Марио Пузо
Умират глупаците (22)

22.

Къли свърши страхотна работа и всичко ми се размина. Но горкият патриот Франк Алкор загази сериозно. Връчиха му официално обвинение, уволниха го от армията и го осъдиха. Получи една година затвор.

Седмица след прочитането на присъдата в канцеларията ми влезе майорът. Не беше ядосан, не беше дори любопитен. На лицето му играеше лека усмивка.

— Не ми е ясно как успя да се измъкнеш Мерлин — рече ми той. — Важното е, че успя и те поздравявам за това. Пет пари не давам, че сте поотупали онези копелета. Тях трябваше да тикнат в пандиза, а не Алкор. Радвам се за теб, но трябва да изпълнявам своите заповеди. А те гласят, че подобни неща не трябва да се допускат повече. Не те притискам, говоря ти приятелски. Според мен трябва веднага да напуснеш…

Бях изненадан и леко ядосан. Все пак оставах без работа. Как, по дяволите, ще изплащам всичките сметки, които пълнят пощенската ми кутия? Как ще издържам семейството си? Как ще изплащам вноските за новата си къща в Лонг Айлънд, в която трябваше съвсем скоро да се нанасям?

Опитах се да запазя непроницаем израз на лицето си и казах:

— Съдът установи, че съм невинен. Защо тогава трябва да напускам?

Майорът веднага прочете мислите ми. Къли и Джордън ненапразно ме поднасяха преди години, че всичко, което мисля, е ясно изписано на лицето ми.

В гласа му прозвуча неискрено съжаление?

— Казвам ти всичко това за твое добро. Началството възнамерява да изпрати тук ревизори, които ще обърнат всичко наопаки. А не е изключено и ФБР да продължава да души наоколо. Хлапетата от запаса сигурно ще продължат да търсят услугите ти, пак ще почнат да те изкушават… През цялото време ще поддържат огъня… Ако напуснеш по собствено желание, нещата бързо ще се уталожат. Следователите ще прекратят разследването си, тъй като няма да имат обект за него.

Понечих да го попитам за всички останали цивилни служители, които вероятно също приемат подкупи. Но той пак ме изпревари.

— Познавам поне десетина души на твоята длъжност, които вече са подали молби за напускане, а някои вече ги няма. На твоя страна съм, повярвай ми! Виждам, че направо си губиш времето в тази канцелария. На твоята възраст би трябвало да се занимаваш с далеч по-полезни неща.

Кимнах в знак на съгласие. Наистина не бях направил нищо кой знае какво в своя живот. Вярно е, че бях издал една книга, но в края на седмицата продължавах да нося у дома някакви мизерни сто долара. Е, докарвах си по триста-четиристотин долара от статиите за разни списания, но сега златната мина е затворена и наистина ще трябва да се замисля.

— Добре — рекох. — След малко ще ви донеса молбата за напускане.

Майорът кимна и ми стисна ръката.

— Имаш да вземаш няколко дни платен отпуск. Можеш да ги използваш, за да си потърсиш нова работа. Идвай веднъж-дваж пъти в седмицата, просто да отмяташ най-спешните неща…

Седнах зад бюрото и написах молбата. Нещата не бяха толкова зле, колкото изглеждаха. Разполагах с около двадесет дни платен отпуск, което означаваше четиристотин долара. В пенсионния си фонд като държавен служител разполагах с около хиляда и петстотин долара. Винаги можех да ги изтегля ако закъсам, но това щеше да означава, че се отказвам от пенсия след навършването на шестдесет и пет години. Но от този момент ме деляха повече от тридесет години, дявол да го вземе! Дотогава мога да пукна. Значи два бона общо. За момент ме обзе страхотна паника. Ами ако Къли ми извърти номер и ми замъкне мангизите? Нищо не можех да направя. Беше ми най-добрият приятел, беше ме отървал от големи неприятности, но въпреки това не хранех никакви илюзии по отношение на морала му. Къли беше и си оставаше типичен вегаски измамник. Спокойно може да каже, че задържа парите ми срещу услугата да ме отърве от пандиза. Нищо не можех да направя. Ще излезе, че съм си платил свободата и толкоз. Господи, нима наистина ще стане така?

