Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (32) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXXI

Думите на продавачката на пшеничена каша, казани на делото, се предаваха от уста на уста; и само след един ден в Кастърбридж нямаше човек, който да не знае за това, което бе извършил Хенчард в пристъп на безумие на панаира край Уейдън Прайърс преди много години. Наистина Хенчард по-късно бе изкупил своята вина, но хората пренебрегваха този факт, защото драматизмът на простъпката му затъмняваше изкуплението. Ако случката бе отдавна известна на всички, сега вероятно щяха да гледат на нея като на много тежък, но едва ли не единствен грях, извършен на младини от човек с още неукрепнал характер, с когото сегашния прям и солиден (макар и малко упорит) гражданин нямаше почти нищо общо. Но тъй като тази му простъпка се бе запазила досега в тайна — хората почти не съзнаваха всъщност колко години са минали оттогава, — черното петно, помрачило младостта на Хенчард, носеше клеймото на престъпление, извършено наскоро.

Колкото и незначителен по същество да изглежда случаят в съда, той предизвика завой в житейския път на Хенчард, началото на неговото западане. От този ден, едва ли не от същата минута, Хенчард, достигнал върха на преуспяването и почитта, започна бързо да се спуска по обратния склон. И странно: бързо се топеше уважението, с което той се ползуваше преди това. Бе нанесен силен удар върху авторитета му, а в търговията изгуби предишната решителност след несполучливите си операции, затова скоростта, с която западаше и в едното, и в другото отношение, растеше с часове.

Сега, като вървеше по улицата, той по-често гледаше в земята, отколкото във фасадите на къщите; по-често в обувките и гетите, отколкото в очите на хората, които доскоро бяха примигвали неволно, смутени от властния му поглед.

Някои нови събития също допринесоха за провала му. Годината излезе лоша не само за него, а и за други и разорението на един длъжник, комуто Хенчард бе повярвал великодушно, доразруши и без това силно разклатения му престиж. В опита си да се изтръгне от отчаяното си положение той не спази непоклатимия закон в търговията със зърнени храни: задължителното съответствие между мострата и общото количество на дадена пшеница. Главният виновник всъщност бе един от неговите служители; той има̀ глупостта, вземайки мостра от грамадното количество второкачествена пшеница, с която Хенчард разполагаше в момента, да я очисти от повечето смачкани, болни от главня и изобщо пострадали семена. Ако мострата бе отговаряла на действителните качества на зърното, скандалът щеше да бъде избягнат, но в такъв момент укриването на истината беше фатална грешка и тя окаля името на Хенчард.

В подробностите на това падение нямаше нищо необикновено. Веднъж Елизабет-Джейн, като минаваше покрай „Кралският герб“, видя, че пред вратите на хотела се блъскат и сноват ту навън, ту вътре повече хора, отколкото обикновено; макар че денят не бе пазарен. Някакъв страничен наблюдател, поучуден от нейната неосведоменост, й съобщи, че тук има заседание във връзка с фалита на мистър Хенчард. Очите й се просълзиха, а като узна, че и самият той е в хотела, реши да влезе да го види, но я посъветваха да не го безпокои в такъв момент.

Стаята, в която се намираха длъжникът и кредиторите, гледаше към улицата и Хенчард, надзърнал през прозореца, закрит с телени транспаранти, забеляза Елизабет-Джейн. Разпитът му свърши и кредиторите се готвеха да си тръгват. Появата на Елизабет потопи Хенчард в дълбоки мисли, но той се извърна от прозореца, застана прав и помоли за още миг внимание. Лицето му, така цветущо по време на благополучието му, сега бе леко посърнало: косата и бакенбардите си оставаха все тъй черни, но бузите и челото сякаш бяха покрити със слой пепел.

— Господа — започна той, — освен имуществото, за което стана дума и което е означено в баланса, остава ми и друго. То също ви принадлежи, както описаното ми имущество: — не съм от хората, които биха укрили нещо от вас.

При тези думи той измъкна от джоба си златния си часовник и го сложи на масата; после извади своята кесия — торбичка от жълт брезент, каквато носят фермерите и търговците — и като я развърза, изсипа монетите на масата до часовника. Взе за малко часовника, за да свали от него косъма — талисман, сплетен и подарен му от Лусета.

— Сега вече получихте абсолютно всичко, което имам — рече той. — И ви съчувствувам, задето е толкова малко.

Кредиторите — почти всички фермери — погледнаха часовника, сетне парите, а след това към улицата; пръв заговори фермерът Джеймс Евърдин от Уедърбъри.

— Не, не, Хенчард, това не ни трябва! — изрече той с топлота. — Вие постъпихте почтено; запазете тези неща за себе си. Какво ще кажете, благочестиви християни… съгласни ли сте?

— Да, естествено. Това не ни е нужно — обади се друг кредитор, Гроуър.

— Нека ги остави за себе си, разбира се — измърмори седналият по-назад трети кредитор — мълчалив, сдържан млад човек на име Болдуд. И всички единодушно се съгласиха с него.

