Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (22) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXI

Повтаряме си често някоя поговорка още от детинство, без да се замисляме над същността й, докато опитът ни в зряла възраст не потвърди нейната правота; така и Високата къща сега за пръв път привлече вниманието на Елизабет-Джейн, макар сто пъти да бе чувала това название.

Целият остатък от деня тя прекара в мисли за непознатата, за дома й и за това ще й се открие ли възможност да живее и самата тя в него. След обед излезе от къщи, за да плати някой сметки и да направи малки покупки; тогава узна, че новината, която й се беше сторила едва ли не откритие, е известна вече на цялата улица. Във Високата къща, казваха хората, се извършва ремонт; скоро там ще се засели някаква дама; всичките търговци били научили за това и вече гадаели дали стопанката на този дом ще бъде тяхна клиентка, или не.

Все пак Елизабет-Джейн успя да допълни тези, общо взето, така нови за нея сведения. Тя извести, че дамата е пристигнала днес.

Когато запалиха уличните фенери, но комини, мансарди и покриви още не бяха се забулили в мрак, Елизабет, с чувство близко до влюбеност, реши да отиде да погледа Високата къща. И се упъти нататък.

Със сивата си фасада и парапета си Високата къща бе единствената солидна жилищна сграда, разположена почти в самия център на града. Различаваше се от съседните сгради по някои особености, присъщи само на полските имения: птичи гнезда по комините, влажни ниши, обрасли в плесен, неравни стени, оформяни от ръката на строителя. Природа. А нощем, на светлината на фенерите, бледите стени се изпъстряха с черните сенки на минувачите.

Тази вечер пред къщата имаше разпиляна слама, а и други признаци говореха, че скоро в нея ще дойдат нови обитатели. Изцяло изградена от камък, тя изглеждаше величествена, макар да не бе голяма. Това не беше аристократическо имение в пълния смисъл на думата, не биеше на очи с външния си вид, но неосведоменият пришълец, като я гледаше, си мислеше неволно: „Въздигната е от Благородническа кръв и в нея обитава Богатството“ — макар да имаше съвсем смътна представа за едното и за другото.

И все пак странникът грешеше по отношение на обитателите на този дом, тъй като до самото пристигане тази вечер на новата стопанка домът бе пустял година-две, а и преди това го бяха обитавали само от време на време. Причината за неговата непопулярност можеше лесно да се отгатне. Някои от стаите му гледаха към пазарния площад, а такъв изглед не бе по вкуса на евентуалните обитатели.

Като погледна към горния етаж, Елизабет съзря в стаите светлина. Очевидно дамата бе вече пристигнала. Тя така силно бе заинтригувала любознателната девойка със светските си обноски, че на Елизабет, застанала под сводестия вход на отсрещната сграда, й бе приятно да си представя тази очарователна жена там, вътре, зад тези стени, и се мъчеше да отгатне с какво се занимава в момента. Възхищението й от архитектурата на дома изцяло се дължеше на неговата обитателка. Но тази архитектура наистина заслужаваше възхищение или поне интерес. Домът бе построен в стил Паладио и както повечето здания, издигнати след епохата на готиката, представляваше по-скоро механичен сбор от архитектурни елементи, отколкото единно решение. Но целесъобразността на конструкцията му правеше силно впечатление. Тя не бе разкошна и все пак беше достатъчно внушителна.

Осъзнал навреме пълната суета на архитектурата, както и на всички други творения на човека, създателят на тази сграда бе избягнал художествените излишества.

Току-що си бяха отишли хората, които внасяха пакети и сандъци през вратата, превръщайки коридора в същинска улица. Когато мръкна, Елизабет се вмъкна през отворената порта, но изплашена от своята дързост, бързо излезе през една друга отворена врата — във високата стена на задния двор. За своя почуда тя се озова на една от най-глухите улички в града. Огледа се към вратата, през която бе излязла, и видя на светлината на единствения фенер на тази уличка, че над входа има арка, много старинна — по-стара даже от самата къща. Вратата беше обкована с големи нитове, а на ключовия камък на свода, бе изсечена маска. И сега личеше, че някога тази маска е изобразявала смях, макар че цели поколения кастърбриджки хлапета я бяха замеряли, целейки се в устата й, и така бяха очукали нейните устни и челюсти, че те сякаш бяха разядени от болест. Мъждивата светлина на фенера придаваше на маската толкова зловещ вид, че Елизабет не можа да я гледа, и това бе първото й неприятно впечатление от къщата.

Разположението на необикновената старинна врата и тази чудновата, усмихваща се маска, подсказваха преди всичко, че историята на този дом е свързана с интрига. Можеше незабелязано да се промъкнеш тук по глухата уличка от всяко кътче на града: от стария игрален дом, от стария говежди пазар, от старата арена за бой с петли, от езерото, където са изчезвали незаконородените отрочета. Високата къща безспорно можеше да се гордее с удобното си местоположение.

Елизабет се обърна, решила да тръгне за къщи по най-късия път — глухата уличка, — но дочу нечии стъпки и като не желаеше да я видят в такова време на такова място, бързо отстъпи назад. Не й оставаше друго, освен да се прикрие зад една тухлена колона, докато минувачът се отдалечи.

