Марио Пузо
Умират глупаците (20)

20.

Големият ми син завършваше девети клас точно в деня, в който трябваше да се явя пред съда. Валъри настояваше да изляза по-рано от работа и да отидем заедно да го чакаме след изпитите. Невъзможно, рекох, имаме важно събрание във връзка с новите повиквателни. Тя все още нямаше и най-бледа представа за неприятностите ми. Защо да я тревожа, след като с нищо не може да ми помогне? Ако всичко мине добре, така и няма да разбере за черния облак, който е надвиснал над семейството ни. Така беше най-добре. Бях убеден противник на навика да се споделя всичко с брачния партньор.

Валъри беше горда със завършването на момчето. Не много отдавна бяхме установили с безпокойство, че не може дори да чете, но въпреки това преминава от клас в клас. Жена ми полудя от гняв и се зае да му преподава сама. Добра работа свърши. Ето това не му обичах на Ню Йорк. Щом живееш в квартал с негри и безработни, и училището е на същото равнище. Никой пет пари не дава дали децата научават нещо. Всеки гледа да ги пробута просто за да се отърве от тях, да ги изкара криво-ляво до седми клас, а после да си трошат главите.

Всеки момент щяхме да се нанасяме в новата къща. А Лонг Айлънд беше квартал с отлични училища и съвестни учители. Завършването на такова училище беше почти сигурна гаранция, че детето е подготвено достатъчно, за да продължи образованието си в колеж. И друго, за което жена ми никога не споменаваше — там почти не се срещаха чернокожи. Децата й щяха да растат сред подобни на себе си, в солидно католическо общество, в което беше израснала и самата тя. И за мен беше по-добре да живея в Лонг Айлънд, макар ясно да съзнавах, че едва ли ще се отървем от недъзите на обществото като цяло веднага след като се преместим на чист въздух и зеленина.

Други проблеми ме вълнуваха. Имаше съвсем реална опасност да ме пъхнат в пандиза. Всичко щеше да се реши днес в съда! Всичко! Станах от леглото в отвратително настроение. Вали подготвяше децата за училище. Щеше да ги заведе и да остане там за изпитите на големия. Вече й бях казал, че ще отида по-късно на работа и те излязоха преди мен. Направих си кафе и започнах да обмислям поведението си пред съда.

Щях да отричам всичко. Според Къли никой не можеше да открие следите на мръсните ми пари. Тревожех се от факта, че трябва да попълня декларация за имотното си състояние. Сред първите въпроси в нея фигурираше въпросът за притежание на собствено жилище. Тук ледът лесно можеше да се пропука. Бях теглил официален дългосрочен заем за изплащане на новия си дом, бях платил съответния депозит, но все още не бях собственик от юридическа гледна точка. По тази причина реших да отговоря на този въпрос с „не“. Никъде във въпросника не пишеше за депозити и изплащания. Но едновременно с това съзнавах, че ФБР едва ли е пропуснало да регистрира този факт.

Следователно един от вероятните въпроси, на които щях да отговарям в съда, ще бъде дали съм внесъл депозит за нова къща. На него трябва да отговоря положително. Те ще ме попитат защо този факт не е отбелязан в декларацията и ще трябва да им развия съображенията си. Ами ако Франк Алкор наистина се е огънал? Ако е признал всичко, включително и многобройните ни съвместни сделки? Вече бях намислил каква линия на поведение трябва да следвам в този случай. Ще отричам всичко. Неговата дума срещу моята. Сделките си е правил без мен, така че едва ли ще може да изкара свидетел. Спомних си как един ден някакъв хлапак се опита да ми остави запечатан плик за Франк, който беше излязъл по работа. Категорично отказах да го приема тогава. И това ми свърши добра работа, тъй като се оказа, че същият хлапак е един от авторите на анонимни доноси до ФБР, предизвикали цялото разследване. Чист късмет! Отказах просто защото не ми хареса мутрата на този тип. И сега копелето, ще не ще, трябва да даде показания, че не съм приел плика. Огромна точка в моя полза, нали?

Дали Франк действително е пропял? Силно се съмнявах в това. Можеше да отърве кожата само ако даде показания срещу някой по-високостоящ в служебната йерархия от него. Срещу майора или полковника, например. Но на следователите беше ясно, че и двамата са вън от играта. Не ми се вярваше Франк да ме натопи просто защото той самият е хлътнал с двата крака. Не беше толкова долен, освен това залогът беше доста голям. Признае ли се за виновен, губи всичко — държавна служба, право на пенсия, запасен чин. Едва ли би си го позволил.