— Ето какво — започна председателят на комисията, обърнал се към Хенчард, — макар случаят да е безизходен, аз трябва да призная, че не съм срещал по-благороден длъжник. И се убедих, че балансът е изготвен също тъй честно: не срещнахме никакви затруднения; нищо не бе скрито или премълчано. Без съмнение той е сключвал необмислени сделки, които са го довели до днешното печално състояние, но доколкото разбирам, е полагал всякакви усилия да не навреди на никого.

Хенчард се трогна, но не искаше да го покаже и отново извърна очи към прозореца. Думите на председателя бяха посрещнати с одобрителен шепот от останалите членове на комисията и заседанието свърши. Когато всички се разотидоха, Хенчард погледна върнатият му часовник.

„Нямам право да го задържа за себе си — помисли си той. — Защо, по дяволите, не го взеха?… Чужди вещи не ми трябват!“

Спомни си за един неизплатен дълг и занесе часовника на часовникаря, чието магазинче бе срещу „Кралският герб“, продаде го и взе толкова, колкото му предложи часовникарят, упъти се към един от по-незначителните си кредитори, материално затруднен сега, който живееше в Дърноувър в скромна къща, и му даде парите.

Когато цялото му имущество бе описано и започна продажбата на търг, в града, където до този миг осъждаха Хенчард, всички изпитваха съчувствие към него. Сега картината на целия живот на Хенчард стана ясна за съгражданите му: те разбраха по какъв прекрасен начин той е употребил единствения си талант — енергията, — за да натрупа състояние от нищо (а той действително не разполагаше с нищо, когато пристигна в града като обикновен наемен работник, балиращ сено, със затерачката и ножа в коша си). Те се учудваха на този му успех и съжаляваха за разорението му.

Въпреки старанията на Елизабет, тя нито веднъж не успя да го види. Продължаваше да вярва на Хенчард, макар никой вече да не вярваше в него, и й се искаше да му прости за грубостта към нея, да му помогне в бедата.

Писа му; той не отговори. Тогава тя отиде до дома му — голямата къща с фасада от сиво-кафяви тухли, богато остъклена и с яки пречки на прозорците, където някога живя така щастливо, — но Хенчард не живееше вече там. Бившият кмет бе напуснал дома на своето благополучие и се бе заселил в къщата на Джоп, край манастирската воденица — в жалкото предградие, където се заскита през онази нощ, когато разбра, че Елизабет не е негова дъщеря. Тя се упъти нататък.

Елизабет се учуди, че той е решил да се усамоти там, но си каза: „Ако си в нужда, не избираш“. Наоколо, както преди, се издигаха дървета, толкова стари, че може да са били посадени още от обитаващите тук на времето монаси, а през задния савак на яза на някогашната воденица както преди се сипеше цял водопад от струи, яростно шумели в продължение на векове. Къщичката беше изградена от стари камъни, взети от отдавна разрушения манастир, и в тази зидария на стените се срещаха отломки от ажурни орнаменти, зеленясали прозоречни страници и декоративни части от арки.

В тази къщичка Хенчард заемаше две стаи, а Джоп, когото Хенчард на времето нае, руга, ласка и накрая уволни, му бе сега хазаин. Но дори тук Елизабет не успя да се види с втория си баща.

— Нима не иска да приеме и дъщеря си? — попита Елизабет.

— За сега не приема никого. Така ми поръча да казвам — отвърнаха й.

На връщане тя мина край складовете за зърно и плевниците със сено, които доскоро бяха главна квартира на търговската дейност на Хенчард. Тя знаеше, че той не е вече тук стопанин, и все пак гледаше с почуда познатите врати. Името на Хенчард бе замазано с гъста оловносива боя, но буквите все още слабо прозираха отдолу като кораби в мъгла. Отгоре, написано със свежи бели букви, се ширеше името на Фарфри.

Слабият като скелет Ейбъл Уитъл се бе облегнал на вратичката и Елизабет-Джейн го попита:

— Тук мистър Фарфри ли е стопанин?

— Да-а, мис Хенчът — отвърна Ейбъл. — Мистър Фарфри откупи предприятието и всички нас, работниците. Сега сме по-добре, отколкото преди, макар че хич не ми прилича да го приказвам пред вас, защото сте му доведеница. Вярно, работата стана по-тежичка, но пък не ни наплашват както по-рано. От тия страхове съвсем ми оредя косата! Вече никой не ни хока, не фраска врати, не ни се рови в душата и в други таквиз работи; и макар да получавам шилинг по-малко на седмица, станах по-богат, защото ти се отщява всичко на света, ако няма за тебе спокойствие, мис Хенчът!

В общи линии Уитъл каза истината: складовете на Хенчард, замрели докато се извършваше ликвидацията на търговската му фирма, отново се изпълниха с живот, когато ги пое в ръцете си новият стопанин. От този ден натъпканите със зърно чували, закачени с блестящата верига, която висеше от макарата отново засноваха нагоре-надолу, косматите ръце на надничарите посягаха през отворите на многоетажната житница и вмъкваха вътре зърното, подхвърляха се бали сено в плевниците или оттам навън; затегачките скърцаха; а децималите и ръчните кантари влязоха тепърва в употреба, защото преди теглото се преценяваше само на око.