Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (40) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXXIX

Като слезе от последния етаж на житницата едва дишайки след борбата си с Хенчард, Фарфри се спря долу, за да поотдъхне. Беше излязъл от дома си с намерението сам да впрегне коня в кабриолета (нали всички ратаи бяха освободени от работа този ден) и да тръгне за едно село, което се намираше на пътя за Бъдмът. Въпреки ужасната си схватка с Хенчард той все пак реши да потегли, за да има време да се успокои и едва тогава да се върне в къщи и да се изправи пред Лусета. Искаше и да обмисли как да се държи занапред — случаят бе сериозен.

Фарфри вече се готвеше да тръгва, когато изведнъж пристигна Уитъл с едно писъмце, адресът, на което бе написан грозно и носеше забележката „Спешно“. Като го отвори, Фарфри видя с почуда, че то не е подписано. Молеха го накратко да дойде тази вечер в Уедърбъри, за да се уговорят за една сделка, която Фарфри смяташе да сключи там. Той не можеше да разбере защо се налага да отиде веднага в Уедърбъри, но днес без друго му се искаше да бъде вън от къщи, затова реши, че трябва да се отзове на анонимната молба; при това той имаше работа в Мелсток и можеше да се отбие и там на път за Уедърбъри. Ето защо каза на Уитъл — и Хенчард чу думите му, — че няма да ходи там, където е възнамерявал да отиде, и след това потегли. Фарфри не нареди на работника си да съобщи на някого от къщи закъде е заминал, а Уитъл естествено не би го направил по своя инициатива.

Трябва да отбележим, че анонимното писмо бе плод на доброжелателните, но неумели старания на Лонгуейс и други работници на Фарфри да го отстранят за тази вечер от града, та жестоката подигравка, ако действително се осъществи, да не постигне преследваната цел поне по отношение на Фарфри. Ако бяха съобщили за всичко открито, щяха да си навлекат отмъщението на онези свои другари, които обичаха старинните шумни забавления от подобен вид, затова решиха, че ще е по-добре да пратят писмо.

Бедната Лусета те не пожелаха да предпазят, допускайки, както повечето кастърбриджци, че във всяка интрига има поне капка истина, а щом е така — тя да си понесе заслуженото.

Наближаваше осем часът и Лусета седеше в гостната сама. Бе минал повече от половин час след настъпването на вечерния здрач, но тя не се разпореди да запалят свещите: когато Фарфри отсъствуваше от къщи, тя предпочиташе да го чака на светлината на камината, а ако не беше особено студено, леко открехваше прозореца, за да може веднага да дочуе колелата на неговия кабриолет. Седеше, облегнала се на стола в най-ведрото си настроение, откак се бе омъжила за Фарфри. Днес всичко мина съвсем успешно, а безпокойството, предизвикано от наглата намеса на Хенчард, изчезна също както самият Хенчард се изгуби след резкия отпор, който получи от мъжа й. Изобличителните доказателства за неразумната й страст към Хенчард и последствията от тази страст бяха унищожени и Лусета реши, че отсега нататък наистина няма от какво повече да се страхува.

Размишленията й бяха прекъснати от някакъв далечен шум, който бавно се засилваше. Той не я учуди много, защото през целия ден, след като премина кортежът на високопоставения гост, повечето граждани се веселяха. Но скоро вниманието й бе привлечено от гласа на прислужницата от съседната къща: момичето се бе подало от прозореца на втория етаж и разговаряше през улицата с друга слугиня от по-висок прозорец.

— Накъде се насочват сега? — попита първата прислужница с интерес.

— Не мога да ти кажа още — отвърна втората. — Нищо не виждам… Коминът на бирената фабрика ми пречи. Аха… сега ги виждам… Ех, че работа, ех, че работа!

— Какво, какво по-точно виждаш? — запита първата, отново пламнала от любопитство.

— Все пак тръгнаха по Житарската улица! Гърбом са един към друг!

— Как?… Две ли са фигурите?

— Да. Двете кукли са качени на магаре, гърбом една към друга, и ръцете им са вързани за лактите. Тя е с лице към главата на магарето, а той гледа към опашката му.

— Той изобразява ли по-специално някого?

