Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (8) (Животът и смъртта на един волеви човек)

VII

Елизабет-Джейн и майка й пристигнаха тук около двадесет минути преди него. Те спряха пред входа, премисляйки дали дори това скромно заведение, макар препоръчано като евтино, няма да се окаже твърде обременително с цените си за тънката им кесия. Но накрая събраха смелост, влязоха и се насочиха към притежателя на странноприемницата Станидж, мълчалив човек, който точеше и разнасяше по стаите заедно с прислужничките си чаши пенеста бира. За разлика от момичетата обаче той се движеше бавно, както прилича на всеки, решил да се заеме по своя воля с някоя незадължителна дейност. А той не би се занимавал с това, ако не го изискваше стопанката на хана, която седеше зад тезгяха неподвижно, но долавяше със зорко око и остър слух през разтворената врата неотложните нужди на клиентите, които съпругът й не забелязваше, въпреки че се намираше по-близо. Елизабет и майка й бяха приети равнодушно за гости и отведени в малка стая под един от фронтоните, където приседнаха да си починат.

Очевидно съдържателите на този хан смятаха за необходимо да възнаграждават клиентите си заради липсата на модерна обстановка, кривата сграда и неугледните коридори, подове и прозорци с изобилие от ленено бельо за спане и покривки на масите; то веднага биеше на очи и смая нашите пътнички.

— Тук е толкова хубаво; ясно, че не ни е по джоба! — рече по-възрастната и огледа плахо стаята, щом останаха сами.

— Аз също се боя, че е така — отвърна Елизабет. — Но трябва да се спази приличието.

— Първо трябва да платим, а после да си мислим за приличието — възрази майка й. — Страхувам се, че мистър Хенчард заема твърде високо положение, за да успеем да му натрапим нашето познанство; с други думи, трябва да разчитаме единствено на своята кесия.

— Знам какво трябва да направя — каза Елизабет-Джейн и изчака известно време, докато там, долу, като че ли съвсем забравиха за техните нужди, заети с неотложната си работа. И като излезе от стаята, тя слезе по стълбите и се упъти към тезгяха.

Сред многото добри качества, характерни за това чистосърдечно момиче, имаше и едно по-ярко изразено от останалите — готовност да пожертвува удобството и достойнството си за общото благо.

— Тази вечер май имате повечко работа и тъй като майка ми е бедна, ще се съгласите ли да ви помогна, за да ни намалите част от разноските? — попита тя стопанката.

Последната, която продължаваше да седи все така неподвижно в креслото, сякаш я бяха излели там в огнетечно състояние и беше се втвърдила на мястото си, опря ръце на облегалките и изгледа момичето от главата до петите с изпитателни очи. Такива уговорки бяха доста чести по селата, но въпреки че Кастърбридж бе старомоден град, тук този обичай бе почти забравен. Все пак стопанката на хана беше сговорчива с клиентите си и не възрази. И Елизабет, на която мълчаливата стопанка с кимане и жестове посочваше къде да намери това и онова, затича нагоре-надолу по стълбите, носейки необходимите за тяхната вечеря с майка й неща.

В този миг някой горе дръпна с все сила шнура на звънеца и дървената преграда по средата на постройката се разтърси до самите си основи. Звънецът долу отекна много по-слабо, отколкото трептенето на жиците и лостовете, които го бяха раздвижили.

— Това е господин шотландецът — рече стопанката с вид на всезнаеща личност и обърна очи към Елизабет. — Ще погледнете ли дали е готов подносът с вечерята му? Ако всичко е готово, отнесете му горе. Стаята му е над тоя салон, откъм улицата.