Оставаше Пол Хемзи. Момчето, за което наистина направих много. Момчето, чиито баща обеща да ме направи щастлив за цял живот. Не бях чувал нищо за него, откакто го оправих, не получих дори чифт чорапи в повече. Вътре в себе си се бях надявал на още поне две хилядарки от мистър Хемзи, но така и си останах с онези кашони дрехи. Не му се обадих да искам допълнително възнаграждение, не направих абсолютно нищо. Тези дрехи струваха няколко бона, все пак. Едва ли щяха „да ме направят щастлив до края на живота ми“, но какво от това? Никога не ми беше пукало, когато ме мамят!

Но когато ФБР започна своето разследване, стана ясно, че Пол Хемзи е успял да избегне мобилизацията въпреки получената редовна повиквателна. Знаех, че писмото за анулиране на повиквателната беше извадено от архива и изпратено за проверка в щаба. Това можеше да означава само едно: агентите на ФБР са разпитали колегата от службата за повиквателни и той им е разказал за проведения с мен телефонен разговор. Това все още не беше престъпление. Просто малък бюрократичен фокус — от тези, които се вършат всеки божи ден… Опасността идваше от другаде. Носеха се слухове, че Пол Хемзи не е издържал на разпитите и е признал, че съм получавал подкупи не само от него, но и от редица негови приятели.

Излязох от къщи, качих се в колата и минах покрай училището на децата. Огромният двор с циментирано игрище за баскетбол беше пълен с народ. Изпитите се провеждаха на открито.

Паркирах колата, приближих се до оградата и стиснах телената мрежа. Строените на двора деца бяха прекрасни. Облечени в нови дрешки, измити и сресани, те гордо очакваха процедурата, която щеше да ги прехвърли в следващата фаза на възмъжаването.

Родителите бяха настанени на специални дървени трибуни, а над тях се издигаше внушителна по размер платформа за специални гости. На нея се беше изправил директорът на училището, а редом с него стоеше старец с изпито лице. Беше облечен в парадна униформа на Американския легион от 1920-та година, а на главата си имаше странна синя шапка с широка периферия. Над платформата гордо се вееше националното знаме. Директорът даваше нарежданията си на висок глас. Поради липса на време дипломите щели да се раздават групово. При обявяване на съответния клас децата от него трябвало да се обърнат с лице към платформата.

Останах да погледам. Редиците от момчета и момичета последователно се обръщаха с лице към трибуната, а от там получаваха горещите аплодисменти на родители и близки. Детските лица грееха от гордост и нетърпеливо очакване. В този ден всички бяха герои. Приветстваха ги известни личности, аплодираха им близки и роднини. Но много от тези деца още не можеха да четат, а никое от тях не беше подготвено за живота с неговите трудности и разочарования. Бях доволен, че не мога да видя лицето на собствения си син. Върнах се при колата и потеглих към центъра на Ню Йорк. Там ме очакваха съдебните заседатели.

Открих място за паркиране близо до сградата на Федералния съд и влязох в огромното фоайе, покрито с мраморни плочки. Взех асансьора и се качих до залата, в която се гледаше делото. Стреснах се, когато видях, че скамейките край стената са пълни с млади хора — все запасняци от нашите роти. Бяха най-малко сто души. Неколцина ми кимнаха, други дойдоха да ми стиснат ръката и да пуснат по някоя шега за този цирк. Франк Алкор стоеше сам до един от прозорците. Отидох да му стисна ръката. Беше спокоен, макар и с напрегнато лице.

— Шибана работа, а? — рече той, докато разтърсваше ръката ми.

— Така е — рекох.

Всички бяха цивилни, с изключение на Франк. Беше си сложил всички орденски лентички, а нашивките му на старши сержант блестяха от чистота. Имаше вид на типичен военен от кариерата. Разбирах какво иска да постигне — съдебните заседатели трябваше да разберат, че не могат да осъдят един честен патриот, приел с радост да служи на родината. Искрено се надявах този номер да мине.