Най-страшното беше, че ще трябва да кажа на Валъри за напускането си й да давам обяснения на баща й. Старецът несъмнено ще започне да разпитва и положително ще разбере всичко.

Вечерта не й казах нищо, а на другата сутрин излязох от службата и отидох в редакцията на Еди Лансър. Разказах му всичко, а той клатеше глава и умираше от смях. Когато млъкнах, той изтри усмивката от лицето си и промълви с искрено учудване:

— Знаеш ли, цял живот ще си остана един изненадан тип… Бях убеден, че ти си най-честния човек на този свят, не по-малко честен от брат ти Арти!

Обясних му, че подкупите наистина са ме превърнали в дребен мошеник, но едновременно с това са оказали изключително благотворно влияние върху психиката ми. Че по този начин съм успял да се освободя от горчивината, трупана в продължение на години. Горчивина, свързана с неуспеха на първия ми роман, с окаяния живот, който водя, с чувството, че завинаги ще си остана несретник.

Лансър ме гледаше с лека усмивка и разбиращо поклащаше глава.

— Мислех си още, че си най-невротичният тип на света — неочаквано добави той. — Макар че имаш щастлив брак, чудесни деца, спокоен живот и достатъчно доходи. А и пишеш нов роман. Какво повече можеш да искаш от живота, да те вземат мътните?

— Търся работа — рекох.

Той се замисли, а аз се чудех на лекотата, с която търсех услугите му.

— Между нас казано, смятам да напусна след около шест месеца — довери ми Еди. — Вече е определен човекът, който трябва да ме замести. Аз го препоръчах лично, така че ми дължи признателност. Ще го помоля да ти дава достатъчно поръчки, за да можеш да преживяваш.

— Това би било чудесно — рекох.

— А дотогава мога да те товаря с работа колкото щеш! — делово продължи той. — Приключенски истории, любовни глупости плюс известен брой рецензии. Какво ще кажеш?

— Приемам, разбира се — кимнах. — Кога свършваш книгата си?

— След около два месеца — отвърна той. — А ти?

Не обичах този въпрос. На практика разполагах само с общия план на книгата, която възнамерявах да напиша. Ставаше въпрос за един нашумял криминален случай в Аризона. Но все още не бях написал нито ред. Направих само една кратка анотация за издателя си, но той категорично отказа да ми пусне аванс. Беше убеден, че такава история няма да донесе пари, тъй като в нея се разказваше за отвличането на едно дете, което впоследствие е зверски убито. Главен герой е именно похитителят и това го лишава от всякакви шансове да получи симпатиите на читателя. Отново се бях насочил към книга от типа на „Престъпление и наказание“, а това плашеше издателя ми.

— Работя — отвърнах на въпроса на Еди. — Но още съм далеч от финалната права.

Лансър ми се усмихна с разбиране.

— Ти си добър писател и някой ден наистина ще станеш прочут — рече ми той. — Не трябва да ти пука от нищо!

 

 

С часове разговаряхме за писатели и книги. И двамата бяхме убедени, че сме по-добри от много драскачи с известни имена, които правеха състояния с нашумелите си бестселъри. Напуснах редакцията с укрепнало самочувствие. След среща с Еди Лансър винаги ми беше леко на душата. По неизвестни причини той беше един от малцината, пред които се държах съвсем свободно и непринудено. Радвах се на доброто му мнение за писателските ми способности, тъй като Еди беше умен и надарен човек.

И тъй, всички неприятности останаха зад гърба ми. Вече бях стопроцентов творец, бях успял да отърва пандиза и щях да водя почтен живот в новото си жилище. В крайна сметка може би си струва да бъдеш и престъпник за известно време!