Елизабет-Джейн, макар самата да бе гладна, отложи за известно време грижата за себе си, отиде в кухнята да получи подноса с вечерята и го понесе нагоре към посочената стая. Площта на „Тримата моряци“ съвсем не беше толкова голяма, въпреки че бе използувано значително пространство. Изобилието от носещи и тавански греди, прегради, коридори, стълбища, ненужни печки, грамадни пейки и кревати с балдахини заемаха такова място, че хората почти нямаше къде да се дянат. При това описваният от нас момент се отнася до онези времена, когато дребните гостилничари още не бяха се отказали от бирата домашно производство и в заведението, където стопанинът както някога свято се придържаше към дванадесетбушеловата^[1] опора на бирата си, а качеството на тази напитка бе главната примамка за клиентите, всичко трябваше да отстъпи площ за инвентара и процедурите, свързани със споменатото пивоварство. Ето защо Елизабет установи, че шотландецът е настанен в стая, съседна на стаичката, отредена за нея и майка й.

Тя влезе и разбра, че вътре се намира не друг, а младият човек, когото бе видяла край прозореца на хотел „Кралският герб“. Сега той четеше лениво местния вестник и не усети влизането й, затова девойката можа спокойно да го огледа и не пропусна да забележи как блести челото му там, където върху него падаше светлината; колко добре е подстригана косата му и какъв кадифен мъх има на тила си; как изящно е извита бузата му, която със съвършената си форма напомняше част от сфера; колко ярко са очертани клепачите и ресниците, които скриваха наведените му очи.

Елизабет-Джейн остави подноса, сервира вечерята и си излезе, без да каже нито дума; Когато слезе долу, стопанката, която беше толкова добра, колкото дебела и ленива, забеляза, че момичето изглежда уморено, а то, горейки от желание да бъде полезно, бе забравило дори самата мисъл за нуждите си. Тогава мисис Станидж настоя Елизабет и майка й да вечерят, ако изобщо имат такова намерение.

Елизабет тръгна за скромната вечеря, както направи това за шотландеца, и като достигна стаичката, където бе оставила майка си, побутна с края на подноса вратата и безшумно я отвори. За нейно изумление майка й, която, когато тя излизаше, бе полегнала на кревата, сега стоеше права, полуотворила уста. При появата на дъщеря си тя предупредително повдигна пръст.

Смисълът на този жест скоро стана ясен. Помещението, отредено на двете жени, някога бе служило за тоалетна стая към спалнята на шотландеца — това личеше по вратата, сега закована и покрита с тапети. И както честичко се случва дори в по-претенциозните странноприемници от „Тримата моряци“, всяка дума, изречена в едната стая, съвсем ясно се чуваше в другата. В този миг от съседната стая ехтяха гласове.

Подчинявайки се на заповедта на майка си, Елизабет-Джейн мълчаливо остави подноса; майката прошепна, когато тя доближи:

— Това е той.

— Кой? — попита девойката.

— Кметът.

Всеки човек на мястото на Елизабет-Джейн, дори съвсем непосветен в истината, би предположил, че трепетът в гласа на Сузан Хенчард е предизвикан от някаква по-близка връзка с кмета, отколкото далечно родство.

В съседната стая наистина разговаряха двама души — младият шотландец и Хенчард, влязъл в хана, когато Елизабет-Джейн беше в кухнята за своята вечеря, и почтително съпроводен нагоре от самия домакин, мистър Станидж. Девойката все така тихо свали от подноса чиниите със скромната вечеря и със знак предложи на майка си да се присъедини към нея, което мисис Хенчард извърши механично, защото вниманието й беше приковано към разговора отвъд вратата.

— Отбих се тук на път за в къщи, да ви попитам за едно нещо, което възбуди любопитството ми — с небрежно добродушие изрече кметът. — Но, както виждам, още вечеряте.

— Да, обаче, ей сега ще свърша! Няма защо да си ходите, сър. Сядайте. Привършвам вече, затова не се притеснявайте.

Хенчард очевидно седна на предложения стол и след миг отново заговори:

— Най-напред бих искал да попитам вие ли написахте това?

Чу се шумолене на хартия.

— Да, аз — отвърна шотландецът.

