Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (23) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXII

За да си обясним поведението на Хенчард, ще се върнем за малко към онова, което се случи предишната вечер.

В часа, когато Елизабет-Джейн възнамеряваше тайно да извърши разузнавателното си наминаване до жилището на очаровалата я жена, Хенчард много се изненада, като получи по един човек писмо, адресирано с добре познатия му почерк на Лусета. Този път сдържаността и покорността пред съдбата, звучали в предишната бележка, бяха изчезнали напълно; тя пишеше с онази лекота на мислите, присъща й по времето на някогашното им познанство.

Високата къща

„Скъпи мистър Хенчард, не се учудвай. Заради твое и, надявам се, и свое благо, аз се преселих в Кастърбридж — дали за дълго, не зная. Това зависи от друг един човек, а той е мъж, търговец, кмет и има повече права над моите чувства от всички други.

Сериозно, mon ami^[1], аз не съм толкова лекомислена, колкото може да се предполага от тези редове. Пристигнах тук, защото научих за смъртта на жена ти, която ти смяташе за мъртва още преди толкова години! Бедната жена, изглежда, много е страдала, без да се оплаква, и макар да е била с ограничени умствени качества, съвсем не е била побъркана. Радвам се, че си постъпил с нея справедливо. Веднага щом узнах, че вече не е между живите, съвестта ми много настойчиво пожела от мен да се опитам да разпръсна сянката, която аз със своето etourderie^[2] хвърлих върху името си и ме подтикна да се обърна към теб с молба да изпълниш даденото пред мен обещание. Надявам се, че си съгласен с мен и ще предприемеш стъпки в тази насока. Но тъй като не зная как живееш сега и какво е станало след нашата раздяла, реших да дойда и се заселя тук, а едва след това да ти пиша.

Предполагам, че възгледите ни по това се схождат. Ще мога да се видя с теб след ден-два. А дотогава — сбогом.

Твоя: Лусета.

П. П. Не можах да изпълня обещанието си да се срещна с теб за няколко минути, когато минах неотдавна през Кастърбридж. Плановете ми се промениха поради едно семейно събитие, за което, като научиш, много ще се изненадаш.“

Хенчард вече бе чул, че Високата къща се ремонтира в очакване на нови обитатели. Изумен, той попита първия срещнат:

— Кой ще живее във Високата къща?

— Май някаква си дама на име Темпълман, сър — отговори запитаният.

Хенчард се замисли. „Навярно Лусета е нейна близка — каза си той. — Да, длъжен съм да й създам прилично положение, безспорно.“

Сега това негово морално задължение вече не го гнетеше както преди — напротив, той гледаше на него с интерес, ако не с жар. Бе изпитал горчиво разочарование, като узна, че Елизабет-Джейн не му е дъщеря и че той няма свое дете; от това в душата му възникна празнота, която несъзнателно се стремеше да запълни. В такова настроение, но без прилив на силни чувства, Хенчард крачеше по глухата уличка и влезе във Високата къща през задната врата, където Елизабет едва не се сблъска с него. Мина в двора и попита някакъв човек, който отваряше едно сандъче с порцеланови съдове, живее ли тук мис Льо Сюйор. Когато се запозна с нея, Лусета — по онова време тя се наричаше Люсет — носеше презимето Льо Сюйор.

Човекът отвърна отрицателно и допълни, че е пристигнала само мис Темпълман. Хенчард си отиде, решил, че Лусета още не е дошла в града.

Това бяха единствените сведения, с които той разполагаше, когато на другия ден се сбогува със заминаващата Елизабет-Джейн. Научил бъдещия й адрес, внезапно му дойде в главата странна идея, че Лусета и мис Темпълман са едно и също лице: той си спомни, че по време на близостта им Лусета му беше споменала, че имала някаква богата роднина, мисис Темпълман, която той, кой знае защо, смяташе едва ли не за митично същество. Хенчард не се стремеше към голяма зестра, но все пак мисълта, че Лусета може би е станала богата, след като е получила значително наследство от своята роднина, й придаваше допълнително очарование. Той вече бе почти на средна възраст, когато материалните блага завладяват все повече духа на индивида.

Но Хенчард бързо се отърси от своето недоумение. Лусета много обичаше да пише, както вече ни е известно от пороя писма, с които го засипваше след онова fiasco^[3] на своите надежди за брак с него, и едва Елизабет замина, ето че в дома на кмета се получи друго писъмце от Високата къща.

