Мейломър не беше особено разтревожен, защото знаеше, че всеки филм с Келино неминуемо ще върне вложените в него пари. Опасността се криеше другаде — можеше да се стигне до такова положение, при което филмът трябва да бъде погребан, преди да е стигнал до киносалоните. За щастие в договора беше предвидена и тази възможност — при такова стечение на обстоятелствата Келино беше длъжен да възстанови изцяло направените разходи. А Мейломър щеше да постигне и другата си цел — да убеди Келино, че просто е роден за главната роля във филма на Джон Мерлин — филм, който ще му донесе цяло състояние.

— Ще трябва да организираме специална кампания — изрази мнението си Хулинън. — Трябва да похарчим един куп пари, но да го продадем като истинска класика!

— Господи, боже мой! — възкликна Мейломър и се хвана за главата. Обикновено успяваше да се сдържа, но в този момент му беше дошло до гуша от всякакви Хулинъновци и Келиновци, от киното въобще. Което нищо не означаваше, разбира се. До гуша му беше дошло и от красиви жени и чаровни мъже. С мъка понасяше калифорнийския климат. Отправи един изпълнен с неприязън поглед към Хулинън. Мразеше както него, така и онзи вманиачен любовник Уго Келино.

Мъжът насреща му беше облечен безупречно. Копринен костюм, копринена вратовръзка, италиански обувки по поръчка, часовник „Пиаже“. Очилата му бяха специална изработка, с рамки от масивно злато. Имаше коварното и въпреки това привлекателно лице на шантав ирландски проповедник — един от онези, които с часове дрънкаха глупости по някой от щатските телевизионни канали. Но беше трудно да се повярва, че този човек е долен мръсник и открито се гордее с това.

Преди години Мейломър и Келино бяха направили страхотен скандал в един от известните ресторанти. Бяха се ругали и псували открито, за безкрайно удоволствие на присъствуващите репортери. А Хулинън направи така, че Келино се превърна в герой, а Мейломър — в некадърен мръсник, който напразно се опитва да подлее вода на известния и изключително талантлив актьор. В това отношение Хулинън беше истински гений. Един късоглед и малко дебелокож гений, който се правеше, че нищо не е станало, въпреки откритата омраза на Мейломър.

В продължение на пет години вестниците поне веднъж в месеца съобщаваха, че Келино отново е подпомогнал някого. Болно от левкемия момиченце имало нужда от преливане на кръв, но само от сибиряк! Моля, Уго Келино вече изпраща частния си самолет в Сибир. Някакъв черен протестирал срещу расовата дискриминация и го тикнали в пандиза? Моля, Келино изпраща по пощата необходимата сума да го освободят под гаранция. „Черните пантери“ се развилнели в Харлем и видели сметката на някакъв полицай със седем деца? Моля, Келино изпраща чек за десет хиляди долара на вдовицата и поема издръжката на децата докато завършат училище! Член на същата терористична организация е обвинен в убийството на друг полицай? Моля, Келино изпраща нови десет бона във фонда за публичната му защита. А когато някоя известна преди години звезда влизаше в клиника за последните си дни, Келино бе този, който отива да я види и да й обещае главната женска роля в следващия си филм. Но една от тези стари нещастници излезе костелив орех, тъй като се оказа, че е скътала десетина милиончета за черни дни и изобщо не й пука от фалшивото съчувствие на Келино. Във вестниците излезе скандално интервю с нея, в което тя открито го плюеше. Най-странното нещо беше, че дори великият Хулинън не успя да й попречи…

Хулинън притежаваше още куп скрити таланти. Беше превъзходен сводник, чиито напарфюмиран нос с лекота надушваше всички красиви и перспективни кандидатки за слава в огромната жива пустиня, наречена Холивуд. Обичаше да се хвали с методите си.

— Кажи на една такава статистка, че играе вълшебно незначителната си роличка! Кажи й го настоятелно, кажи й го три пъти поред за една вечер! А после гледай как ще смъкне гащите ти със собствените си ръце и направо ще ти изяде от благодарност оная работа!