— В такъв случай — каза Хенчард — съдбата ни събира тъкмо навреме, вместо да изчакваме до утре сутринта, нали така? Аз се казвам Хенчард. Предполагам, че вие сте отговорили на съобщението, дадено от мен във вестника, с което обявявам, че търся помощник за търговията със зърнени храни; и несъмнено сте дошли да преговаряте с мене по този въпрос.

— Грешите — отвърна с известна почуда шотландецът.

— Не, вие сте човекът, — уговорил срещата си тук с мен! — продължи настойчиво Хенчард. — Джошуа, Джошуа, Джип… Джоп… подобно беше името.

— Грешите — повтори младият мъж. — Аз се казвам Доналд Фарфри. — Вярно е, че също се занимавам с пшеница, но не съм давал отговор на никакво обявление и с никого не съм си уговарял среща. Минавам оттук на път за Бристол, а оттам — на другия край на света, да си опитам щастието сред необятните поля на Запада, където отглеждат толкова пшеница! Имам си известни открития, полезни за този бранш: но тук нямам простор да се разгърна.

— В Америка… да, да… — изрече Хенчард с толкова разочарован тон, че това веднага се почувствува като полъх на влажен въздух. — А бях готов да се закълна, че вие сте същият човек!

Шотландецът отново избъбри „грешите“; след това настъпи тишина, а после Хенчард каза:

— И все пак искрено и дълбоко съм ви признателен за няколкото думи, които сте ми написали.

— Дреболия, сър.

— Да, но сега това за мене има огромно значение. Шумът, който се вдигна заради моята покарала пшеница, ми е крайно неприятен, макар че, кълна се в бога, не знаех, че тази пшеница е лоша, докато хората не почнаха да се оплакват. Имам още няколкостотин куортъра^[2] от нея… И ако вашият оздравителен процес може да я направи доброкачествена… ще разберете от каква беда сте в състояние да ме избавите! Изведнъж почувствувах, че в думите ви може би се крие истина. Но бих желал да имам доказателства, а вие, разбира се, няма да ми съобщите всички подробности на процеса, докато не ви платя добре.

Младият човек се позамисли.

— Защо не — рече той. — Отивам в друга страна, а там не смятам да се занимавам с оздравяването на покълнала пшеница. Добре, ще ви обясня всичко: тук ще извлечете от това по-голяма полза, отколкото аз в чужбина. Минутка внимание, сър. Ще ви покажа всичко с образците, които нося в пътната си чанта.

Чу се изщракване на ключалка, после някакво отсяване и шумолене, а след това разговорът се насочи към въпроса колко унции^[3] са нужни за всеки бушел, как трябва да се суши, охлажда и прочее.

— Тези няколко зърна са достатъчни, за да ни покажат целия процес — отекна гласът на младежа и след пауза, през която и двамата, изглежда, внимателно следяха някаква манипулация, той възкликна:

— Е, сега може да го опитате на вкус.

— Прекрасно! Напълно доброкачествено зърно… или, да кажем, почти доброкачествено…

— От такова зърно може да се получи прилично брашно второ качество — каза шотландецът. — Да се постигне повече, е невъзможно: природата не ще допусне такова нещо, но подобрението е все пак значително. Това е целият процес, сър. Не държа чак толкова на тайната си, защото тя почти е безполезна в страните, където времето е по-устойчиво, отколкото у нас. Но много ще се радвам, ако вие извлечете полза.

— Чуйте… — изрече Хенчард. — Аз търгувам със зърно и със сено. Но отначало бях само обикновен работник и от сеното разбирам най-много, макар че сега ми се налага по-често да имам работа със зърно. Ако постъпите при мен, ще ви предоставя изцяло грижата за търговията със зърно и освен заплатата ще получавате и комисиона.

— Вие сте много, много щедър, но… не, не мога! — продума със съжаление младият човек.