„Вече се настаних — пишеше Лусета — и тук ми е удобно, но местенето бе много уморително. Може би вече знаеш това, което искам да ти разкажа. Добрата ми леля Темпълман, вдовица на банкер — онази същата, в чието съществуване и още повече в нейното богатство ти се съмняваше на времето, — почина наскоро и ми завеща част от състоянието си. Няма да се впускам в подробности — ще ти кажа само, че приех фамилното й име, за да се отърва от своето и от всичко неприятно, с което то е свързано.

Вече господарка сама на себе си, аз реших да се заселя в Кастърбридж — наех Високата къща, за да можеш без особени трудности да се срещаш с мен, ако пожелаеш. Отпърво не ми се искаше да ти съобщавам за промените в живота ми, докато не се срещнем случайно на улицата, но след това размислих.

Навярно знаеш за уговорката ми с твоята дъщеря и безспорно си се посмял на — как да се изразя? — шегата, която си позволявам (въпреки чувствата ми към теб), като я вземам да живее в моя дом. Но първия път се срещнах с нея съвсем случайно. Знаеш ли, Майкъл, защо ти устроих все пак това? Отчасти, с цел да ме посещаваш заради нея и така да установим нормална връзка помежду ни. Тя е мило, добро момиче и смята, че се отнасяш с нея незаслужено сурово. Възможно е да си постъпвал така в гнева си, но не умишлено — в това съм убедена. Впрочем, щом тя е вече в моя дом, никак не съм склонна да те упреквам.

Нетърпелива да те видя скоро, оставам

завинаги твоя: Лусета.“

Вълнението, завладяло мрачната душа на Хенчард, когато прочете тези редове, бе повече от приятно. Той дълго седя замислен на масата за вечеря и чувствата му, не намерили обект след разрива с Доналд Фарфри и Елизабет-Джейн, без да са изтлели, почти механично се прехвърлиха върху Лусета. Съмнение не можеше да има — тя се стремеше да се омъжи. Но какво друго би могло да се очаква от една клетница, която така безумно му бе отдавала времето и сърцето си, че изгуби доброто си име? Навярно не само привързаност, а и угризения на съвестта я бяха довели тук. Изобщо той не я осъждаше.

„Хитро момиче!“ — рече си той усмихнат (при мисълта колко ловко и мило Лусета е постъпила с Елизабет-Джейн).

Изпита непреодолимо желание да види Лусета, тозчас да се упъти към дома й. Сложи си шапката и излезе. Доближи главния вход между осем и девет часа. Съобщиха му, че тази вечер мис Темпълман е заета, но с радост ще го приеме утре.

„Прави се на важна! — обясни си го негласно той. — А нали двамата с нея…“ Впрочем тя не го бе очаквала и той прие спокойно отказа. И въпреки това реши да не я посещава на следващия ден. „Проклети жени!… Няма в тях ни капка последователност.“ — продължи да разсъждава той наум.

Но нека последваме хода на мислите на мистър Хенчард като пътеводна нишка и надникнем във Високата къща, за да научим какво се случи там онази вечер.

Когато Елизабет-Джейн пристигна, някаква възрастна жена лениво й предложи да се качи на горния етаж и там да се съблече. Девойката отказа енергично — за нищо на света не би желала да създава такова безпокойство, — веднага свали в коридора шапката и пелерината си. После я отведоха до най-близката врата на площадката и я оставиха сама да си намери пътя.

Стаята, в която се озова, беше красиво обзаведена и служеше за будоар или малка гостна, а на софата с две цилиндрични възглавници се бе изтегнала тъмнокоса симпатична жена, явно французойка по баща или майка. Тя очевидно беше с няколко години по-възрастна от Елизабет и големите й очи блестяха необикновено. До софата имаше масичка, а на нея бяха разпилени карти с фигурите нагоре.

Младата жена лежеше в такава непринудена поза, че дочула как някой отваря вратата, скочи като пружина.

Позна Елизабет и се успокои, а после тръгна към нея с нехайна походка и само вродената й грациозност попречи нейните движения да изглеждат твърде резки.

— Защо така късно? — попита тя и взе ръцете на Елизабет-Джейн в своите.

— Наложи ми се да прибирам много дреболии…

— Сигурно сте страшно уморена и отпаднала. Сега ще ви позабавлявам с интересни фокуси, които научих, за да си убивам времето. Седнете тук и гледайте.