 

 

Два месеца по-късно се пренесохме в новата къща на Лонг Айлънд. Всички деца разполагаха с отделни стаи, освен това имахме три бани и специално помещение за пране и сушене на дрехите. Вече нямаше да лежа във ваната под простряното пране, което ми капе на главата. Нямаше да се редим на опашка пред тоалетната. Разполагах с истински дом, доста луксозен при това. Имах кабинет, в който можех да пиша несмущаван от никого, имах градина, която да обработвам, имах ливада, която щях да подстригвам със собствените си ръце. Бях успял да се измъкна от блатото. Какво блаженство, господи! А толкова много хора получават всичко това наготово и изобщо не могат да го оценят!

Най-приятно беше чувството, че семейството ми е в безопасност. Беднотата и отчаянието са зад нас, трагедията на социално слабите не е наша трагедия. Децата ми никога няма да бъдат сираци.

Един ден, седнал на спокойствие в задното дворче на къщата си, аз изведнъж почувствувах, че съм щастлив както никога досега. Дори се раздразних. Нима един творец трябва да е спохождан от чувството на щастие от такива обикновени неща? Любяща съпруга, прекрасни деца, къща на изплащане в предградията… Едно беше сигурно — макар и творец, аз съвсем не бях Гоген. Вероятно по тази причина временно спрях да пиша. Прекалено щастливият творец губи дарбата си. Ядосах се на Вали, тъй като в крайна сметка беше успяла да ме пъхне в капана на самодоволното благополучие. Господи!

Но чувството на самодоволство не можеше да трае вечно, тъй като нещата се бяха подредили прекалено добре. Всеки изпитва гордост от умните си деца. Спомням си една случка от преди доста време. Разхождахме се с петгодишния ми син и покрай нас изведнъж профуча уплашено котка. „Това летяща котка ли е?“, делово се осведоми момчето. Когато разказах случката на Вали, тя изпадна в такъв възторг, че поиска да изпрати забележката в едно от онези списания, които плащат, за да получат „хитри“ лафове от деца. Аз не споделях ентусиазма й, защото си представях всички онези непознати тайнства, от които се градеше житейския опит на едно петгодишно момче. Завиждах на сина си за детската му невинност, за самия факт, че разполага с родители, на които може да задава любопитните си въпроси.

Друг път се разхождахме по Пето Авеню. Беше неделя. Валъри зяпаше скъпите дрехи по витрините. Насреща ни изведнъж изскочи някаква странна жена. Беше висока едва около метър, но дрехите й бяха скъпи и елегантни — кожено елече, бяла копринена блузка, тъмна пола от туид. Дъщеря ми се стресна, вкопчи се в палтото на майка си и уплашено посочи с пръст дамата джудже: „Какво е това, мамо?“.

Валъри щеше да припадне от притеснение. Винаги се притесняваше да не би неволно да обиди някого. Изшътка на дъщеря ми да мълчи, изчака жената да се отдалечи на безопасно разстояние и едва тогава се зае да обяснява, че има хора, които никога не порастват. Дъщеря ми не можа да я разбере.

— Искаш да кажеш, че не е пораснала, но въпреки това е стара като теб? — попита тя.

— Да, миличко — усмихна се Валъри. — Не мисли повече за това, то се случва твърде рядко…

Вечерта, докато разказвах обичайната приказка преди сън, аз забелязах, че дъщеря ми изобщо не ме слуша. Беше дълбоко замислена.

— Какво има? — попитах я аз.

— Наистина ли съм малко момиче, тате? — попита ме тя с широко отворени очи. — Или съм стара жена, която не е пораснала?

Зная, че милиони хора могат да разкажат подобни истории за своите деца. Но въпреки това изпитвах чувството, че животът ми е по-богат и по-пълноценен, когато споделям грижите и радостите на своите деца. Че нишката на съдбата ми е изтъкана именно от тези дребни и незначителни на пръв поглед неща.

Друг случай, отново с дъщеря ми. Една вечер я бяха хванали бесните. Замеряше братята си с хляб, нарочно разля чашата си, а след това бутна на пода някаква играчка. Валъри не издържа и кресна:

— Ако продължаваш да правиш бели, ще те убия!

