Марио Пузо
Умират глупаците (5)

5.

Аз нямам корени. Не помня родителите си. Нямам чичовци и братовчеди, нямам родно място. Имам само един брат, който е две години по-възрастен от мен. Когато съм бил на три годинки, а брат ми Арти на пет, двамата сме били оставени в едно сиропиталище край Ню Йорк. Майка ни е била тази, която ни е оставила, но аз не си я спомням.

Това не го казах на новите си приятели. Никога не говоря за тези неща, дори и когато съм с Арти — най-близкия ми човек на този свят.

Не обичам да говоря на тази тема, защото винаги звучи мелодраматично, а на практика не е така. Сиропиталището беше приятно, чисто и подредено. Директорът беше умен човек. Там се чувствувах добре. Напуснахме, когато Арти стана на осемнадесет и успя да си намери работа. Аз избягах и се нанесох при него. Няколко месеца по-късно избягах и от него, скрих възрастта си и успях да се запиша доброволец в армията. Участвувах във Втората световна война и днес, шестнадесет години, по-късно, разказвах на своите приятели за тази война и за живота си след нея.

След края на войната побързах да се запиша в курсовете за писатели, организирани от Новата школа за социална дейност. В онези години всички искаха да стават писатели — така, както днес се боричкат да бъдат кинопродуценти.

В армията се сприятелявах трудно и почти нямах близки хора. В курса ми беше по-лесно и именно там се запознах с бъдещата си съпруга. Тъй като си нямах никого, по-голямата част от времето си прекарвах в Школата и предпочитах по цял ден да вися в кафенето, вместо да се връщам в празната си стая на Гроум Стрийт. Беше забавно. От време на време ми излизаше късмета и някое момиче идваше да поживее при мен. Всичките ми приятели бяха ветерани от войната, приети да следват благодарение на Закона за привилегиите на военнослужещите. С тях нямах проблеми, защото говорехме на един език. Бедата се криеше другаде — всички проявяваха жив интерес към литературния живот, а аз — не. Бях решил да стана писател просто защото главата ми гъмжеше от най-различни истории.

Непрекъснато си измислях фантастични приключения, които съвсем ме откъсваха от реалния свят. На един етап открих, че чета повече от всички курсисти, включително и от младежите, които готвеха докторати по английска литература. Всъщност нямах какво друго да правя, макар че още тогава опитвах късмета си на комар. Бях открил едно място за залагане в Ийст Сайд близо до десета улица и редовно слагах по някой и друг долар на резултатите от разни мачове по баскетбол, бейзбол и футбол. Написах няколко разказа, след което сериозно се заех да пиша книга за войната. На едно от литературните упражнения се запознах с бъдещата си жена.

Беше слабичко момиче със смесена ирландско-шотландска кръв, имаше голям бюст и огромни сини очи. Страхотно сериозна. Внимателно и учтиво критикуваше разказите на колегите си, но съвсем не им прощаваше. Не можа да подложи на критически анализ нито един мой разказ по простата причина, че не бях представил такъв. В замяна на това ни прочете един от своите. Останах изненадан, тъй като разказът беше чудесен — остроумен, стегнат и забавен. Темата беше за чичовците й — ирландци, до един заклети пияници.

Но целият клас я нападна, тъй като поддържала общоприетия стереотип, според който всички ирландци са пияници. На красивото й лице се появи израз на болезнена изненада. Мина доста време преди да й дадат възможност да отговори. Гласът й беше мек и мелодичен.

— Аз съм израснала сред ирландци — твърдо заяви тя. — И всички пият здравата, без нито едно изключение. Нима това не е истина?

Преподавателят ни по словесност също беше ирландец, един от добрите ми приятели на име Малуни. В момента на спора здравата си беше сръбнал, но все още успяваше да се прикрива.

— Нямам мнение по въпроса — важно декларира той и тежко се опря на катедрата. — Аз самият съм скандинавец.