Дръпна масичката към себе си, събра картите и започна бързо да ги разпределя, като предложи на Елизабет да си избере няколко от тях.

— Избрахте ли си? — попита тя и хвърли на масичката последната карта.

— Не — запъна се Елизабет, откъсната от своите мечтания. — Съвсем забравих — мислех си за вас… и за себе си… и колко е невероятно, че съм тук.

Мис Темпълман погледна любопитно Елизабет-Джейн и остави картите на масичката.

— О, нищо! — каза тя. — Ще си полегна, а вие седнете край мен и нека си побъбрим.

Елизабет безмълвно, но с нескрито удоволствие седна до горния край на софата. Личеше, че е по-млада от стопанката, но се държи и гледа на живота по-благоразумно. Мис Темпълман се разположи на софата в предишната изящна поза, заслонила глава с ръката си като модел на Тициан, и заговори, без да гледа към Елизабет-Джейн.

— Трябва да ви кажа нещо — изрече тя. — Питам се дали сте се досетили. Всъщност аз отскоро съм стопанка на голяма къща и притежателка на голямо състояние.

— Така ли? Отскоро? — прошепна Елизабет-Джейн и лицето й леко помръкна.

— Като малка живеех с баща си по градовете, където той беше на гарнизон, и по разни други места; затова станах толкова безгрижна и непостоянна. Той беше офицер. Нямаше да споменавам за това, ако не мислех, че е по-добре да знаете истината.

— Да, да.

Елизабет-Джейн замислено обгърна с очи стаята — малкото квадратно пиано с медни украшения, завесите на прозореца, лампата, червените и черни попове и дами на масичката за карти — и накрая насочи погледа си към извърнатото лице на Лусета Темпълман; големите й искрящи очи изглеждаха много странни за наблюдаващата ги отгоре Елизабет-Джейн.

Стремежът на Елизабет да знае повече я преследваше с почти болезнена натрапчивост.

— Вие навярно свободно говорите френски и италиански — каза тя. — А аз стигнах само до най-елементарния латински.

— Е, щом това ви интересува, ще ви открия, че на острова, където съм живяла, френският не се цени чак толкова, дори обратно.

— А как е името на този остров?

Мис Темпълман отговори без особено желание.

— Джързи. Там от едната страна на улицата говорят френски, от другата английски, а по средата — на някаква смесица от двата. Но отдавна не съм била там. Родителите ми произхождат от Бат, но прадедите ми от Джързи са спадали към най-доброто общество, не по-лошо от това в Англия. Фамилията им се е наричала Льо Сюйор — старинен род, който на времето извършил не едно славно дело. Върнах се на Джързи, живях там след смъртта на баща ми. Но не държа чак толкова на миналото и самата аз съм истинска англичанка по вкусове и убеждения.

Бъбривостта на Лусета за миг взе връх над нейната дискретност. Тя бе пристигнала в Кастърбридж, твърдейки, че идва от Бат, и по добре известни причини искаше Джързи да изчезне от живота й. Но с Елизабет й се дощя да поговори откровено и така тя не изпълни взетото решение.

Дори да се бе изпуснала, Лусета смяташе, че го е направила пред човек, който няма да я издаде. И все пак тя не задълбочи откровенията си и от този ден нататък вече толкова внимаваше какво ще каже, че нямаше основание да се страхува да не би някой да познае в нея онази млада дама от Джързи, която в трудни за нея дни е била любяща приятелка на Хенчард. И най-забавното: от предпазливост реши да избягва употребата на френски думи, които по-рано първи й се натрапваха на езика, изпреварвайки английските със същото значение. Френските изрази тя отрече в миг — съвсем като онзи малодушен апостол, когато му казали: „Твоята реч те издава!“

На другия ден сутринта лицето на Лусета изразяваше трескаво нетърпение. Тя се наконти за мистър Хенчард и развълнувана очакваше до обед посещението му: но той не се появи, а тя напразно го чака и целия следобед. Не призна пред Елизабет обаче, че чака нейния баща.

