Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (46) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XLV

Измина около месец от деня, в който завърши предишната глава. Елизабет-Джейн вече свикна с новото си положение, а новото в живота на Доналд бе единствено това, че като изпълнеше задълженията си за деня, повече от всякога преди бързаше да се прибере в къщи.

Нюсън (както можеше да се очаква, той спомогна за веселието на сватбата много повече, отколкото самата брачна двойка) остана в Кастърбридж още три дни след бракосъчетанието, при което мало и голямо не сваляше очи от него и му оказваше почит като на всеки пореден Робинзон, завърнал се в отечеството си. Но трудно бе да развълнуваш Кастърбридж с трогателни завръщания и изчезвания: вече няколко века съдът заседаваше и извън града, така че сензационните оттегляния от света, отсъствията за някъде далеч-далеч и тям подобни ставаха тук по два пъти в годината; затова гражданите не изгубиха спокойствието си заради Нюсън. На четвъртата сутрин хората видяха как той с печален вид изкачва един хълм, обхванат от жаждата поне за миг да зърне оттам морето. Близостта до солената вода се оказа така необходима за съществуването му, че Нюсън реши да се засели в Бъдмът, въпреки че дъщеря му живееше в Кастърбридж. Замина за Бъдмът и там си нае квартира в една малка къща със зелени капаци на прозорците и с еркерна стая, която дотолкова бе издадена напред, че веднага щом отвориш прозореца и подадеш глава навън, можеш да се любуваш до насита на отвесната ивица синьо море, която се съзираше между високите сгради на тясната уличка.

Елизабет-Джейн се бе изправила сред гостната на горния етаж и навела глава на една страна, критично наблюдаваше подредените по неин вкус мебели, когато ненадейно влезе прислужницата и каза:

— Позволете да ви съобщя, мадам, че току-що научихме как е попаднала тука клетката с птичката.

Като оглеждаше новите си владения през първата седмица от пребиваването си в този дом, или изследваше с критично задоволство ту тази, ту онази приветлива стая, като влизаше предпазливо в тъмни мазета и се измъкваше оттам с леки стъпки към градината, осеяна с листа, обрулени от есенния вятър — с една дума, преценявайки като умен фелдмаршал възможностите на бойното поле, където щеше да разгърне битката си за образцово домакинство, — мисис Фарфри откри в едно потайно кътче нова птича клетка, загърната с вестник, а на дъното й — пухкава топчица — мъртвото телце на Щиглеца. Никой не можа да й обясни как е попаднала там клетката, но беше ясно, че горкият дребничък певец е умрял от глад. Тази случка много натъжи Елизабет. Тя не можа да я забрави с дни въпреки нежната и добродушна шеговитост на Фарфри по този повод; и сега, когато вече бе почти забравила за нея, напомняха й я отново.

— Позволете да ви съобщя, мадам, че вече знаем как е попаднала тука клетката с птичката. Донесъл я е онзи ратай от фермата, който дойде вечерта в деня на сватбата… видели го как вървял по улицата с клетката в ръка и, изглежда, я е оставил тука, за да влезе и ви предаде поздравление от някого, а после е забравил къде я е оставил и си е тръгнал без нея.

Това бе достатъчно да накара Елизабет да се замисли и както мислеше, тя изведнъж — така се случва с жените — се сети, че птичката в клетката е донесена от Хенчард за сватбен подарък и в знак на разкаяние. Той не се покая гласно за извършеното, не помоли да го извинят, но по природа не обичаше да крие вината си и бе един от най-суровите си обвинители. Елизабет-Джейн излезе да види клетката, погреба умрялото от глад пойно птиче и от този час сърцето й се смекчи към доброволния изгнаник.

Когато мъжът й се прибра, тя му разказа как е успяла да открие тайната на птичата клетка и помоли Доналд да й помогне по-скоро да научи къде се е отлъчил Хенчард, за да се помири с него, да се опита да облекчи положението му и да направи така, че той вече да не се чувствува никому ненужен и животът му да стане по-поносим. Фарфри никога не бе обичал Хенчард така горещо, както Хенчард го бе обичал преди, но и не можеше да мрази Хенчард с такава сила, с каквато го мразеше бившият му приятел, затова охотно се съгласи да помогне на жена си в осъществяването на похвалното й намерение.