Той беше човекът, който Келино използваше като пробен камък. Често лично проверяваше прелестите на кандидатките за слава, преди да ги допусне до великия Келино. Онези, които бяха прекалено невротични, дори според доста либералните стандарти на шоубизнеса, никога не стигаха до леглото на звездата. Но това съвсем не означаваше, че са за боклука, според собствените му думи…

— Можете спокойно да забравите за рекламни бюджети! — усмихна се Мейломър, за пръв път от началото на разговора. — Този филм няма да има нужда от подобни неща.

Хулинън замислено го погледна.

— А няма ли да поработим върху по-известните кинокритици? — попита той. — Поне двама от тях ти дължат доста услуги…

— Нямам подобни намерения — сухо отвърна Мейломър. Не каза, че този път е решил да надмине себе си, че хора като Хулинън ще трябва да гледат отстрани и да си траят. Смяташе той да бъде звездата, а не Келино.

— Значи трябва да организирам своя кампания — все така замислено промълви Хулинън.

— Като не забравяш, че това е една продукция на „Мейломър Филмс“ — подхвърли Мейломър. — Аз трябва да бъда в течение на всичко!

— Ами как иначе? — невинно се учуди Хулинън. Страничен наблюдател едва ли би допуснал, че този човек може да постъпи другояче.

— И още нещо, Джак — хладно подхвърли Мейломър. — Никога не забравяй, че има една граница, която не трябва да прехвърляш. Независимо кой си и кой стои зад гърба ти!

— Някога да се е случвало подобно нещо? — усмихна му се ослепително Хулинън. — Знаеш ли, открил съм една страхотна мадама, май беше белгийка… Настанил съм я в бунгалата на хотел „Бевърли Хилс“. Утре можем да закусим там и да си поговорим…

— Друг път — отклони поканата Мейломър. Беше уморен до смърт от такива неща, от мадамите, които пропътуват половината свят, за да се пъхнат в леглото на някой тип, чието име се изписва върху екраните. Беше уморен до смърт от стотиците гладки и на пръв поглед съвършени лица, от стройните и елегантни фигури, от красавиците, с които беше принуден да се снима по разни приеми, ресторанти и премиери. Защото Мейломър беше известен не само като най-надарения продуцент-режисьор на Холивуд, но и като кавалер на най-красивите жени на света. Само най-близките му приятели знаеха, че за леглото предпочита закръглените си прислужнички-мексиканки. На поднасянията им отвръщаше, че най-добре си почива като се гмурне в топлите гънки на една истинска жена, а онези красавици от кориците на списанията са само кожа и кости и човек няма къде да им се гмурне. Това не беше съвсем вярно, разбира се. Въпреки своята лична елегантност, Мейломър просто искаше да демонстрира презрението си към елегантността на другите.

На този етап беше стигнал фазата, в която искаше да направи един добър филм и нищо останало не го интересуваше. Най-щастливите му мигове настъпваха след вечеря, когато отиваше в монтажната зала, забравяше всичко на света и потъваше в тайнството на истинското изкуство.

Изпрати Хулинън до вратата. Секретарката му прошепна, че отвън чака авторът на онази нашумяла книга, придружен от агента си Дорън Ръд. Нареди й да ги покани, след което бе принуден да ги представи на Хулинън, който нарочно не бързаше да си тръгне.

Късогледият гений се разтопи от любезност. Ръд той познаваше отдавна — умен и чаровен, типичен мошеник от бранша. Типичен беше и писателят. Наивен романист, пристигнал да работи върху сценария на собствената си книга, заслепен от блясъка на Холивуд, съблечен до голо от ловки продуценти, режисьори и директори на филмови къщи. Вероятно скоро ще хлътне по някоя от звездичките и ще хукне да се развежда с жената, която е майка на децата му и с която живее от двадесет години. А чак след това ще научи, че голямата му любов е едно обикновено курве, което е изтръшкало половината град, преди да получи първата си дребна роля. После пък ще се обиди от начина, по който нескопосаното му произведение е коригирано, за да стане годно за екранизация. И тоя беше такъв. Тих и очевидно срамежлив тип, облечен като бунак. Не като модерните бунаци в света на киното, които намъкваха нарочно кърпени и избелели джинси, скроени срещу стотици долари от най-добрите стилисти на света. Беше си съвсем истински бунак — грозен почти колкото онзи френски дявол, който направи главозамайваща кариера в Европа. Затова великият Хулинън трябваше да се намеси. Реши веднага, още сега да постави тоя дърводелец на мястото му.

