Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (34) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXXIII

През онези години в Кастърбридж имаше един весел обичай; всъщност хората не го смятаха точно за обичай, но го спазваха по някаква традиция. Всеки неделен следобед голяма тълпа кастърбриджки надничари — набожни енориаши и улегнали хора, — след църковната служба излизаха от „Свети Петър“ и в редица се отправяха през пътя към странноприемницата „Тримата моряци“. Най-отзад обикновено крачеше хорът, а след него музикантите, с виоли, цигулки и флейти под мишница.

Основен закон, закон на честта, на тези осветени от традицията събирания беше строгото самоограничение всеки да изпие в кръчмата не повече от половин пайнт^[1] алкохол. Собственикът на странноприемницата спазваше ограничението точно и поднасяше на компанията чаши с вместимост от половин пайнт. Всички чаши бяха съвсем еднакви, с прави стени и с две безлистни липи, изрисувани със сиво-кафява боя като цвета на морската змиорка; едната от липите обикновено бе обърната към устните на пиещия, а другата към седналия срещу него. Местните хлапета, когато искаха да се позабавляват, започваха да гадаят колко ли такива чаши има стопанинът. Всяка неделя в салона на странноприемницата се нареждаха в кръг не по-малко от четиридесет чаши по края на голямата дъбова маса с шестнадесет крака, напомняща за Стоунхендж^[2] — този паметник от дълбока древност. Встрани от чашите и над тях кръжаха четиридесет облачета, избликнали от четиридесетте глинени лули, а зад лулите се мержелееха лицата на четиридесет набожни енориаши, облегнали гърбове на четиридесетте стола, поставени край масата.

Разговорът бе по-различен, отколкото в делничните дни — той беше много по-изискан и възвишен. Сътрапезниците винаги обсъждаха неделната проповед: анализираха я, претегляха я, оценяваха дали е била на нужната висота, или не, при което я разглеждаха най-често като своеобразен научен труд или сериозно изложение без пряка връзка с личния им живот, ако не смятаме онази връзка, която имат критиците с обекта на тяхната критика. Виолистът и черковният псалт, като лица приближени до проповедника, говореха по-авторитетно от другите.

„Тримата моряци“ беше заведението, което Хенчард избра, за да отбележи края на дългогодишното си въздържание. Той се настани в салона малко преди пристигането на четиридесетте енориаши, които идваха тук обикновено да изпият чаша алкохол. По зачервеното му лице можеше лесно да се отгатне, че клетвата му да не пие двадесет и една години е изпълнена и от този ден започва отново ерата на неговото безразсъдство. Той седеше на малка маса, доближена до тази на енориашите, и някой от тях, заемайки местата си, му кимаха и казваха:

— Как сте, мистър Хенчард? За пръв път ви виждаме тук.

Минута-две Хенчард не намери за нужно да отговори и не откъсна очи от краката си, проточени под масата.

— Да — отвърна той най-сетне, — така е. Но напоследък съвсем не приличах на себе си. Някои от вас знаят защо. Сега се чувствувам по-добре и все пак ми е тъжно на душата. Ей, вие, хористи, започнете някоя песен! С нейна помощ, както и с ей този пунш на Станидж очаквам да си повдигна калпавото настроение.

— На драго сърце — отговори изпълнителят на първа цигулка. — Ние наистина разхлабихме струните си, но бързо можем пак да ги обтегнем. Дайте „ла“, благочестиви християни, и нека му изпълним стих от някой псалм.

— Не ме интересува какви ще бъдат думите — каза Хенчард. — Химн, балада или ужасна дивотия, марша на веселяците или херувимска песен — все ми е едно; обаче искам музиката красиво да звучи и хорът да пее както се полага.

— Е… хе-хе… може пък и да се справим; всеки от нас поне двайсет години е свирил или е пял в черквата — обади се диригентът. — Тъй като днес е неделя, благочестиви християни, нека изпълним четвъртият псалм с музиката на Самюъл Уейкли, подобрена от мене.

— Да върви по дяволите музиката на Самюъл Уейкли, подобрена от тебе! — възкликна Хенчард. — Хвърлете ми един псалтир… Само старата уилтшърска песен заслужава да бъде изпълнена. Когато бях порядъчен човек, от тази песен кръвта като море прииждаше и се оттегляше в мене. А думите към нея сам ще избера.