Детето моментално прекрати щуротиите си, обърна към Вали огромните си тъмни очи и попита със сериозен глас:

— А имаш ли пушка?

Очевидно беше убедено, че майка му не може да направи нищо без пушка. Все още не знаеше нищо за войните и епидемиите, за садистите и извратените типове, за автомобилните и самолетните катастрофи, за обесването, рака, отровите… Двамата с Валъри избухнахме във весел смях.

— Не ставай глупава! — смъмри я жена ми. — Разбира се, че нямам пушка!

Тревогата изчезна от лицето на дъщеря ми, но Валъри никога повече не си позволи да избухва по този начин.

От време на време се изненадвах и от жена си. С годините, тя се превръщаше във все по-усърдна и ревностна католичка. Отдавна беше изгубила всяка прилика с веселото момиче от Гринуич Вилидж, което мечтаеше да стане писателка. Не подозирах, че има слабост към животните, тъй като никога не беше споменавала за тях в Бронкс. Но след като се нанесохме в собствено жилище, Вали внезапно домъкна отнякъде две малки животинки — кученце и котенце. Не бях особено очарован, макар че децата и животинките на фона на зелената полянка бяха прекрасна картина. Аз самият не обичах домашните животни, тъй като ми напомняха нерадостното детство.

Животът с жена ми беше изключително щастлив. По онова време нямах никаква представа колко трудно се постига това, колко рядко се среща. Тя беше идеалната съпруга за един човек на перото. Оправяше се с децата чевръсто и без много шум, вършеше цялата домашна работа и нито веднъж не се опита да ми прехвърли част от задълженията, които във всяко семейство се възприемат като „мъжки“. Вече бяхме само на тридесет минути път от къщата на родителите й. Тя често качваше децата в колата и отиваше там, без дори да ме попита дали желая да ги придружа. Знаеше добре, че не си падам по подобни визити и предпочитам да поработя на спокойствие.

Но по неизвестни за мен причини, тя постоянно сънуваше кошмари. Вероятно това се дължеше на католическото й възпитание. Нощем честно плачеше и стенеше и това ме принуждаваше да я будя. Една нощ се събуди толкова ужасена, че се наложи да я прегърна и да я успокоявам като малко дете. Попитах я какво е сънувала.

— Никога не ми казвай, че умирам! — прошепна на пресекулки Вали.

Обзе ме паника. Веднага си представих, че е ходила тайно от мен на лекар и новините са лоши. На сутринта започнах да я разпитвам, но тя не помнеше абсолютно нищо. А когато я попитах дали напоследък е ходила на лекар, тя се засмя.

— Всичко се дължи на религиозното ми възпитание — рече. — Вероятно ме е страх да не попадна в ада!

 

 

Цели две години се препитавах от журналистически труд. Работех у дома, наблюдавах как растат децата ми и се чувствах идиотски щастлив. Валъри ходеше редовно у роднините си, а аз почти не си показвах носа навън и пишех като луд в удобния си кабинет. Виждахме се рядко. Всеки месец предавах поне по три материала, а освен това упорито работех върху книгата си, която трябваше да ме направи богат и известен. Кървавата история на отвличането се превърна в мое хоби, а списанията ми даваха хляба и маслото. По приблизителни изчисления щях да пиша романа още цели три години, но това изобщо не ме вълнуваше. Когато се чувствувах самотен, разлиствах обемистия вече ръкопис и се задълбочавах в четене. Беше ми приятно да съм близо до децата си, да виждам как Валъри става все по-спокойна и щастлива, да забравя страха си от смъртта и нощните кошмари, които все по-рядко я спохождаха. Но нищо на този свят не е вечно. Когато на човек всичко му е наред, той непременно започва сам да си търси белята.