Приветствията му към Джон Мерлин бяха пропити от топлина и непринуденост. Веднага изтъкна, че не е чел по-добра книга от неговата. Не беше дори я прелиствал, разбира се. Накрая си тръгна, но на вратата се спря и подхвърли:

— Знаете ли, Келино ще бъде страшно доволен, ако се видите днес следобед и си направите по някоя снимка! И без това имаме среща с Мейломър. Ще бъде чудесна реклама за бъдещия филм. Какво ще кажете за три нула-нула?

Мерлин кимна, а Мейломър направи гримаса. Режисьорът знаеше отлично, че Келино изобщо не е в града, а се припича някъде по плажовете на Палм Спрингс. Хулинън възнамеряваше да погоди на Мерлин обичайния за всички новаци номер — да го накара да виси няколко часа в напрегнато очакване, избръснат и напарфюмиран. Целта беше да му покаже, че силата в този град се намира в ръцете на хора като него. Е, може пък и да има резултат…

Мейломър, Ръд и Мерлин проведоха един наистина ползотворен разговор за бъдещия филм и работата по сценария. Режисьорът веднага си отбеляза, че Мерлин е съвсем разумен човек, искрено желае да помогне и съвсем не е досадник като повечето писатели. Пред агента се задоволи с обичайните глупости — обясни му, че бюджетът не трябва да надхвърля един милион долара, макар отлично да знаеше, че и пет няма да стигнат. Мейломър се изненада истински едва когато срещата беше към края си и той предложи на Мерлин да влезе в библиотеката, където да чака появата на Келино. Но писателят хвърли един поглед на часовника си и кротко отвърна:

— Вече е три и десет. Не чакам никого повече от десет минути, дори собствените си деца.

После се обърна и си тръгна.

— Ех, тези писатели!

Мейломър се усмихна на Дорън Ръд и онзи отвърна на усмивката му. Същото възклицание използваше по отношение на режисьори, актьори и продуценти, но никога за актрисите. Считаше, че не е почтено да унижаваш хора, които освен с ежедневните трудности по трънливия път към славата, трябва да се борят и с месечните си неразположения.

— Тоя не чака дори докторите! — сви рамене Дорън Ръд. — Веднъж го водих на някакъв преглед, той изчака определения час и тръгна да си върви въпреки протестите на сестрата. „Щом аз съм точен, такъв трябва да бъде и докторът!“, отсече той и хлопна вратата.

— Господи! — въздъхна Мейломър.

Имаше болка в гърдите и отиде в банята да глътне едно хапче против стенокардия. А след това се сети за препоръките на своя лекар и се изтегна да подремне на дивана. Секретарката имаше задължението да го събуди при пристигането на Келино и Хулинън.

„Келино дебютира като режисьор в «Каменната жена». Играта му както винаги е безупречна, но режисурата му търпи сериозна критика. Философските му напъни са жалки и претенциозни, но с това не искам да кажа, че филмът е слаб. Той е просто кух, без да бъде съвсем безполезен.

Келино доминира върху екрана през цялото време, зрителят очевидно вярва на образа, но този образ на практика не го интересува. Та кой би проявил интерес към човек, който си опропастява живота заради една празноглава кукла като Селина Дентън, привлекателна само за онези мъже, които си падат по закръглените задници? Играта на Дентън в обичайния и вдървен индиански стил, с безлично лице, гърчещо се в пресилен екстаз, е чисто и просто отегчителна. Не е ли крайно време холивудските режисьори да разберат, че публиката иска да гледа истински жени на екрана? Този филм би могъл да бъде спасен от актриса като Били Строд — със завладяващо присъствие и интелигентна игра, с наистина привлекателен външен вид (ако човек успее да се освободи от напарфюмираните рекламни стереотипи, ще открие, че тя е красавица). Учудващ е фактът, че Келино не е успял да проумее това при подбора на актьорския си състав, макар неговата игра да е действително вдъхновена и майсторска. Човек с неговия опит в шоубизнеса би трябвало да притежава поне тази проницателност.