Но не беше лесно да се открие местопребиваването на Хенчард. Напускайки дома на мистър и мисис Фарфри, той като че бе потънал вдън земя. Елизабет-Джейн си спомни какво се готвеше да направи той със себе си по едно време и потрепери.

Защото тя не знаеше, че Хенчард сега е друг човек — ако можем да си послужим с толкова силен израз, когато става дума за промяна в областта на чувствата, — и следователно не знаеше, че няма от какво да се бои. Фарфри разпита тук-там и след няколко дни узна, че един негов познат е видял как Хенчард в деня на сватбата, към полунощ върви на изток по шосето за Мелчестър — сиреч, връщал се натам, откъдето бил дошъл.

Това бе достатъчно и още на следното утро Фарфри потегли с кабриолета си от Кастърбридж в указаното направление; Елизабет-Джейн седеше до него, загърнала се в плътната си кожена наметка: същата, която носеше в деня на срещата й с Фарфри при хамбара, и руменината й сега бе малко по-силна, отколкото преди, а лицето, както подобава на омъжена жена, вече бе придобило по-солиден израз; то много хармонираше на ясните очи — същинска Минерва — и дори „движенията й излъчваха интелигентност“. Самата тя достигна обетованата земя, оставяйки назад, ако не всичко, то поне най-обикновените си грижи, и сега искаше и Хенчард да заживее също тъй спокойно, докато още не е слязъл до самото дъно — защото в момента го заплашваше такава опасност.

Като изминаха няколко мили, те отново почнаха да разпитват местни хора и един работник, който поправяше шосето вече няколко седмици, им съобщи, че е видял човека, за когото питат: недалеч от Уедърбъри той свърнал от мелчестърското шосе към друго, което вървяло покрай Егдънската пустош от север. Отбиха коня по този път и скоро кабриолетът им се понесе по древната земя, която никой — ако не смятаме драскащите я с ноктите си зайци — никога не бе разравял и на един пръст дълбочина от времето, когато са бродили из нея първобитните племена. Гробните могили, останали от тези племена, сиво-кафяви и обрасли с пирен, изпъкваха със заоблените си била над платото като едрите гърди на Многогърдата Диана.

Съпрузите обходиха целия Егдън, но не откриха Хенчард. Фарфри се насочи още по-далеч и след пладне достигнаха онази издадена част от пустошта северно от Ангърбъри, забележителна с това, че на върха на хълма, в подножието на който те скоро преминаха, растеше излиняла елова горичка. До този миг бяха убедени, че следват пътя, по който е вървял Хенчард, но сега оттук започнаха да се отделят други пътища и Фарфри и Елизабет можеха само да гадаят накъде да продължат, затова Доналд посъветва жена си да преустановят издирването и да се опитат да разузнаят за втория й баща по друг начин. Сега те се намират на повече от двадесет мили от дома си, но като оставят коня да си почине час-два в селото, през което бяха минали наскоро, ще могат да се върнат в Кастърбридж същия ден; продължат ли напред, ще им се наложи да нощуват вън от къщи, „а това ще похаби жълтицата“ — каза Фарфри. Елизабет-Джейн помисли и се съгласи с него.

Доналд опъна юздите, но преди да обърне кабриолета, изчака за миг и разсеяно огледа просторната равнина, която се откриваше от това възвишение. От горичката излезе един човек и тръгна да пресича пътя пред тях. Той очевидно бе работник в някоя ферма; вървеше, тътрейки крака и взрян право пред себе си, сякаш имаше наочници; в ръцете си носеше няколко вършини. Като премина пътя, той се спусна в една долчинка и влезе в намиращата се там къщичка.

— Да не бяхме толкова далеч от Кастърбридж, бих казал, че това е бедният Уитъл. Човекът, когото видяхме току-що, просто кожата му е одрал — забеляза Елизабет-Джейн.