Взе псалтира и го запрелиства.

Като погледна случайно през прозореца, той видя минаващата край странноприемницата тълпа и се досети, че това са богомолците от предпочитаната черква в Кастърбридж, където службата бе току-що завършила, защото проповедта там е била по-дълга от тази, с която са били удостоени присъствуващите в другата. Сред именитите граждани крачеше членът на градския съвет мистър Фарфри, подръка с Лусета, в която се заглеждаха и на която подражаваха жените и дъщерите на по-дребните търговци. Хенчард леко присви устни и отново запрелиства псалтира.

— Ето това — каза той. — Псалм сто и девети с уилтшърската песен, стихове от десети до петнайсети включително. Ето и думите, които искам:

Жена му ще линее в скръб.

Прокудени от глад,

ще просят рожбите му хляб

напусто в тоя свят.

 

За куп лихвари ще е стръв

нечистият имот

и чужденец ще отнесе

спечеленото с пот.

 

Утеха няма да крепи

рода му в таз печал.

Не ще пожали никой там

сирашкия им дял.

 

Ще рухне скоро във прахта

домът му тъй злочест

и името му този век

ще заличи без вест.

— Зная този псалм… знам го, знам го! — изрече нервно диригентът. — Но не бих искал да го изпълнявам. Той е съчинен не за пеене. Изпълнихме го веднъж, когато онзи циганин открадна кобилата на пастора — искахме да го поразтушим, а той си остана тъжен. Много ми е чудно какво е мислил божият раб Давид, когато е съчинявал този псалм, защото, ако го пееш, позориш сам себе си! Да започнем по-добре четвъртият псалм с музиката на Самюъл Уейкли, подобрена от мене.

— Какво се плашите толкова… нали ви казах да изпълните сто и деветият с уилтшърската песен, и ще ми го изпълните! — закрещя Хенчард. — Нито един от вашата бръмчаща и дрънчаща компания няма да излезе оттук, докато не ми изпълните този псалм! — И той изскочи иззад масата, хвана ръжена, пристъпи към вратата и я прегради с гръб. — Хайде, започвайте, че ще изпочупя до една глупавите ви кратуни!

— По-кротко… Защо се сърдиш толкова?… Днес е света неделя и тези думи не са наши, а на божия раб Давид; пък може и да ги изпеем, а? — обади се един от уплашените хористи, оглеждайки другарите си.

Инструментите бяха настроени и страшните стихове изпети.

— Благодаря ви, благодаря — рече Хенчард, омекнал и навел очи, силно развълнуван от музиката. — Не хулете Давид — продължи той полугласно, като клатеше глава и все още не вдигаше очи. — Той е знаел какво върши, когато го е писал!… Ако имах пари, дявол да ме вземе, щях да издържам със свои средства черковен хор и оркестър, за да ми свирят и пеят в тези тежки печални дни в живота ми. И най-важното е, че когато бях богат, нямах нужда от това, което бих могъл да притежавам, а когато обеднях, съм лишен от онова, което ми е нужно!

Всички мълчаха. Лусета и Фарфри отново минаха край „Тримата моряци“; този път се прибираха в къщи след кратка разходка по шосето, защото и те, както мнозина други се разхождаха в неделя в промеждутъка между църковната служба и следобедния чай.

— Ето този, за когото пяхме — рече Хенчард.

Певците и музикантите извърнаха глави и разбраха за кого говори той.

— Боже опази, дано не е така! — възкликна виолистът.

— Съвсем така си е — упорито потвърди Хенчард.

— Ако знаех, че сме пели това за жив човек — заяви тържествено кларнетистът, — никой не би могъл да ме накара да изсвиря една-едничка нота за този псалм, господи помилуй!

— И моето гърло щеше да остане нямо — подкрепи го хористът, пял първи глас. — Но си помислих: тези стихове са съчинени толкова отдавна, че може и да не е кой знае каква беда, ако угодя на ближния си. А виж мелодията си е в ред.

— Добре де, какво толкова се притеснявате, момчета, като вече сте изпели псалма — закрещя тържествуващо Хенчард. — Що се отнася до същия човек, той донякъде и с песните си ме подкупи, а сетне ме измести… Аз можех ей така да го прикривя… ама не пожелах.

И той сложи ръжена на коляното си, преви го като тънка пръчица, захвърли го на пода и се отстрани от вратата.