Седяха до двата съседни прозореца в същата стая на голямата каменна къща на Лусета, плетяха и не откъсваха очи от пазара, който представляваше неповторима гледка. Елизабет зърна долу сред тълпата шапката на своя баща, но съвсем не предполагаше, че и Лусета следи същия предмет, и то с много по-силен интерес. Хенчард беше сред най-гъстото множество, в онзи край на пазара, който наподобяваше мравуняк; на другия край, където бяха павилионите със зеленчуци и плодове, бе много по-спокойно. Въпреки блъсканицата и опасността да попаднат под конете или колелата на минаващите превозни средства, фермерите имаха навик да сключват сделките си не в отреденото за тях мрачно, покрито помещение, а на кръстопътя, под открито небе. Тук те се тълпяха веднъж седмично, образувайки своя малък свят от кожени гети, камшици и торбички с мостри на семена; мъже с грамадни кореми, издадени като планински склон; или такива, главите на които се люшкаха като дървета в ноемврийска буря; в разговора те постоянно меняха позата си и приклякаха, разкрачили колене и пъхнали ръце в джобовете на старомодните си жилетки. Лицата им излъчваха тропически зной и ако във фермата цветът на кожата им се променяше в зависимост от годишното време, тук, на пазара, лицата им пламтяха като въглени, през цялата година.

Горни дрехи те носеха по изключение, по принуда, като притесняваща необходимост. Някои мъже бяха добре облечени, но повечето имаха небрежно облекло и се появяваха в избелели от слънцето костюми, по които можеше да се пресъздаде многогодишната история на всички дела и ежедневната борба на притежателите им. Обаче мнозина носеха в джобовете си оръфани чекови книжки и сумата на влоговете им в банката достигаше най-малко четирицифрени числа. Всъщност най-характерното за тези неугледни човешки фигури бяха парите в брой — парите, които винаги бяха налице у тях — те не ги очакваха на следната година, както благородниците, и не ги държаха в банката като търговците, а ги стискаха в широките си длани.

Този ден измежду тях се възвишаваха две-три високи ябълки, сякаш израсли на самото място; после ставаше ясно, че са ги изложили за продан жителите на районите, където се вари ябълково вино, донесли тук и калта на своето графство, полепнала по обувките им. Елизабет-Джейн, която често поглеждаше към тях, каза:

— Интересно дали донасят тук всяка седмица едни и същи дръвчета.

— Какви дръвчета? — попита Лусета, погълната от интереса си към Хенчард.

Елизабет отвърна неопределено, защото нейното внимание бе отклонено от нещо неочаквано. Зад една от тези ябълки стоеше Фарфри и оживено разговаряше с някакъв фермер за неговото зърно. Хенчард неочаквано се озова до самия Фарфри, на чието лице можеше да се прочете въпросът: „Ще говорим ли един с друг?“

Девойката видя как в очите на баща й лумна пламък, който означаваше: „Не!“ И тя въздъхна.

— Интересува ли ви някой от тези хора? — попита Лусета.

— О, не — отвърна компаньонката й и поруменя.

За щастие Фарфри изведнъж се бе изгубил зад ябълката.

Лусета изпитателно погледна момичето.

— Наистина ли? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Елизабет-Джейн. Лусета пак надникна през прозореца.

— Всички тези хора фермери ли са?

— Не. Онзи е мистър Бълдж — винар, а другият до него Бенджамин Браунлет — търговец на коне; там са и Китсън — свинар, и Йопър — аукционист; освен тях присъствуват пивовари, мелничари… и други.

Фарфри сега стоеше настрана и ясно се виждаше, но тя не спомена за него.

Така безцелно мина съботният ден. Часът на житарските сделки на пазара се смени с друг — часа, в който се водят празни разговори, преди всеки да си тръгне за дома. Хенчард не се отби при Лусета, макар да беше съвсем наблизо. „Изглежда, много е зает — помисли си тя. — Ще дойде в неделя или понеделник.“

Настъпиха и тези дни, но гостът не се явяваше, а Лусета продължи да се гизди все така старателно. Настроението й спадна. Трябва веднага да изтъкнем, че сега Лусета не беше вече толкова привързана към Хенчард, колкото в началото на познанството им, защото нещастното стечение на обстоятелствата бе силно охладило нейната любов. Но тя още лелееше в душата си стремежа да свърже живота си с него (сега за това нямаше пречка) и така да утвърди положението си в обществото — жадувано щастие за нея. Тя имаше сериозни причини да иска този брак, а Хенчард нямаше причина да отлага, още повече, че бе успяла да получи богато наследство.

Във вторник откриха големия Сретенски панаир^[4]. На закуска Лусета каза на Елизабет-Джейн с най-невъзмутим тон:

— Очаквам баща ви да дойде днес да ви види. Той сигурно е тук наблизо, на пазарния площад, сред другите търговци на жито.