Сценарият на Хаскън Уотс е от онези псевдолитературни упражнения, които изглеждат приемливи на хартия, но върху филмовата лента се превръщат в пълна безсмислица. Авторът очаква от нас да вникнем в трагедията на човек, на когото не се случва нищо трагично; човек, който в крайна сметка завършва живота си със самоубийство поради провала на повторната си артистична кариера (нима не се проваляме всички ние?) и поради факта, че една празноглава и самолюбива жена използва своята красота (видяна единствено от жертвата), за да му сервира една банална изневяра, позната ни още от времето на Янгър и Дюма.

А съперникът на Келино е от онези, които неизменно се оказват на страната на справедливата кауза. Внушава ни се, че е наистина добросърдечен човек, но на практика си е чист фашист. Обруленият от тежки битки с живота либерал се превръща в диктатор от фашистки тип, съвсем като в случая с Мусолини. Дори отношението към жените в този филм е фашистко — те са бездушни кукли, които манипулират мъжкарите с оскъдните си прелести. А когато все пак ги показват като участници в определени политически актове, те се оказват коравосърдечни екзекутори на мъжете, които се борят за промяната на обществото. Нима Холивуд дори за момент не може да допусне, че между двама души от противоположен пол могат да съществуват и връзки извън сексуалното общуване? Нима Холивуд поне веднъж не може да покаже, че и жените притежават някои от «мъжките» добродетели като например вярата в хуманността, за която са готови да се борят на живот и смърт?

Нима никой в този град няма достатъчно въображение да прозре, че жените положително ще харесат далеч повече един филм, в който са показани като живи хора, а не като втръсналите на всички капризни куклички, които само от време на време решават да разкъсат мрежата, хвърлена отгоре им от мъжете?

Келино ясно показва, че не притежава качествата на добър режисьор. Действително поставя камерата точно където трябва, но това съвсем, не е достатъчно, за да се превърне в професионалист. Актьорското му майсторство е единственото нещо, което спасява филма от пълен провал. Провал, залегнал: още в слабия и банален сценарий. Режисурата му не помага на филма, но и не му пречи особено. Но останалите актьори са отчайващо слаби.

Не е честно да мразиш един актьор само заради външния му вид, но Джордж Фоулс е твърде лигав дори за лигавата роля, която трябва да играе. А Селина Дентън е прекалено куха, дори и за кухата роля, с която са я натоварили. Понякога не е толкова лошо да избереш актьор, който на пръв поглед е неподходящ за определена роля. Може би именно това трябваше да направи Келино, макар да се съмнявам, че би си струвало труда. Фашистката концепция на сценария, неговото отровено от мъжки шовинизъм внушение за образа на «обичливата» жена, обричат цялото начинание на провал още преди камерите да са били заредени с лента.“

— Господи, каква кучка! — изпъшка Хулинън, озадачен и истински безпомощен. — Какво иска от този филм, по дяволите! И защо, Пресвета Дево, продължава да твърди, че Били Строд е хубава жена? Четиридесет години съм в този бизнес, но никога не съм виждал по-грозна кинозвезда!

— Лошото е, че всички останали критици ще запеят същата песен — замислено промълви Келино. — Май спокойно можем да го отпишем тоя филм…

Мейломър ги слушаше и мълчеше. Двоен хемороид — ето какво бяха тези двамата. Толкова ли е важно какво е казала Клара Форд? С Келино в главната роля филмът не само ще си върне парите, а дори и ще подпомогне някоя позакъсала студия. Той самият не беше очаквал нещо повече от тази безвкусица. Но сега успя да хвърли въдицата за филма, който наистина го интересуваше — филмът, за който сценарият щеше да бъде написан от Джон Мерлин. И Келино очевидно я беше захапал.