— Не знам… възможно е. Мъжът е със синя дреха и кашмирени гети; с черни бакенбарди и червендалесто лице. Чучелото е натъпкано с нещо и лицето му е замаскирано.

Врявата се усили още повече, сетне позатихна.

— Ех… пък аз изобщо няма да зърна нищичко! — възкликна огорчена първата прислужница.

— Завиха по една странична улица… това е всичко — каза онази, която заемаше удобната позиция на тавана. — Аха, сега ги виждам пак добре, само че в гръб!

— А жената на кого прилича? Опиши ми как изглежда и аз веднага ще ти кажа дали е същата, която мисля, че ще издокарат.

— Ох… как да ти река… облечена е досущ както нашата оная вечер, помниш ли, когато артистите даваха представление в общината и тя седеше на първата редица!

Лусета скочи от мястото си и почти в същия миг вратата на гостната бързо и безшумно се отвори. Светлината на камината показа, че това е Елизабет-Джейн.

— Дойдох да ви навестя — изрече тя задъхана. — Извинявайте… не почуках! Но забелязах, че капаците са разтворени и прозорецът е открехнат…

Без да дочака отговора, Елизабет-Джейн бързо доближи прозореца и затвори едното крило на капаците… Лусета неусетно се примъкна до нея.

— Остави… шшт! — властно изрече тя с глух глас и като хвана Елизабет-Джейн за ръката, вдигна предупредително пръст.

Те разговаряха толкова тихо, че не пропуснаха нито една дума от диалога на прислужниците.

— Вратът й е разголен — продължи втората, — косата й е с панделки, а на тила й има гребен; роклята е копринена, червено-кафява, пантофките са в същия цвят, а чорапите — бели.

Елизабет-Джейн отново се опита да затвори прозореца, но Лусета възпря ръката й.

— Това съм аз! — прошепна тя, бледа като смъртник. — Шествие… скандал… чучелата изобразяват мен и него!

Лицето на Елизабет-Джейн подсказваше, че тя знае всичко.

— Не бива да гледате, да затворим капаците! — увещаваше Елизабет-Джейн приятелката си, забелязала, че колкото повече приближават шумът и несдържаните смехове, толкова по лицето на Лусета се засилва изразът на безумен страх.

— Всичко е свършено! — изпищя Лусета. — Той ще го види, нали? Доналд ще го види! Той ей сега ще си дойде в къщи… и това ще покруси сърцето му… Ще ме разлюби… и ох, то ще ме убие… ще ме убие!

Сега и Елизабет-Джейн изпадна в паника.

— О, не може ли да се попречи на това! — извика тя. — Няма ли кой да се намеси… да го спре!

Тя пусна ръцете на Лусета и се втурна към вратата. А Лусета, като повтаряше отчаяно: „Искам да гледам!“, се хвърли към балконската врата, отвори я и излезе вън. Елизабет се впусна след нея и я прихвана през кръста, опитвайки се да я въведе в стаята. Лусета беше втренчила очи в развилнялото се шествие, което сега бързо приближаваше. Двете чучела бяха така ярко осветени от отблясъците на многобройните фенери, че беше невъзможно да не разпознаеш в тях кои са жертвите на шумната забава.

— Да се прибираме, да се прибираме! — молеше я Елизабет-Джейн. — Позволете ми да затворя прозореца.

— Това съм аз… цяла-целеничка… дори чадърчето е същото… зеленото! — извика Лусета, разсмя се като безумна и влезе в стаята. Една секунда тя остана неподвижна, а след това се свлече тежко на пода.

Едва ли не в същия този миг дивата музика изведнъж замлъкна. Гръмките, подигравателни смехове постепенно спряха, заглъхна и тропането с крака, което напомняше бучене на силен вятър. Елизабет само смътно възприе това; позвънила със звънчето, тя се наведе над Лусета, която се беше сгърчила на килима в епилептичен пристъп. Елизабет позвъни още много пъти, но напразно — вероятно цялата прислуга бе изтичала навън, за да види по-добре сатанинското беснеене на улицата.

Най-после се върна домашният прислужник на Фарфри, стоял на най-горното стъпало със зяпнала уста, а след него дойде готвачката. Капаците, притворени набързо от Елизабет, сега бяха здраво затворени, запалиха светлината, отнесоха Лусета в стаята й, а слугата изпратиха за доктор. Елизабет се залови да разсъблича Лусета и тя дойде на себе си, но когато си припомни всичко, отново изпадна в безсъзнание.