— А може и наистина да е той. Вече три седмици не се е мяркал в стопанския ми двор — изчезна, без да каже никому ни дума; аз му дължа пари за два дни работа и не зная на кого да ги предам за него.

Решиха да слязат от кабриолета и попитат. Фарфри върза юздите за кола на градинската вратичка и съпрузите пристъпиха към къщичката — най-бедното жилище, което бяха виждали. Стените й бяха от кал, някога изравнявани с мистрия, но години наред дъждът ги бе размивал и сега сивата, неравна, набраздена и осеяна с дупки мазилка се бе изронила на едри късове, а празнините бяха тук-там запълнени с гъстолист бръшлян, който естествено не можеше да укрепи разнебитените стени. Гредите се бяха изкривили, а в сламения покрив зееха дупки. Листата, които вятърът бе изтръгнал от живия плет, се бяха натрупали в ъгъла на вратата. Тази врата бе отворена широко; Фарфри почука и се оказа, че не са сгрешили: пред тях застана Уитъл.

Лицето му изразяваше дълбока скръб, блуждаещите му очи бяха устремени в посетителите, а в ръцете си все още държеше вършините, за които бе ходил в горичката. Щом ги позна, той трепна.

— Ейбъл Уитъл, ти ли си това? — възкликна Фарфри.

— Е, да, сър! Знаете ли, той помагаше на майка ми, когато тя живееше тука доле, макар че с мене се държеше грубо.

— За кого говориш?

— О, сър… за мистър Хенчът! Мигар не знаете? Вече го няма… Спомина се преди около полвин час, по слънцето го знам — защото часовник аз си нямам.

— Нима той… умря? — изрече Елизабет-Джейн сподавено.

— Да, господарке, умря! Помагаше на майка ми, когато тя живееше тука доле, изпращаше й от най-хубавите параходни въглища — те почти не дават пепел — и картофи, и друго, от което тя имаше нужда. Видях го като вървеше по улицата в оная нощ, когато се венчавахте, вий, ваша милост, с госпожата, дето сега стои до вас, и ми се стори, че му е зле и че залита. Тогаз аз тръгнах подире му по моста на Грей, а той се извърна, видя ме и вика: „Ей, ти, разкарай се!“ Ама аз продължих да вървя подире му и той пак се извърна и ми вика: „Чуваш ли, бе? Махай се!“ Ама като го виждах, че му е зле, все си вървях подире му. И сетне той ми рече: „Уитъл, защо вървиш подире ми? Колко пъти трябва да ти го кажа?“ Пък аз му викам: „Вървя, сър, защото виждам, че работата с вас е лошава, а вий помагахте на майка ми, макар че с мене се държахте грубо, затуй и на мене ми се ще да ви помогна.“ Тогаз той си продължи напред, аз — пак подире му, ама вече той не ме пропъди. Тъй вървяхме цяла нощ, а на разсъмване, едва-що просветля небето, аз се взрях напреде и що да видя: той се люшка и се влачи със сетня сила. Тъкмо отминавахме туй място и аз, като надзърнах към къщурката, видях, че е празна, та го накарах да се върне, смъкнах дъските, с които бяха заковани прозорците, и му помогнах да влезе: „Ех, ти, Уитъл, — вика ми той, — защо ти трябва, беден жалостив глупако, да се грижиш за такъв нещастник като мене?“ Тогаз аз продължих напреде и едни дървари, добри чиляци, ми дадоха един креват и стол и по някоя и друга дреболийка и донесоха всичко туй в тая къщичка, та да му е по-удобно на горкия чиляк. Ама силите му не се възвърнаха, защото, видите ли, господарке, той не можеше вече да яде… да, да, никакъв ищах нямаше да кусне нещо… съвсем заслабна и днеска се спомина. Един добър чиляк отиде да намери някой си, та да му вземе мярка за ковчега.

— О, господи, какъв ужасен край! — изрече Фарфри.

Елизабет не отрони нито дума.