Въпреки всичката си проницателност Клара Форд не можеше да знае, че Келино изобщо не беше се занимавал с режисура, а си беше наел специален човек.

Мейломър искрено ненавиждаше тази критичка. Защото, макар и да пишеше брилянтно и да се ползваше с изключителен авторитет сред специализираните издания, Клара Форд нямаше никакво понятие от кухнята на филмопроизводството. Протестираше срещу подбора на актьорския състав, защото не знаеше, че главната женска роля обикновено получава онази мадама, която е успяла да се настани в леглото на Келино, а второстепенните — мадамите, които обитават спалните на продуцента, помощник-режисьора, операторите, а дори и осветителите. Нима не знаеше, че това е една от най-ревниво пазените привилегии на хората, които правят кино? За всяка епизодична роля се явяват поне хиляда готови на всичко кандидатки. Човек може да прекара половината от тях през леглото си без дори да им обещава кой знае какво — достатъчно е само да им даде да прочетат малко от текста, а след това да им каже, че ще им звънне за второто прослушване. Дори най-некадърните режисьори създават по този начин лични хареми, на които могат да завиждат дори фрашканите със злато арабски емири. При това ги създават без всякакво усилие.

Сърцето на Мейломър преливаше от злорадство, тъй като тази критичка беше единствения човек на света, който беше в състояние да вдигне кръвното на Хулинън.

А Келино се дразнеше от друго.

— Какво значи фашистко, мътните да я вземат! — ръмжеше той. — Цял живот съм бил убеден противник на фашизма!

— Защо обръщаш внимание на тази заядлива гадина? — уморено се учуди Мейломър. — Тя използва думата фашист както ние с теб използваме думата курва. Не иска да каже нищо особено…

Но Келино продължаваше да кипи.

— Да пишат за играта ми каквото си искат! Хич не ми пука! Но на никого няма да простя, когато ме нарича фашист!

Хулинън закрачи из стаята. Спря за миг пред бюрото, посегна да си вземе една пура от разтворената кутия „Монте Кристо“, после се отказа.

— Направо ни убива, проклетницата! — проплака той. — Цял живот ще ни преследва! — обърна се към Мейломър и добави: — Забранил си й да посещава предварителните прожекции, но и това не помага!

— Няма за цел да помага — сви рамене Мейломър. — Прави го просто заради жлъчката си.

Двамата любопитно го изгледаха. Очакваха да им обясни какво иска да каже с това, но той премълча. Не искаше да знаят, че беше взел израза от един сценарий, който беше прочел същата сутрин.

— По дяволите! — отново избухна Хулинън. — Вече е късно да предприемем каквото и да било по отношение на „Каменната жена“. Но какво ще правим с тази мръсница при следващия ни филм?

— Ти си личен посредник на Келино и отговаряш за връзките му с пресата — рече Мейломър. — Клара Форд си е твой проблем и можеш да го решаваш както си искаш…

Тайно се надяваше да не протака този разговор. Ако беше дошъл само Хулинън, той несъмнено би продължил не повече от две минути. Но Келино беше действително най-известният актьор на света и по тази причина се налагаше да му целува задника с любов и безкрайно търпение.

Мейломър с нетърпение очакваше момента, в който щеше да влезе в монтажната кабина. Това беше най-голямото удоволствие в живота му. Славеше се като най-добрият редактор в Холивуд. Истинско удоволствие му доставяше да монтира филма си така, че в крайна сметка главите на всички уредили се по втория начин актьори и актриси да започнат да се търкалят по пода. Различаваше ги още от пръв поглед. Обикновено това бяха натрапчиво излишни кадри в едър план на някоя хубава мадама, която просто си седи и наблюдава развитието на действието. Операторът я беше фраснал и това му беше отплатата. Мейломър обаче безмилостно отрязваше тази глава в тясната монтажна кабинка. Правеше изключение само ако операторът му е приятел, или пък — веднъж на милион пъти — кадърът пасваше на цялостното действие. Господи, колко много мадами са си давали задника под наем само за да се видят на екрана за частица от секундата! Повечето от тях бяха твърдо убедени, че именно тази частица ще им отвори пътя към богатството и славата, че красотата и талантът им ще блеснат като ослепителна светкавица. Мейломър беше безкрайно уморен от хубавите жени. А когато бяха и умни, те се превръщаха в огромно бреме. Което съвсем не означаваше, че никога не беше им позволил да го изработят. Беше си получил порцията катастрофални бракове — три на брой и всичките с актриси. Днес вече обръщаше внимание само на онези от хубавиците, които не правеха опит да го свалят. Към тях се отнасяше така, както претрупаният с работа адвокат поглежда към постоянно звънящите телефони в кантората си. Никога не забравяше, че те могат да му донесат единствено неприятности.