— Господи! — продължи Франк, искрено учуден. — Заради някакви глупости тия типове превозиха със самолет от Форт Лий над двеста човека! Само защото, няколко педерастчета не можаха да преглътнат горчивия хап на една повиквателна!

Аз също изпитвах подобни чувства. Какво толкова бяхме направили наистина? Бяхме взели по някой долар, за да свършим една дребна работа и толкоз. Нещата дори не намирисваха на корупция. Просто ги бяхме нагласили така, че да е удобно за всички, бяхме съчетали интересите си и никой не беше пострадал от това. Е, имаше нарушение, на някой и друг параграф от закона, но какво толкова? А ето че правителството харчи хиляди долари само за да ме тикне в пандиза. Не изглеждаше честно. Не съм убил никого, не съм обрал банка, не съм присвоил средства, не съм фалшифицирал чекове, не съм крил крадени стоки, не съм изнасилил никого, не съм дори руски шпионин! За какво е тогава цялата тази дандания? С изненада усетих, че настроението ми рязко се подобрява.

— Какво е толкова смешно, дявол да те вземе? — изръмжа Франк. — Работата е дебела!

Около нас се навъртаха хора — някои от тях достатъчно близо, за да чуят какво си говорим. По тази причина се усмихнах и спокойно отвърнах:

— Защо трябва да се тревожим? Знаем, че сме невинни и ни обвиняват в глупости! Да вървят някъде да се шибат и толкова!

Той незабавно подхвана играта.

— Абсолютно си прав! Но въпреки това ми се иска да смачкам фасона на няколко от тези педерастчета!

— Такова нещо не трябва да казваш дори на майтап! — хвърлих му предупредителен поглед аз. Тук като нищо можеше да е тъпкано с микрофони. — Знаеш, че няма да го направиш!

— Така е — с нежелание си призна Франк. — Човек си мисли, че тези лайна ще изпитат поне капчица гордост от факта, че са ги призовали да служат на родината! Аз самият дума не казах, когато ме мобилизираха, макар да съм ветеран от войната!

На високата врата, над която имаше табелка с надпис „Заседателна зала“, се появи униформен разсилен и извика името на Франк. Колегата ми изпъна униформата си, вдигна глава и тръгна натам с решителна стъпка. На вратата се сблъска с Пол Хемзи, когото очевидно току-що бяха разпитвали. Приближих се до него и казах:

— Здрасти, Пол, как си?

Той стисна протегнатата ми ръка. Беше смутен, но не и гузен.

— Как е баща ти? — добавих аз.

— Добре е — отвърна момчето, после леко се поколеба и добавя: — Дадох клетва да не говоря за разпита… Но баща ми каза да ти съобщя за нищо да не се тревожиш.

Камък ми падна от сърцето. Пол беше единствената уязвима точка в защитата ми. Къли обеща да притисне семейство Хемзи и явно го е направил. Не знаех как е успял да го постигне, пък и не ме интересуваше. Гледах как фигурата на Пол се смалява към дъното на коридора и леко се усмихвах. В този миг към мен се приближи друг от клиентите ми — съвсем младо момче, начинаещ театрален режисьор, когото бях включил в съкратената програма безплатно. Изглеждаше искрено загрижен за съдбата ми. Каза, че той и няколко негови приятели са решили да дадат показания в моя полза. Били готови да се закълнат пред съда, че нито съм искал, нито съм получавал пари от тях. Стиснах ръката му с благодарност. После започнах да се шегувам и да се смея, при това съвсем непосредствено. Бях успял да вляза в ролята на ловък държавен служител, който с лекота демонстрира, присъщата на всеки американец невинност. Установих с известна изненада, че всичко това започва да ми харесва. На практика съдебният състав беше в ръцете ми. Не можех да бъда осъден при наличието на толкова много клиенти, които се надпреварваха да ме успокояват. Всички твърдяха, че цялата работа е дело на няколко ядосани копелета. Имах чувството, че дори Франк ще се измъкне. После го видях да излиза и чух да викат името ми. Франк беше намръщен и очевидно ядосан. Бях убеден, че не се е огънал и ще продължи борбата с всички сили. Пристъпих към огромната тежка врата и след миг се озовах в съдебната зала. Не забравих да избърша от лицето си идиотската усмивка.