Всички избухнахме в смях, а бедната Валъри засрамено сведе глава. Изказах се в нейна защита само защото бях сигурен, че никога няма да стане писател, въпреки безспорния си талант. Всички в курса притежаваха талант, но единици щяха да имат енергия и воля да поемат по дългия трънлив път на професионалния писател, да изоставят всички житейски радости. Аз бях един от тях, тъй като единственото ми желание на този свят беше да пиша. Нищо друго не ме интересуваше. Но тя съвсем не беше като мен, знаех го…

В края на учебния срок най-накрая се реших да представя един от своите разкази. Всички го харесаха. След занятията Валъри дойде при мен и рече:

— Нищо не разбирам! Винаги съм била сериозен човек, а разказите ми излизат смешни! Докато ти си явно несериозен и винаги се шегуваш, а разказът ти ме накара да се просълзя…

Беше напълно сериозна, както винаги. Говореше искрено, затова се реших да я поканя на кафе. Пълното й име беше Валъри О’Трейди и тя го ненавиждаше поради откровеното му ирландско звучене. Понякога си мисля, че прие да се омъжи за мен само за да се отърве от проклетото О’Трейди. Помоли ме да я наричам Вали. Изминаха цели две седмици преди да я вкарам в леглото си и това доста ме озадачи. Не беше от онези освободени градски мадами и непременно държеше да ми го внуши. Наложи се да изкараме цялата програма — от напиването до обвиненията, че съм се възползвал от характерната за народа й слабост. Но в леглото направо ме зашемети.

Преди да го направим не бях кой знае колко увлечен. Но след първата ни съвместна нощ направо се влюбих. Винаги бях допускал, че на света има хора, които просто са родени един за друг в сексуално отношение. Но ние и двамата бяхме срамежливи, и затворени в себе си, ето защо очаквах известни трудности. Стана обратното — телата ни откликнаха едно на друго пълно и всеотдайно, вероятно именно поради вродената ни срамежливост. Както и да е. След първата вечер станахме неразделни. Обходихме всички стари и забутани киносалони на градчето, изгледахме всички древни филми. От време на време хапвахме в някое от многобройните италиански или китайски ресторантчета, отбивахме се в стаята ми да се любим, а след това я изпращах до спирката на метрото. Вали живееш чак в Куинс и пътуваше с метро. И дума не даваше да се изговори да остане при мен за цяла нощ. Накрая не издържа. Беше събота и тя много искаше да прекараме заедно неделната сутрин, да ми направи богата закуска, а после заедно да изчетем неделните вестници. И тъй, след като прибягнала до обичайните за подобни случаи лъжи у дома, тя остана при мен. Уикендът беше прекрасен. Но й излезе през носа, разбира се. Когато се прибрала, цялата фамилия я посрещнала с ураганен огън. На срещата ни в понеделник дойде с насълзени очи.

— Дявол да ги вземе твоите ирландци! — ядосах се аз. — Утре се женим!

Тя искрено се изненада.

— Как така ще се женим? Аз не съм бременна!

Още повече се изненада, когато избухнах в буен смях. Това момиче действително нямаше капчица чувство за хумор!

С цената на доста усилия я убедих, че говоря сериозно. Когато го разбра, почервеня и отново се разплака.

Следващата неделя отпътувах за Куинс, поканен на официална семейна вечеря. Фамилията й беше цял полк — майка, баща, трима братя, три сестри, всичките по-малки от Вали. Баща й беше известен профсъюзен деец, който от дълги години си вадеше хляба със социална политика. Присъствуваха и няколко от чичовците й, които бързо се накъркаха, но въпреки това се държаха много прилично. Бяха от хората, които се напиват така, както другите утоляват глада си. Не правеха нищо обидно за околните. Макар по принцип да не пия, и аз обърнах няколко чашки. Прекарахме една чудесна вечер.

Очите на майка й не се задържаха на едно място. Вали явно беше наследила нейната чувственост, а от баща си беше взела липсата на чувство за хумор. Натежалите от алкохола очи на бащата и чичовците внимателно ме опипваха. Очевидно си задаваха въпроса дали не съм някой тарикат, който се въргаля в леглото със скъпата им Вали, но изобщо не възнамерява да се ожени за нея.

В един момент мистър О’Трейди не издържа й направо попита:

— Е, решихме ли кога ще е светлата дата?