— Я повикай някоя от секретарките си — обърна се към него Келино.

Мейломър натисна едно копче върху писалището и в следващата секунда на вратата се изправи младо момиче. Така и трябваше да бъде. Разполагаше с четири секретарки — две от тях охраняваха външната врата на студията, а другите две — вратата на личния му кабинет. Стояха на поста си като китайски дракони и нямаше да мръднат от там дори да стане наводнение. Някоя от тях трябваше да се появи най-много пет секунди след като шефът им натисне бутончето. Но преди три години се беше случило невъзможното — никой не се отзова на магическия бутон. Изпаднала в нервна криза, едната от секретарките се скъсваше да реве в съседния офис, докато един от младите продуценти се опитваше да я утеши с помощта на езика си. Другата беше отскочила до счетоводството да получи някаква финансова сводка, третата беше в отпуск по болест, а четвъртата се беше поддала на непреодолимото желание да кръшне за момент. Макар кръшкането й да беше абсолютен световен рекорд по краткост, тя нямаше късмет. Мейломър натисна бутончето си точно през тези няколко секунди. Разбрал, че е лишен от закрилата на своите верни дракони, той моментално ги уволни.

Келино се зае да диктува писмо да Клара Форд, а Мейломър се отпусна в креслото си и започна да се наслаждава на стила му. Този човек знаеше какво иска и по тази причина режисьорът не си направи труда да го предупреди, че няма никакви шансове.

„Драга мис Форд,

Единствената причина за това писмо е дълбокото ми възхищение към вашата работа. Същевременно ми се иска да изтъкна една незначителна част от рецензията ви за последния ми филм, с която си позволявам да не се съглася. Моля ви да не го приемате като форма на някакво недоволство. Искам просто да подчертая, че провалът на този филм (ако наистина е провал) се дължи единствено на недостатъчния ми опит като режисьор. Продължавам да мисля, че сценарият не беше толкова слаб, става ми все по-ясно, че хората от екипа бяха отлични професионалисти, чиито талант остана неразгърнат именно поради недостатъчния ми режисьорски опит. Това е всичко, което исках да ви кажа. Ще ми се да добавя, че продължавам да бъда един от вашите пламенни почитатели и тая надеждата да се срещнем някой ден и да си поговорим до насита за изкуство и кино. Съзнавам, че още много трябва да науча, преди да се заема с режисурата на следващия си филм. А това едва ли ще стане бързо, ако не се възползвам от вашия богат опит и огромна ерудиция.

С дълбоко уважение:

Келино“

— Няма да мине! — не се сдържа Мейломър.

— Защо не? — възрази Хулинън.

— Единственият начин да постигне нещо е да хукне подире й и да не се спира докато не я тръшне по гръб и да я шиба докато й изскочат очите! — поясни Мейломър. — Защото е прекалено умна, за да се хване на тези глупости.

— Но аз наистина се възхищавам от нея — рече Келино. — И действително ми се иска да науча нещо.

— Я стига глупости! — ревна Хулинън. — Мейломър е прав — трябва да я тръшнеш в леглото и да я скъсаш! Това е разрешението!

Режисьорът внезапно почувствува, че не може да ги изтърпи нито миг повече.

— Надявам се, че няма да го направите в кабинета ми! — процеди той. — А сега изчезвайте и ме оставете да поработя!