— Над предния край на кревата си той закачи парче хартия и на него пише нещо — продължи Ейбъл Уитъл. — Ама нали съм си неук, не мога да го разбера! Тъй че хич не ми е ясно какво е туй, дето го е писал. Мога да ви го донеса да го видите.

Съпрузите стояха мълчаливи, а Ейбъл изтича в къщурката и се върна след малко с едно омачкано листче в ръка. На листчето пишеше с молив:

Завещание на Майкъл Хенчард

Да не се известява на Елизабет-Джейн Фарфри за смъртта ми, за да не тъгува за мен.

И да не ме погребват на свято място.

И клисарят да не бие камбаната за мен.

И никой да не бди над мъртвото ми тяло.

И изпращачи да не вървят след мен на погребението ми.

И да не садят цветя на гроба ми.

И никой да не си спомня за мен.

За достоверност слагам подписа си.

Майкъл Хенчард

— Какво ще правим в такъв случай? — попита Доналд, подавайки листчето на Елизабет-Джейн.

Тя изрече нещо неразбираемо.

— О, Доналд! — възкликна тя през сълзи, като се посъвзе. — Колко тъжно е това! Ах, нямаше сега да ми е така тежко, ако бях се държала по-любезно, когато се видяхме за последен път!… Но това не може да се промени… така ще си остане.

Всичко, което бе поискал Хенчард в мъчителния си предсмъртен час, Елизабет-Джейн изпълни, доколкото й бе възможно, но не защото смяташе последните му думи за свети, а защото знаеше, че този, който ги е писал, ги е писал искрено. Тя разбираше, че неговото завещание е късче от онази материя, от която е изтъкан целият му живот, и че то не бива да се пренебрегва, за да доставиш мрачно удоволствие на себе си или да създадеш на мъжа си славата на великодушна личност.

И така, всичко отмина във вечността, дори съжаленията на Елизабет-Джейн заради начина, по който се отнесе с него, когато за последен път я посети, и задето не беше тръгнала по-рано да го търси, макар че дълбоко и силно съжалява за това доста време. Оттук нататък целият живот на Елизабет-Джейн остана в пределите на тихо и спокойно време, което във всички случаи е хубаво и благодатно, а за нея бе двойно по-хубаво и благодатно след онзи Капернаум^[1], в който бе прекарала последните години. Когато живите и ярки чувства от ранния период на брака й улегнаха и станаха спокойно ведри, всичко, което носеше белега на нравствена възвишеност в душата на Елизабет, я подтикна да разкрива на хората, живеещи в оскъдица, умението да се справяш с ограничените си възможности (тя го знаеше от личен опит); това според нея се постигаше, като увеличим изкуствено (както при микроскопа) онези минимални радости, които може всеки да си позволи, ако не изпитва тежко страдание в момента — защото такива радости влияят също така вдъхновяващо върху живота, както и по-широките, но не завладели ни дълбоко интереси.

Проповедите й се отразиха и върху самата нея и тя разбра, че да спечелиш уважението на бедните в Кастърбридж е почти равностойно на слава, спечелена във висшите кръгове на обществото. И наистина положението й бе завидно в много отношения; както казваме, за него тя трябваше да бъде благодарна на съдбата. Не бе виновна, че не проявяваше благодарността си явно. За добро или за зло, животът й показа, че съмнителната чест да извършиш краткотраен преход по скръбния ни свят едва ли изисква експанзивни излияния, дори ако пътят ти изведнъж се озари по средата си с такива ярки слънчеви лъчи, каквито озариха нейния жизнен път. Но въпреки твърдото си убеждение в това, че и тя, и всеки друг човек заслужава повече, отколкото получава, тя не си затваряше очите за факта, че някои получават много по-малко, отколкото заслужават. И като признаваше сполуката си, тя не преставаше да се учудва защо в живота толкова често се случват непредвидени неща — забравяше, че трайното спокойствие в нейната зряла възраст й бе дарено от младостта, която я научи, че щастието е само случаен епизод от драмата на всеобщото страдание и болка.