— Е, тогава постъпете, както сте решили! — отсече Хенчард. — А сега да поговорим за друго. На доброто се отвръща с добро. Оставете тази жалка вечеря! Елате у дома, ще ви предложа нещо по-добро от студена шунка и такава бира.

Доналд Фарфри благодари, но добави, че за съжаление трябва да откаже… заминавал рано сутринта на другия ден.

— Добре — изрече бързо Хенчард, — както искате. Но преди това чуйте, млади човече: ако съветът ви даде също такива добри резултати не само върху образците, а и върху всичката пшеница, тогава значи, сте спасили репутацията ми, а сте за мене съвсем непознат. Колко ще искате да ви платя за тези сведения?

— Нищо, съвсем нищо. Едва ли ще ви се наложи често да се ползувате от тях, пък аз не държа чак толкова на тайната си. Реших, че няма да е зле да ви я открия, щом сте изпаднали в затруднение и толкова ви измъчват тукашните заради това.

Хенчард се замисли.

— Дълго ще го помня — каза той след малко. — Иди, че вярвай — от съвсем непознат да ми дойде такава добрина!… Все още не ми се вярва, че не сте този, когото съм наел! Той, мислех си, знае кой съм аз и иска да ми се представи по този начин. А излиза, че съвсем не сте човекът, отговорил на моето известие: че сте напълно непознат.

— Да, да, така е — потвърди младият шотландец.

Хенчард отново замълча, а после замислено поде:

— Вашето чело, Фарфри, ми напомня челото на клетия ми брат — той вече не е между живите, — пък и носът ви е досущ като неговия. Висок сте сигурно пет фута и девет инча^[4]. А аз съм шест фута и инч и половина^[5]. Е, каква полза от това? Вярно, в работата ми са нужни сила и енергия. Но главно — здрав разум и вещина. За съжаление, драги мой Фарфри, в науката съм слаб, слаб в смятането, хич не ме бива за тази работа. А вие съвсем не приличате на мене, личи си. Вече две години търся човек като вас, пък сега излиза, че не сте за мен. Така че, преди да си тръгна, ще ви задам такъв въпрос: не е ли все едно, макар да не сте другият човек, за когото съм ви взел? Бихте могли все пак да останете, а? Толкова ли твърдо сте решили да вървите в Америка? Ще ви кажа откровено: чувствувам, че за мен ще бъдете незаменим — излишно е дори да го говоря; та, казвам, останете тука, бъдете мой управител и няма да съжалявате.

— Решил съм окончателно — обезсърчи го с думите си младият мъж. — И аз си имам планове, а вече достатъчно дълго приказвахме за тях. Но въпреки това — ще пийнете ли с мене, сър? Тази кастърбриджка бира чудесно сгрява стомаха.

— Не, не; бих искал, но не мога — сериозно отговори Хенчард и отмести стола си; по този звук подслушващите разбраха, че той се готви да си тръгва. — На младини обичах да си сръбвам, доста си посръбвах и това едва не ме погуби! От пиянство извърших нещо, за което ще ме е срам до гроба. Така ме беше срам тогава, че се зарекох да не вкусвам нищо по-силно от чая толкова години, на колкото бях в момента на оброка си. И не престъпих клетвата си, Фарфри; макар понякога в горещи дни да ме измъчва страшна жажда и да ми се иска да пресуша цяла кофа бира, спомням си за обещанието и не се докосвам до никакъв алкохол.

— Щом е така, няма да настоявам, сър… няма да настоявам. Уважавам клетвата ви.

— Е, разбира се, ще си намеря някакъв управител — изрече разчувствувано Хенчард, — но едва ли ще открия човек, който да ми подхожда толкова, колкото ми подхождате вие!

Младият мъж несъмнено се трогна дълбоко от мнението на Хенчард за качествата му. Той мълча, докато не доближиха вратата.

— Бих искал да остана… съвсем искрено го казвам — рече той. — Но… не, не бива! Не бива. Искам да видя широкия свят.