 

 

На другата сутрин Хулинън се затвори в апартамента от двеста квадратни метра в „Три-Калчър“, който наричаше свой кабинет. Зае се за работата, която винаги му доставяше огромно удоволствие — изготвянето на рекламните материали, които превръщат в бог всеки от неговите клиенти. Проверил внимателно всички сключени от Келино договори, той взе един голям лист хартия, и започна да пише.

Студия „Три-Калчър“, „Мейломър Филмс“

Съвместна продукция Мейломър-Келино

„Пътуване към радостта“

В главните роли: Уго Келино, Фей Медоуз

Режисьор: Бърнард Мейломър

Сценарист: Джон Мерлин, по едноименния му бестселър

Облегна се назад и се наслади на свършената работа. После позвъни на секретарката си, подаде й листа и поиска папката с документацията на Келино.

Обичаше да преглежда тази папка. В нея бяха събрани материалите, които щяха да бъдат използвани след смъртта на великия актьор. Скрити на спокойствие в една вила в Палм Спрингс, двамата бяха изгубили цял месец за тази задача. Келино, разбира се, не се готвеше да умира, но искаше да бъде сигурен, че когато това стане, всички ще разберат какъв необикновен човек е бил. В папката имаше дълъг списък на хората, които трябваше да бъдат поканени на погребението му, там стоеше и траурната реч, която трябваше да бъде прочетена по телевизията. Следващият материал в нея беше специален сценарий на двучасово предаване в негова памет. Той съдържаше подборка от клипове на най-добрите му филми, специално заснет материал за двата „Оскара“, получени в присъствието на най-близките му приятели и най-известните кинозвезди. Освен това имаше и един напълно готов сценарий за комедиен скеч, в който негови приятели ще си правят шеги с мечтата му да стане добър режисьор.

Имаше списък и на всички хора, на които Келино беше оказал материална помощ. Някой от тях трябваше да се появи на екрана и да разкаже как този златен човек му е помогнал да се измъкне от дълбините на отчаянието.

Имаше списък на всичките му съпруги — на онези, които могат да бъдат интервюирани, и на останалите — които не трябва да кажат нито дума за съвместния им живот. А за една от тях имаше разработена специална операция — в деня на неговата смърт тя трябваше да бъде качена на частния му самолет и откарана на сафари в Африка. По този начин ще остане извън обсега на любопитните репортери. Имаше и предварително написаното траурно слово на един бивш американски президент. Най-отдолу в папката се гушеше и копието на едно писмо, което Хулинън беше изпратил до Клара Форд. Беше му хрумнало да я помоли за няколко думи в бъдещата възпоменателна подборка. Там беше и отговорът на известната критичка, но този отговор едва ли някога щеше да попадне пред очите на Келино. Написан на бланка на „Лос Анджелис Таймс“, той гласеше следното:

„Келино беше безспорен талант, създал няколко наистина великолепни роли. Жалко, че смъртта го отнесе преждевременно и той не можа да достигне величието, което може би го очакваше, ако беше получил подходяща роля от наистина добър режисьор.“

Всеки път, в който Хулинън препрочиташе тези няколко реда, той неизменно изпитваше нужда от няколко глътки неразреден алкохол. Не можеше да определи кого мрази повече — Клара Форд или Джон Мерлин. Хулинън изпитваше дълбока неприязън към писателите с магарешки инат още щом ги видеше, а Джон Мерлин беше именно такъв. Кой, по дяволите, е този тип, та да не може да почака дори десет минути, за да се снима с великия Келино? О, с него ще има възможност да си уреди сметките, но онази Клара Форд си оставаше недостижима. Беше направил опит да й създаде неприятности като накара доста от подчинените си да изпратят протестни писма срещу нейните рецензии. Беше използвал цялото влияние и връзки на „Три-Калчър“, но тя се оказа по-силна и от тях. Искрено се надяваше Келино да има по-голям късмет от него. Скоро щеше да разбере дали това е така, тъй като актьорът вече беше успял да й определи среща. Снощи двамата бяха на вечеря и Келино всеки момент щеше да му се обади с подробностите за нея.