В този миг Елизабет-Джейн, научила къде се намира вторият й баща, влезе в салона бледа и разтревожена. Хористите и музикантите си тръгваха, спазили обичая да не пият повече от половин пайнт. Елизабет-Джейн приближи към Хенчард и почна да го уговоря да я изпрати до вкъщи.

По това време вулканичният пламък в гърдите на Хенчард вече бе угаснал и момичето успя да го склони, защото той не бе изпил прекалено много алкохол. Елизабет го хвана подръка и излязоха заедно. Хенчард вървеше с несигурни крачки, като слепец, и си повтаряше последните два стиха на псалма:

и името му този век

ще заличи без вест.

Накрая той каза на Елизабет-Джейн:

— Аз винаги държа на думата си. Двайсет и една години не наруших обета си и сега мога да пия с чиста съвест… Ще го наредя аз него… Когато пожелая, мога хубавичко да осмея всекиго! Той всичко ми отне и кълна се в небето; че ако го срещна на пътя си, не отговарям за това, което може да се случи!

Тези недомлъвки изплашиха Елизабет, защото Хенчард ги изрече със спокойно, решително лице.

— Какво се готвиш да направиш? — попита тя тактично, макар че вече се досещаше за какво намеква Хенчард и се беше разтреперила от тревога и вълнение.

Хенчард не отговори и те мълчаливо достигнаха къщурката, където живееше той.

— Може ли да вляза? — попита девойката.

— Не, не! Не днес! — Отвърна Хенчард, и тя си отиде, изпълнена с горещото желание да предупреди Фарфри: смяташе се почти задължена да го стори.

Не само в неделя, а и в делник Фарфри и Лусета хвърчаха из града като две пеперуди, или по-скоро като пчела и пеперуда, обвързани за цял живот. Лусета очевидно нямаше желание да ходи където и да било без съпруга си и когато работата не му позволяваше да прекара следобеда с нея, си седеше в къщи, очаквайки завръщането му. Елизабет-Джейн я виждаше от прозореца си на втория етаж. Макар девойката да не смяташе, че Фарфри заслужава такава преданост, тя си припомни, повлияна от книгите, които бе прочела, възклицанието на Розалинда: „Но чуйте истината, мила моя: коленичете и благодарете на небесата, че такъв младеж ви е обикнал!“^[3]

Тя наглеждаше Хенчард. Веднъж, отговаряйки на въпроса й за здравословното си състояние, Майкъл сподели; че не понася Ейбъл Уитъл, защото като работят заедно в стопанския двор на Фарфри, той го гледа съжалително.

— Такъв глупак! — възкликна Хенчард. — Не може да забрави, че някога аз бях стопанин там.

— Ако позволиш, аз ще идвам да ти затягам въжетата на балите вместо Уитъл — предложи Елизабет-Джейн.

Тя реши да поработи с баща си, за да узнае как стоят нещата в стопанския двор на Фарфри сега, когато при него служеше като прост работник Хенчард. Заплахите на Хенчард така я разтревожиха, че й се искаше да види как ще се държи той, като се срещне с Фарфри.

Елизабет-Джейн работи там два-три дена, но Доналд не се появи. Един следобед обаче зелената вратичка се отвори и влезе Фарфри, а по петите му — Лусета. Доналд водеше тук жена си, без да подозира, че тя преди години е имала връзка със сегашния му надничар, балировача на сено.

Хенчард не вдигна очи към тях — бе вперил поглед в балата, която връзваше, сякаш това бе единственото, което го интересуваше. От чувство за деликатност Фарфри винаги се стремеше да избягва случаите, в които околните биха могли да си помислят, че тържествува, когато види поваления съперник; затова и сега той реши да не доближава плевника за сеното, където работеха Хенчард и дъщеря му, и се упъти към хамбара с пшеницата. В това време Лусета, не знаейки, че Хенчард е постъпил като работник при мъжа й, тръгна към плевника и неочаквано попадна на Хенчард; тя възкликна тихичко „О!“, но щастливият и погълнат от работата си Доналд бе твърде далеч, за да я чуе. Забелязал Лусета, Хенчард също като Уитъл и останалите докосна с язвително смирение шапката си, а тя, ни жива, ни умряла, избъбри:

— Добър ден…

— Моля за извинение, мадам! — изрече Хенчард, престорил се, че не е чул думите й.