Съзнавах, че ако не отговоря както трябва, вероятно ще ми хвърлят един здрав тупаник още тук, на масата. Бащата вече ме мразеше, тъй като чуках сладката му дъщеричка без благословията на свещеника. Не ми беше трудно да го разбера просто защото нямах намерение да ги мамя. В ония години бях убеден, че през целия си живот няма да измамя никого. Затова се засмях и отвърнах:

— Утре. Още сутринта!

Отговорът ми явно ги успокои, но не ги задоволи. Не можеха да приемат подобно бързане, тъй като всичките им познати щяха да си помислят, че Вали е бременна. Накрая се споразумяхме за една дата след около два месеца. Трябваше да се разпратят покани и да се организира една наистина достойна за семейството сватба. Всичко това нямаше значение за мен. Не знаех дали все още съм влюбен, но бях щастлив и това ми стигаше. Вече не бях сам, вече можех да сложа началото на своя собствен летопис. Животът ми ще потече като пълноводна река, ще имам жена и деца, роднините на жена ми ще бъдат и мои роднини. Ще устрои живота си върху една малка частица от огромния град и тази частица ще бъде само моя. Край на самотното и безполезно съществувание. Ще ме канят на гости по празници и рождени дни, ще идват да ме виждат близки хора. С една дума, щях да бъда „нормален“ за пръв път в живота си. Службата в армията не се броеше. И тръгна. В продължение на цели десет години бях зает само с едно — да се вградя в света на нормалните хора.

От моя страна на сватбата присъстваха само брат ми Арти и две-три момчета от Школата. Наложи ми се да преодолея и един малък технически проблем — да обясня на Вали, а след това и на пастора, че истинското ми име не е Мерлин. Дадох им за пример Марк Твен, който също като мен официално си беше сменил името. Вали замълча, а пасторът кимна така, сякаш беше венчал поне стотина писатели, които бяха направили същото.

Признавам, че в онези години отношението ми към писането беше направо мистично. Исках то да бъде чисто и недокоснато. Страхувах се, че научат ли хората кой всъщност съм аз, магията ще бъде развалена. Желаех да пиша за универсални герои — първата ми книга беше почти напълно символична — исках да се превъплъщавам в две личности, между които няма абсолютно нищо общо.

Назначението си във Федералното военно окръжие получих благодарение връзките на мистър О’Трейди. Станах администратор в Службата по запаса.

След раждането на децата животът ми стана по-еднообразен, но все така щастлив. Не излизахме никъде, с изключение на почивните дни, в които посещавахме брат ми Арти, или отивахме на вечеря у родителите на Вали. Вечер бях зает с писане, а Вали прескачаше до съседите. Имаше цял куп приятели в блока. Понякога й се налагаше да ходи по разни събрания и тогава аз оставах да наглеждам децата и да работя върху книгата си. Никога не я придружавах на тези мероприятия. Когато от благоприличие и тя канеше някоя съседка, аз обикновено се оттеглях. Вали усещаше, че гостите й не са ми много приятни и ги канеше максимално рядко. В една такава вечер аз взех някакъв ръкопис и се затворих в стаята на децата. Вали поискала да ме представи и тръгнала да ме търси из къщата. Никога няма да забравя обиденото й лице, когато ме откри да си чета кротко и да не давам пет пари нито за гостите й, нито за самата нея.

Няколко дни след тази дребна неприятност за пръв път се разболях. Събудих се в два часа през нощта от остра болка в гърба и стомаха.

Не можех да си позволя домашна визита на лекар, стиснах зъби и зачаках утрото. На другия ден постъпих в Болницата на ветераните от войната. Цяла седмица ми правиха снимки и различни изследвания. Не откриха нищо. Междувременно получих втора криза. По симптомите й докторите стигнаха до заключението, че имам възпаление на жлъчката.