Докторът пристигна по-рано, отколкото можеше да се очаква, защото той, както и всички останали, бе се изправил на входа на дома си, учуден какво ли може да означава тази шумотевица. Като прегледа клетата жена, той рече в отговор на немия въпрос на Елизабет:

— Случаят е сериозен.

— Тя припадна — обясни Елизабет.

— Да. Но при сегашното й състояние този припадък е опасен. Веднага пратете да повикат мистър Фарфри. Къде е той?

— Заминал е извън града, сър! — отговори камериерката. — За някакво село по пътя за Бъдмът. Навярно скоро ще си дойде.

— Не може да се чака, налага се да го извикате веднага, защото сигурно не бърза да се прибере.

Лекарят се върна при леглото на болната. Наредено бе на прислужника да тръгне да търси Фарфри и скоро в задния двор отекнаха копитата на коня, с който той потегляше.

В същото време мистър Бенджамин Гроуър, този виден гражданин, за когото вече сме говорили, както си седеше в своя дом на Главната улица, чу звъна и тракането на месарски ножове, дилафи, тамбурини, ведра, подигравателно гукане, дрънкане на разстроени цигулки, звуци на серпант^[1], овнешки рогове и други старинни музикални инструменти, и като си сложи шапката, излезе да разбере каква е причината за всичко това. Доближи ъгъла на улицата, недалеч от дома на Фарфри, и скоро се досети каква е работата: роден в Кастърбридж, той неведнъж бе свидетел на груби постъпки от този род. И естествено първата му грижа бе да потърси полицаите; те бяха само двама в града, при това грохнали старци, които той най-сетне откри да се спотайват в една тясна уличка с още по-изнемощял вид поради напълно оправданото им безпокойство, че може и те да си изпатят, ако ги открие развилнялата се тълпа.

— Какво можем ние, двама стари клетници, да сторим против таз безчислена тълпа? Къде ти! — оправдаваше се Стъбърд в отговор на строгия упрек на мистър Гроуър. — Все едно да ги подтикнем да сторят престъпление, да ни утрепят, а то ще донесе на виновниците смърт, пък ние никак не сме съгласни да бъдем причина за смъртта на ближния, никак!

— Тогава повикайте други на помощ! Да вървим, аз сам ще тръгна с вас. Ще видим как ще подействуват само няколко думички от едно лице, облечено във власт. Хайде, по-живо! Палките у вас ли са?

— Ползата от нас е малка, сър, затуй не ни се искаше народът да види в наше лице сега пазители на закона, та напъхахме палките си в ей тоз улук.

— По-скоро ги измъквайте оттам и да вървим, за бога!… А, ето го и мистър Блоубоди! Провървя ни.

От тримата мирови съдии в града Блоубоди беше третият.

— Какви са тези безредици в Кастърбридж? — порита Блоубоди. — Знаете ли имената на виновниците… а?

— Не, не зная. Сега — заповяда Гроуър на един от полицаите — ти ще заобиколиш с мистър Блоубоди по Старата алея и ще дойдете пак по тази улица, а ние със Стъбърд ще тръгнем право напред. Така ще ги хванем в клещи… Вземете имената им; не ги нападайте и не се опитвайте да им пречите.

Така те се разделиха, поели в две посоки. Но когато Стъбърд и мистър Гроуър излязоха на Житарската улица, отдето се бе зачул шумът, двамата откриха с изненада, че от процесията няма и следа. Отминали дома на Фарфри, те стигнаха до края на улицата. Мигаха пламъците на фенерите, шумоляха дърветата по алеята, двама-трима безделници се бяха изправили тук-там, пъхнали ръце в джобове. Всичко си беше както обикновено.

— Да сте видели къде се дяна сбирщината, която безчинствуваше тук? — попита властно Гроуър, обърнал се към един от субектите с кадифено сако и кожени наколенки, който пушеше къса лула.

— Извинете, сър… какво рекохте? — вежливо попита субектът. Това бе Чарл от „Пръстът на Питър“.