Елизабет-Джейн поклати глава.

— Няма да дойде.

— Защо?

— Настроен е против мен — изрече девойката с развълнуван глас.

— Значи, разривът ви е по-сериозен, отколкото съм предполагала?

Елизабет, в стремежа си да защити от обвинението в неестествена враждебност към нея човека, когото смяташе за свой баща, отговори:

— Да.

— Значи, той винаги ще избягва дома, където живеете?

Елизабет кимна с тъга.

Лусета я погледна безизразно, после красивите й вежди и уста конвулсивно трепнаха и тя истерично зарида. Какъв удар! Остроумният й план се беше провалил напълно!

— О, скъпа моя мис Темпълман… какво ви стана? — изрече компаньонката.

— Така ми е приятно с вас! — отвърна Лусета, веднага щом можа да проговори.

— Да, да… и на мене с вас — повтори Елизабет-Джейн в стремежа си да я успокои.

— Но… но… — Лусета не довърши думите си, макар естествено да й се искаше да каже, че щом Хенчард е така зле настроен към момичето, както се изясни сега, тя трябва да се раздели с Елизабет-Джейн… неприятно е, но трябва да го стори.

Временният изход от положението обаче сам дойде.

— Мис Хенчард… бихте ли могли да излезете по моя работа веднага щом закусим?… Чудесно, много сте любезна. Ще можете ли да ми поръчате… — и тя даде на Елизабет няколко задачи за изпълнение в разни магазини, което щеше да я задържи вън от къщи най-малко за час-два.

— А ходили ли сте в музея?

Елизабет-Джейн не беше посещавала музея.

— Тогава непременно трябва да отидете. Можете да отидете там накрая, преди обед. Това е старинна сграда на една от малките улички в града… не помня точно къде е, но вие ще я намерите… там има толкова интересни неща: скелети, зъби, старинни съдове, старовремски обувки, птичи яйца… всичко невероятно занимателно. Няма да ви се излиза оттам, докато не ви прималее съвсем от глад.

Елизабет бързо се облече и излезе. „Интересно защо толкова много желае да се отърве днес от мен?“ — помисли си с тъга девойката. Колкото и трудно да й беше да отгатне причината за поведението на Лусета, Елизабет-Джейн въпреки наивността си успя да се досети, че сега имат нужда не от услугите и знанията й, а от нейното отсъствие.

Не минаха и десет минути, след като тя излезе, и една прислужница на Лусета тръгна към дома на Хенчард с бележка. Тя беше кратка:

„Скъпи Майкъл, днес ти ще бъдеш по работа час-два край моя дом, затова отбий се, моля, да се видим. Горчиво съм разочарована от това, че не дойде преди — и как да не се безпокоя, щом нашите отношения са още неопределени… Особено сега, когато богатството на леля ми ме издигна в първите редици на обществото? Може би ме избягваш, защото тук живее дъщеря ти: затова днес я изпратих навън и тя няма да се върне преди пладне. Кажи, че идваш по работа — сама съм в къщи.“

Лусета

Когато пратеничката се върна, господарката й каза, че ако дойде един мъж, трябва да го приемат незабавно и зачака.

Тя не жадуваше чак толкова горещо да види Хенчард — той проявяваше нежелание за брак с нея и това й бе досадно, но все пак посещението бе необходимо; и като се отпусна в креслото с въздишка, тя зае живописна поза — първо една, сетне друга, после седна така, че светлината да пада върху главата й. Но изведнъж се хвърли на софата, легна извита като cyma-recta^[5] тази поза много й отиваше — и с ръка на челото насочи поглед към вратата. Така според нея изглеждаше най-добре и остана да лежи в същата поза, докато не чу мъжки стъпки по стълбата. Тогава Лусета, забравила за „лебедовата“ си поза (природата в нея засега бе по-силна от чувството за грация), скочи, изтича до прозореца и в пристъп на плахост се скри зад една от завесите. Страстта й наистина бе намаляла, но все пак имаше за какво да се вълнува: не беше виждала Хенчард от деня на временната им (тогава тя така си мислеше) раздяла на остров Джързи.

Чу как прислужницата въведе госта в стаята и затвори след него вратата, предоставяйки му сам да открие стопанката, Лусета отметна завесата и припряно поздрави. Но мъжът пред нея не беше Хенчард.