Обстановката съвсем не приличаше на онази, която познавах от филмите. Съдебните заседатели бяха няколко съвсем обикновени на външен вид хора, седнали на подредени в редици столове. Липсваше банка за обвиняемите. Прокурорът стоеше прав зад нещо като малка катедра и изглеждаше напълно погълнат от бумагите си. Зад малкото бюро в ъгъла седеше стенограф. Посочиха ми стола, поставен върху малък подиум. Имах чувството, че съм контрольор на някоя маса за бакара.

Областният прокурор беше млад мъж със строг черен костюм, бяла риза и безупречно завързана синя вратовръзка. Косата му беше смолисточерна, а кожата — болезнено бяла. Така и не научих името му. Задаваше въпросите си със спокоен и леко гъгнив глас. Стремеше се да изложи необходимата информация по делото и явно хич не му пукаше дали впечатлява съдебните заседатели или не.

Започна разпита, без да се доближава до мен. След като привърши въпросите около снемането на самоличността ми, спокойно и малко сънливо премина върху същината на делото.

— Получавали ли сте пари под някаква форма за това, което е ваше служебно задължение, мистър Мерлин? — беше първият му въпрос.

— Не — отвърнах аз като го гледах право в очите. Лицето ми беше обърнато така, че да го виждат съдебните заседатели и кой знае защо много ми се искаше да се усмихна. Доброто настроение не ме напускаше.

— Вземали ли сте пари от хора, които сте включвали в шестмесечната военна служба?

— Не.

— Имате ли информация някой друг да е вършел подобна дейност?

— Не.

Не отмествах поглед от лицето му, бях все така полуобърнат към всичките онези хора, които се измъчваха на неудобните столове с дървени облегалки. Залата беше откъм вътрешната страна на сградата и вътре цареше полумрак. Не можех да различа ясно нито едно от обърнатите към мен лица.

— Имате ли информация, че някой от вашите колеги или началници е оказвал натиск за включване в шестмесечната програма на хора извън вашите списъци?

Очаквах подобен въпрос и доста се замислих дали да не спомена името на онзи възрастен конгресмен, който ходатайства пред майора за сина на някакъв стоманодобивен магнат. Или пък за многобройните случаи, в които полковникът и другите офицери уреждаха синовете на свои приятели. Не беше изключено показанията ми в този смисъл да стреснат съдебните заседатели и да насочат вниманието им към постъпките на по-високопоставени от мен хора. Едновременно с това обаче си давах ясна сметка, че ФБР търсеше именно такива неща в своето разследване. Започна ли да давам показания в този смисъл, разследването вероятно ще бъде разширено. Намеся ли името на конгресмена, тук веднага ще довтасат и репортерите. Всичко това прецених за броени секунди. Реших да си държа езика зад зъбите. Ако случайно ме признаят за виновен и получа присъда, винаги ще мога да пусна в ход цялата тази информация. Поклатих глава и отвърнах:

— Не.

Областният прокурор размести бумагите пред себе си.

— Това е всичко — рече глухо той, без дори да ме погледне. — Свободен сте.

Станах от стола и напуснах заседателната зала. Едва в коридора ми стана ясно защо съм в толкова добро настроение.

Защото наистина съм магьосник. Бях предвидил бъдещето, бях предвидил идването на този ден още преди години. Бях видял в чудотворното огледало на своето съзнание и съда, и въпросите на ФБР и прокурора, и заплахата от затвор. Това ми беше помогнало да не проявявам алчност, да не грабя безогледно като другите, навреме да скрия парите си при Къли. Бях се погрижил да не си създавам врагове сред хората, с които влизах в незаконни отношения. Никога не бях държал на точно определена сума за подкуп, никога не бях преследвал онези свои клиенти, които ме бяха измамили. Дори мистър Хемзи, който беше обещал да ме направи щастлив до края на живота ми. Всъщност, той все пак успя да го стори, макар и само за известно време, като уреди да освободят сина му от даване на клетвени показания. Именно това ми спаси кожата, а не намесата на Къли. Глупости! Знаех, че не е така. Именно Къли ме отърва! Добре де, дори и с външна помощ от време на време, аз пак си оставах магьосник! Всичко се беше развило според предвижданията ми. Бях невероятно горд със себе си. Изобщо не ми пукаше, че на практика не бях нищо повече от дребен измамник, който все пак е бил достатъчно умен, за да си запази задника.