След две години спокоен живот в новия си дом, след десет часа писане всеки ден и безразборно четене на всичко, което ми попадне, получих покана да вечерям с приятеля си Еди Лансър. За пръв път от толкова време щях да изляза вечер. За тези две години излизах най-много веднъж в месеца, отстъпвайки пред настойчивите молби на Вали да отидем поне на едно кино. Ходех в Ню Йорк, но само денем, обикновено когато ме викаха в някое списание за коригиране на авторските ми материали. Но за вечеря винаги се връщах. Валъри прояви неподозирани кулинарни способности, а и вече не можех да не видя децата преди лягане.

Току-що завърнал се от Холивуд, Еди обеща да ми разкаже куп интересни истории и да ме нахрани като паша. Не забрави да ме попита как върви романът. Отнасяше се с мен така, сякаш съм станал велик писател и това ми беше приятно. Беше един от малкото ми приятели, който притежаваше искрена любезност, недокосната от лични интереси. Освен това беше великолепен в компания и аз искрено му завиждах за това. Напомняше ми, кой знае защо, за Валъри от годините на нашата младост, която с неподправена искреност критикуваше разказчетата ни в курса по теория на литературата. Онази нейна духовитост се долавяше дори и днес. Казах на Еди, че на другия ден ще ходя в една-две редакции, след което можем да се видим.

Заведе ме в едно заведение на име „Пърлс“, за което никога не бях чувал, макар то да се славеше като най-добрия китайски ресторант в Ню Йорк. За пръв път в живота си опитвах китайска кухня. Когато признах това на Еди, той едва не падна от стола. После започна да ме запознава с различните специалитети. Накрая дори разви станиола на бонбончето ми с късмет, забрани ми да го ям и ми прочете предсказанието вътре.

— Никога да не ядеш тези бонбончета — предупреди ме той. — Би било проява на просташки вкус. Това ако запомниш от тази вечер, пак ще ти е от полза!

Цялата церемония беше забавна, особено между добри приятели като нас. Но след месец в „Ескуайър“ излезе един негов разказ, в основата, на който лежеше именно тази случка. Беше превъзходно написан разказ, в който Еди се шегуваше както с мен, така и със себе си. Започнах да разбирам що за човек е моят приятел. С неповторимото си чувство за хумор той просто прикриваше дълбоката си самота и пълната изолация от света на обикновените хора. Мен беше обрисувал като човек, който контролира живота си и знае какво иска да постигне в него. Останах доста изненадан от това.

Но сбърка като каза, че единствената ми полза от онази вечер ще бъде предупреждението да не ям късмета си. Защото след вечерята ме убеди да го придружа на едно типично за Ню Йорк приятелско събиране на хора от света на литературата и именно там се запознах с великия Осейно.

Бяхме стигнали до кафето и десерта. По препоръка на Еди си поръчах шоколадов сладолед. Според него това беше единственият десерт, който подхожда на китайската храна.

Не бях много въодушевен от перспективата да ходя по гости. До Лонг Айлънд имах час и половина път с кола, а ми се искаше да се прибера навреме и да поработя малко преди лягане.

— Хайде, хайде! — настояваше Еди. — Не бива да си такъв термит. Поне една вечер се отпусни! Там, където отиваме, има качествено къркане, приятни разговори и една-две наистина красиви жени. Може би ще осъществиш някой полезен контакт. Когато един критик ти е познат, той те мачка с далеч по-големи угризения! В същото време ръкописът ти може да се стори далеч по-привлекателен за някой издател, който те помни от последното парти като „онова добро момче, дето си стоеше кротко в кьошето“.

Еди знаеше, че нямам издател за новата си книга. Онзи, който беше издал първата ми книга, дори не искаше да чуе за мен. Защото беше продал едва две хиляди екземпляра от нея и така и не се стигна до допечатка в меки корици и голям тираж.

Отстъпих пред увещанията на Еди и тръгнахме. В обширната къща на някакъв нашумял критик беше пълно с хора, но въпреки това аз почти веднага се сблъсках с Осейно. Той с нищо не показа, че си спомня за интервюто, което бях взел от него. Аз също. Но след една седмица получих писмо от него. Канеше ме да обядваме заедно и споменаваше, че има някакви предложения за съвместна работа.