Мистър Гроуър повтори въпроса си. Чарл поклати глава, изобразил на лицето си детска невинност.

— Не, нищо не сме видели, нали Джо? Защото ти дойде тука преди мене.

Джоузеф се оправда със също тъй пълно незнание.

— Хм… странно — отбеляза мистър Гроуър. — А… ето идва един уважаван човек, познавам го по лице. Не видяхте ли — обърна се той към приближаващия Джоп, — не видяхте ли групата хулигани, която вдигаше адски шум?… Бяха устроили тук зрелище с чучела или нещо подобно.

— Не… нищо такова не съм забелязвал, сър — отвърна Джоп с физиономия, която изразяваше, че чува такава странна новина за първи път. — Впрочем тази вечер не съм ходил надалеч, та може би…

— Но то стана тук, точно на това място — каза съдията.

— Знаете ли какво, сър, сега си спомних, че тази вечер дърветата по алеята шумоляха някак особено поетично, по-силно от друг път. Може да сте взели това за шум на тълпа — предположи Джоп и раздвижи ръката си в джоба на палтото (той ловко крепеше една кухненска маша и един рог, които беше натикал под жилетката си).

— О, не, не… какво говорите, за смахнат ли ме взимате? Полицай, да вървим натам. Те сигурно са кривнали по тази пресечка.

Обаче нито по нея, нито по Житарската улица можаха да открият нарушителите на обществения ред, а и Блоубоди с другия полицай, приближили ги в този миг, съобщиха, че и те не са открили никого. Чучелата, магарето, фенерите, музикалните инструменти — всичко бе изчезнало като свитата на ком^[2].

— Тогава ни остава само едно — каза мистър Гроуър. — Вземете си по пет-шестима помощници и да вървим всички на Торовата улица, в „Пръстът на Питър“. Най-вероятно там ще попаднем на следите на тези безобразници.

Двамата престарели пазители на реда побързаха да си намерят помощници и целият отряд закрачи към тази прочута улица. Не беше така лесно да се добереш дотам нощем: нито фенери, нито някакви други източници на светлина озаряваха пътя им, ако не смятаме мъждивите ивички, които прозираха тук-там иззад някоя прозоречна завеска или открехната врата, която не биваше да се затваря, понеже вътре огнището пушеше. Най-сетне отрядът смело нахълта в кръчмата през главния й вход — макар да беше заключен, той им бе отворен, след като пазителите на реда дълго чукаха по вратата със сила, съответствуваща на важната им мисия.

В салона, по пейките, както винаги завързани за тавана, с цел да бъдат по-устойчиви, седяха невъзмутимо като статуи, пиеха и пушеха, вечните посетители на заведението. Стопанката приветливо посрещна неканените гости и почтително изрече:

— Добър вечер, господа; има място и за вас. Надявам се, нищо лошо не ви води тук, нали?

Новодошлите огледаха салона.

— Чуй — обърна се Стъбърд към един от посетителите, — не те ли видях аз преди малко на Житарската улица?… Нали с тебе говори мистър Гроуър.

Запитаният — това бе Чарл — поклати отрицателно глава с разсеян вид.

— Има най-малко час, откак съм тука. Тъй ли е, Нане? — обърна се той към съседката си, която замислено отпиваше бира от чашата си.

— Истина е, право казва. Аз дойдох спокойничко да си изпия четвъртинката след вечеря, а ти седеше вече тука, и всичките останали.

Другият полицай, застанал пред стенния часовник, забеляза как върху стъклото на кутията му се отрази едно бързо движение на стопанката. Като се обърна мигом, той видя, че тя затваря вратата на печката.

— С тая фурна май че нещо не е в ред, мадам — отбеляза полицаят, доближи печката, и като отвори вратата й, измъкна оттам една тамбурина.

— А, туй ли… — обясни стопанката. — Държим я тука за в случай, че някои гости поискат тихичко да потанцуват. Защото на тамбурината не й понася влага, разваля се от нея, та я прибирам там, на сухо.

Полицаят кимна с разбиращ вид, макар че нищо не разбра. Едва ли можеше да се изтръгне нещо от това нямо и безобидно сборище. Няколко минути по-късно разследващите си излязоха и заедно с помощниците, останали да ги чакат вън, се отправиха към друго място.