Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (11) (Животът и смъртта на един волеви човек)

X

Докато тя седеше край шотландеца, на вратата се показа някакъв човек и влезе точно в момента, когато Хенчард отваряше вратата на кабинета си, за да приеме Елизабет. Мъжът пристъпи така, като че бе най-пъргавият измежду сакатите на Витезда^[1], изпревари Елизабет и се пъхна преди нея в стаята. Тя го чу как каза на Хенчард:

— Представя ви се Джошуа Джоп, сър — новият управител.

— Новият управител!… Той си е в кантората изрече Хенчард рязко.

— В кантората ли? — повтори човекът стъписан.

— Писах да се явите в четвъртък — започна Хенчард — и щом не се явихте в посочения ден, наех си друг управител. Дори го сбърках с вас. Или мислите, че работата ми може да почака.

— Сър, писали сте „в четвъртък или в събота“ — възрази новопристигналият и извади едно писмо.

— Така или иначе, сте закъснели — отвърна житарят. — Край на разговора.

— Но нали вие почти ме наехте? — избъбри човекът.

— При условие, че се споразумеем окончателно, след като се срещнем — възрази Хенчард. — Много съжалявам… много, уверявам ви. Но нищо не може да се направи.

По-нататъшният разговор бе съвсем излишен и човекът си тръгна. Когато мина покрай Елизабет-Джейн, тя забеляза, че устните му треперят от гняв, а на лицето му е изписано горчиво разочарование.

Сега в кабинета влезе Елизабет-Джейн и застана пред стопанина. Тъмните му очи равнодушно надникнаха изпод черните вежди — в тях винаги блестяха червени искри, макар че всъщност това бе само привидно — и се спряха на девойката.

— Какво обичате, момичето ми? — попита меко той.

— Може ли да поговоря с вас… по една лична работа, сър? — изрече Елизабет.

— Да… разбира се.

Вече я гледаше с внимание.

— Изпратиха ме да ви кажа, сър — продължи тя простичко, — че вашата далечна роднина, Сузан Нюсън, вдовицата на моряка, е тук, в града, и иска да узнае желаете ли да я видите.

Мургавото лице на Хенчард леко побледня.

— Тъй значи… Сузан… значи още е жива? — изрече той с мъка.

— Да, сър.

— И вие сте дъщеря й?

— Да, сър… единствената нейна дъщеря.

— А как се казвате?… Как ви е името?

— Елизабет-Джейн, сър.

— Нюсън?

— Елизабет-Джейн Нюсън.

Хенчард веднага разбра, че сделката, сключена на уейдънския панаир две години след брака му, не е вписана в семейния летопис. Това той не бе очаквал. Жена му се бе отплатила за злото с добро и не бе разказала за своята обида нито на дъщеря си, нито на други хора.

— Аз… много съм заинтересуван от думите ви — промълви той — и тъй като ни предстои не делови разговор, а по-приятен, каня ви в своя дом.

С учудваща за девойката вежливост той я преведе от кабинета през съседната стая, където Доналд Фарфри се ровеше в сандъци и образци пшеница с любознателността на всеки новоназначен. Хенчард преведе девойката през вратичката в стената и картината изведнъж се промени: те се озоваха в градината и поеха сред цветята към къщата. В столовата, където Хенчард покани Елизабет, още не бяха прибрани остатъците от обилната закуска, с която той бе гощавал Фарфри. Стаята бе отрупана с тежки мебели от махагоново дърво с най-тъмно червено-кафяв оттенък. Край стените имаше разтегателни маси с отпуснати дъски, толкова дълги, че достигаха почти до пода; краката им напомняха крака на слонове, а на една от масите лежаха три грамадни тома във фолио размер: семейна библия, Книгата на Йосиф и Пълният кодекс на нравствените задължения. Полукръглата вдлъбната решетка на камината бе украсена с чугунени барелефи на урни и гирлянди, а столовете бяха в онзи стил, прославил по-късно имената на Чипъндейл и Шератън, но такъв модел, който навярно не са и сънували прочутите майстори на мебелното изкуство.

— Сядай Елизабет-Джейн… сядай — каза Хенчард и гласът му потрепери, когато изрече името й; после седна и той и като отпусна ръце между коленете си, заби очи в килима. — Та, значи, майка ти е здрава?