— Аз казах „добър ден“ — повтори тя с пресекващ глас.

— Ах, да, добър ден, мадам — отвърна той и отново докосна цилиндъра си. — Драго ми е да ви видя, мадам! — Лусета се чувствуваше много неловко, но Хенчард продължи: — Ние, обикновените работници, смятаме за голяма чест, когато някоя лейди благоволи да дойде да погледа как работим и да се заинтересува от нас.

Тя му отправи умолителен поглед; беше й така горчиво, така непоносимо болезнено от неговия сарказъм.

— Бихте ли могли да ми кажете колко е часът, мадам? — попита той.

— Да — побърза да отвърне тя, — четири и половина.

— Благодаря. Ще трябва да поработим още час и половина. О, мадам, ние, обикновените хора от низшите съсловия, нямаме представа колко приятно е свободното време на такива като вас.

Лусета се постара колкото може по-скоро да се отърве от него, кимна и се усмихна на Елизабет-Джейн, после тръгна към мъжа си в другия край на двора и го изведе през портите на улицата, за да избягнат нова среща с Хенчард. Очевидно тя бе много разстроена. Като последствие от тази случайна среща Хенчард получи на другия ден сутринта бележка, връчена му от раздавача.

„Моля те — пишеше Лусета в стремежа си да изрази красноречиво цялото си огорчение в краткото си писъмце, — моля те, бъди така добър да не ми говориш с толкова язвителен тон, както днес, ако някой път мина край теб по двора. Нямам нищо против теб и много се радвам, че си получил работа при скъпия ми мъж, но бъди справедлив, отнасяй се към мене като към негова жена и избягвай да ме нараняваш с прикритите си подигравки. Не съм извършила никакво престъпление и с нищо не съм ти навредила.“

„Бедната глупачка! — каза си Хенчард с гняв и нежност, държейки в ръцете си бележката. — Не се досеща, че с такива писъмца чудесно се издава! Ами ако покажа тези думички на «скъпия й мъж», а?… Пфу!“

И той хвърли писмото в огъня.

Лусета вече избягваше да се появява при сеното и пшеницата. Тя по-скоро би умряла, отколкото да се подложи на риска да срещне отново Хенчард. Пропастта между тях растеше от ден на ден. Фарфри винаги бе внимателен със западналия си приятел, но лека-полека престана да смята бившия житар за по-важна личност от другите си работници, което бе съвсем естествено. Хенчард виждаше това, но таеше обидата си под маската на безразличие и си вдъхваше кураж, като всяка вечер си пийваше солидно в „Тримата моряци“.

В стремежа си да го възпре да пие Елизабет-Джейн често идваше при него в пет часа следобед и му носеше чай с една кошничка. Дошла веднъж в двора по същото време и научила, че Хенчард отмерва семена на детелина и рапица на последния етаж на зърнохранилището, тя се качи там. Всеки етаж имаше отвор с подвижен капак, разположен под макарата, от която висеше веригата за вдигане на чувалите.

Провряла глава в един от отворите, Елизабет видя, че и най-горната врата е отворена и Хенчард с Фарфри, застанали край нея, разговарят, при което Фарфри стои до самия ръб на бездната, а Хенчард малко по-далеч. Тя не искаше да им пречи, затова не се качи по-нагоре, а спря на стълбата. Като изчакваше края на разговора им, тя изведнъж видя, или по-точно й се стори (страшна й бе дори самата мисъл, че е видяла), как вторият и баща бавно вдигна ръка към Фарфри с някакъв особен израз на лицето. Младият човек не забеляза движението му; впрочем това движение изглеждаше така неволно, че дори да го беше забелязал, Фарфри навярно щеше да помисли, че Хенчард просто си разкършва ръката. Но и от слаб тласък Фарфри би изгубил равновесие и щеше да полети презглава надолу.

Сърцето на Елизабет замря при мисълта какво може да последва от това. Веднага щом разговарящите се разделиха, тя машинално занесе на Хенчард кошничката, остави я и си отиде. Размишлявайки над видяното, Елизабет се стараеше да се убеди, че движението на Хенчард е било най-обикновена проява на чудачество, нищо повече. Но от друга страна, Хенчард имаше подчинено положение в предприятието, което някога владееше, и споменът за това можеше да му въздействува като възбуждаща отрова. Елизабет реши да предупреди Доналд.