След седмица отново се озовах в болницата. Този път кризата беше толкова силна, че ми инжектираха морфин. Два дни не ходих на работа и уж се пооправих. Но тъкмо преди Коледа, малко преди края на нощната смяна в банката, получих наистина ужасен пристъп. (Пропуснах да спомена, че се бях хванал на нощна работа в една банка, за да изкарам някой допълнителен долар преди коледните празници.) Болката ме разкъсваше, но реших да се добера до Двадесет и трета улица, на която беше Болницата на ветераните. Таксито ме остави на половин пряка от входа малко след полунощ. В момента, в който светлините му се стопиха в нощния мрак, вледеняваща болка в слънчевия сплит ме повали. Коленете ми се подгънаха, а болката обхвана и гърба ми. Проснах се на леденостудения тротоар, без да мога да мръдна. Входът на болницата беше на някакви си тридесетина метра по-нататък, но едва ли можех да разчитам на помощ. Бях напълно парализиран, но въпреки това не се страхувах. Единственото ми желание беше да изгубя съзнание или да умра, за да не усещам повече разкъсващата болка. Пет пари не давах нито за семейството си, нито за Арти.

Исках да ме няма. В помътеното ми съзнание за миг изплува образът на легендарния Мерлин. Жалко, оказа се, че съвсем не съм велик магьосник. Спомням си, че болката ме претърколи в мръсната канавка, а бордюрът изведнъж се оказа удобна възглавница за главата ми.

От тази позиция виждах съвсем ясно коледната украса на някакъв магазин през улицата. Болката мъничко ме отпусна. Лежах безпомощен като жалко животинче. Някога, преди цяла вечност, бях творец. Успях да издам цяла книга, а един критик ме нарече дори гений и нова надежда на американската литература. А сега умирах в мръсотията като куче, макар да нямах никаква вина за това. Просто нямах пари в банката и никой на този свят не го беше еня дали съм жив или мъртъв. Това е положението. Чувството за самосъжаление почти успя да постигне ефекта на морфина.

Нямам представа за колко време съм изпълзял от канавката. Нямам представа и за колко време съм допълзял до входа на болницата, но най-сетне попаднах в ярко осветеното преддверие. Спомням си, че някакви хора ме вдигнаха, поставиха ме на количка и ме откараха в интензивното отделение. Там отговорих на няколко въпроса, а после изведнъж се озовах в топло и чисто легло. Болката изчезна и изведнъж ми се приспа. Разбрах, че съм получил доза морфин.

Когато се събудих, на леглото ми седеше млад доктор и ми мереше пулса. Беше доктор Кон — същият, който ме беше лекувал при последната криза. Видял, че отварям очи, той широко ми се усмихна:

— Жена ти знае, че си тук. Ще дойде да те види, след като изпрати децата на училище.

Кимнах в знак на благодарност и рекох:

— Май ще се наложи да ме оперирате преди Коледа…

Доктор Кон за момент се замисли, после бодро отвърна:

— Тъй и тъй си чакал прекалено дълго, защо да не изчакаш и до Коледа? Ще насроча операцията за двадесет и седми, а ти ще постъпиш веднага след празника. Ще ни трябва поне един ден, за да те подготвим.

— Добре — рекох аз.

Вярвах на този човек. Той май беше единственият тук, който разбираше защо държа да се оперирам след Коледа.

— Не зная какви са ти намеренията, но съм с теб — простичко рече той и стана.

Нима можех да му кажа, че до Коледа съм се хванал да работя на две места едновременно, за да купя играчки на децата си? Нима можех да му кажа, че искам да вярват в Дядо Мраз, че нося цялата отговорност за щастието на своето семейство, че то е единственото нещо на този свят, което имам?

Никога няма да забравя този млад лекар. На външен вид беше като докторите от холивудските филми, но за разлика от тях беше скромен и непретенциозен. Натъпка ме с морфин и ме изпрати у дома. Имал е причини да го направи, разбира се. Защото няколко дни след операцията влезе при мен със светнало лице.

— Млад си за болна жлъчка, изследванията нищо не показаха — направо започна той. — Реших да оперирам на риск, само по симптомите. И излезе точно това, което предполагах — една натъпкана с големи камъни жлъчка. Искам да знаеш, че вътре нямаш нищо друго и нямаше причини за тревога. Гледах много внимателно и съм убеден, че съвсем скоро ще бъдеш като нов!

В онзи момент изобщо не разбрах какво е искал да ми каже. Чак след една година проумях, че се е страхувал от рак и именно това е била причината да отложи операцията ми за след Коледа. Но такъв съм си аз — винаги късно загрявам.