— Много се измори от пътя, сър.

— Вдовица на моряка… а кога почина той?

— Баща ми изчезна миналата пролет.

Хенчард трепна при думата „баща“.

— Вие с нея идвате от чужбина… от Америка или Австралия? — попита той.

— Не. Вече няколко години как сме в Англия. Бях на дванайсет, като дойдохме от Канада.

— Аха, разбирам…

И той започна да разпитва момичето как са живели и узна за всичко, което бе забулено досега за него с такава дълбока тъма, защото отдавна бе свикнал с мисълта, че те и двете са умрели. Като се порови в миналото, той пак се върна към сегашното:

— А къде е отседнала майка ти?

— В странноприемницата „Тримата моряци“.

— Значи, ти си нейната дъщеря Елизабет-Джейн? — повтори Хенчард. Той стана, доближи я и се взря в лицето й. — Мисля — прибави той и изведнъж отвърна очи, защото в тях нахлуха сълзи, — че трябва да ти дам една бележка за майка ти. Искам да я видя… Покойният й мъж я остави почти без средства, нали?

Погледът му се спря на облеклото на Елизабет — приличен чер костюм, най-хубавият от всичките й дрехи, но явно старомоден дори за Кастърбридж.

— Да, почти без средства — отвърна момичето, доволно от това, че той сам се сети и не се наложи то да подхваща разговор на тази тема.

Хенчард седна на масата и написа на едно листче няколко реда, сетне извади от портфейла си банкнота от пет лири и я сложи в плика заедно с бележката, но размисли и добави още пет шилинга. Грижливо запечата писмото и написа адреса: „Мисис Нюсън. Странноприемница «Тримата моряци»“, след което го връчи на Елизабет.

— Моля да й го предадеш лично — заръча той. — Драго ми беше да те видя тук, Елизабет-Джейн… много драго. И ми се ще да поговорим повечко с теб… но не сега.

На сбогуване Хенчард пое ръката й и я стисна така сърдечно, че момичето, почти не срещало досега от никого такова топло отношение, се трогна и сълзи нахлуха в небесно сивите му очи. Веднага след излизането на Елизабет Хенчард даде воля на чувствата си. Затворил след нея вратата, той седна и дълго остана неподвижен и изправен, впил очи в стената срещу себе си, сякаш четеше там историята на живота си.

— Ей богу! За това дори и не помислих — възкликна той внезапно и скочи от мястото си. — Ами ако са измамнички… а Сузан с детето си отдавна да е умряла?

Но Елизабет-Джейн притежаваше нещо, което скоро го накара да не се съмнява поне в нея. След няколко часа щяха да се разрешат и всичките му съмнения относно майка й: в бележката си той й предлагаше да се срещнат още същата вечер.

— Бедата никога не идва сама! — рече си гласно Хенчард.

Неочакваното събитие притъпи силния му интерес към новия приятел шотландеца и целия този ден Доналд Фарфи почти не зърна работодателя си, който го изуми със своето непостоянство.

А през това време Елизабет се върна в странноприемницата. Вместо да грабне писмото с нетърпението на бедна жена, която очаква помощ, майка й, щом го зърна, се развълнува необикновено. Тя не го отвори веднага да го прочете, а помоли дъщеря си да й разкаже как я е приел мистър Хенчард и какво по-точно й е казал. Майката разпечата писмото, когато Елизабет бе с гръб към нея. В него пишеше:

Ако ти е възможно, ела довечера в осем часа на Арената по пътя за Бъдмът. Лесно ще те упътят как да отидеш там. Засега не мога нищо повече да кажа. Поразен съм от новината. Момичето както изглежда, не подозира нищо. Не го осведомявай, докато не се срещнем.

М. Х.

Не обясняваше защо е сложил петте гвинеи в писмото. Тази сума се стори на Сузан многозначителна — с това Хенчард, изглежда, желаеше да й даде да разбере, че пак си я откупва. Дочака с вълнение настъпването на вечерта, а на дъщеря си каза, че мистър Хенчард желае да се срещнат двамата; затова ще излезе сама. Но скри от нея, че той й определя среща не в дома си, и не показа на Елизабет писмото.