Голямо щеше да бъде изумлението й, ако бе тръгнала след него. Щеше да види, че той наближавайки дома, се упъти право към сводестата врата, а когато спря, сложил ръка на резето, и светлината на фенера озари лицето му, би познала в него Хенчард.

Но Елизабет-Джейн така се сви в ъгъла си, че нищо не забеляза. Хенчард влезе в двора — не подозирайки за нейното присъствие, както и тя не знаеше кой е срещнатият от нея минувач — и се изгуби в мрака. Тогава Елизабет напусна своето укритие и забърза към къщи.

Грубите забележки на Хенчард, породили в нея опасението да не извърши нещо недостойно за една благовъзпитана девойка, попречиха и на двамата да се познаят един-друг в този критичен момент. Но нали, ако се бяха познали, последствията щяха да бъдат сериозни и у двамата щеше да възникне един и същи въпрос: защо е трябвало той или тя да идва тук?

Каквато и да бе причината за посещението на Хенчард в този дом, той се прибра в къщи само няколко минути след завръщането на Елизабет-Джейн. Тя се готвеше още тази вечер да му говори за това, че смята да напусне неговия дом — към тази постъпка я подтикваха събитията от изминалия ден. Но всичко зависеше от настроението му и тя тревожно очакваше реакцията му към нея. Забеляза, че сега неговото отношение е по-различно. Хенчард вече не изглеждаше разгневен, но я заплашваше нещо още по-неприятно. Избухливостта му бе преминала в пълно равнодушие и той беше толкова хладен с момичето, че тази хладност повече от избухливостта му я подтикваше да го напусне.

— Татко, ще имаш ли нещо против да си отида? — попита тя.

— Да си отидеш? Не… никак. А къде се готвиш да отидеш?

Тя реши, че сега е нежелателно и съвсем излишно да разкрива намеренията си на човек, който толкова малко се интересува от нея. Той без друго скоро щеше да научи.

— Появи се възможност да си попълня образованието и да не живея в бездействие — изрече тя нерешително. — Предлагат ми място в един дом, където ще мога да се уча и да общувам с изискани хора.

— Тогава възползувай се от възможността си, за бога… щом не можеш да попълниш образованието си при мен.

— Не възразяваш ли, татко?

— Да възразявам? Аз? Не… не! Никак! — Помълча и добави: — Но без моята помощ няма да имаш достатъчно средства да изпълниш този многообещаващ план. Ако желаеш, готов съм да ти давам пари за дребни разходи, за да не си принудена да живееш само от нищожната заплата, която по всяка вероятност ще получаваш от тези изискани хора.

Тя му благодари за предложението.

— Добре е да сторим всичко както трябва — рече той след нова пауза. — Ще внеса на твое име малка сума и ти ще получаваш от нея годишна рента; така няма да зависиш от мен, а аз няма да имам грижа за тебе. Приемаш ли?

— Разбира се.

— Ще уредя това още днес.

Като се отърва по този начин от нея, той явно изпита облекчение и така въпросът за напускането й бе решен. Сега Елизабет очакваше само срещата си с дамата.

Дойде уреченият ден и час, но валеше ситен дъжд. Елизабет-Джейн, решила да замени досегашния си безгрижен и осигурен живот с трудов път, заключи, че за човек като нея, лишен от сполука, времето е достатъчно хубаво, стига новата й приятелка да сметне също, че то е хубаво, което беше малко вероятно. Девойката отиде в килера, където висяха дървените й сандали, оставени там, когато настъпи нейният апотеоз; свали ги и като намаза с черна вакса плесенясалите им каишки, ги обу, както ги обуваше в дните на бедността си. Така, със сандали на краката, с пелерина и чадър, тя тръгна към мястото на срещата, решила, че ако дамата не дойде, ще отиде да я потърси у дома й.

Единият край на гробището, този откъм ветровитата страна, бе ограден от стара калена стена, покрита със слама, и тази слама стърчеше на един-два фута извън стената. Отвъд имаше склад със зърнохранилище и хамбари — същите хамбари, където Елизабет се бе срещнала с Фарфри преди много месеци. Някой стоеше под сламения покрив. Младата дама бе дошла.

Присъствието й така окрили светлите надежди на девойката, че тя почти се изплаши от щастието си. И в най-трезвите умове има място за въображение. Тук, на това гробище, старо колкото самата цивилизация, в такова лошо време стоеше непознатата жена, странна и обаятелна — Елизабет за пръв път срещаше такава личност и нейното присъствие изглеждаше на младото момиче като магия. Елизабет се упъти към черковната камбанария, на чийто връх трополеше от вятъра въжето на пилона за знаме, и оттам тръгна към стената.

Въпреки дъжда дамата имаше толкова бодър вид, че Елизабет забрави своите фантазии.

— Е, решихте ли? — изрече дамата и белите й зъби блеснаха зад черния воал, покрил лицето й.

— Да, окончателно — отвърна девойката с желание.

— Баща ви съгласен ли е?

— Да.

— Тогава елате у дома.

— Кога?

— Още сега… веднага щом ви е удобно. Искаше ми се да пратя да ви повикат направо у дома, защото смятах, че няма да дойдете в такъв вятър. Но обичам да се разхождам и реших преди това да мина насам и да се убедя сама дали сте тук.

— И аз така реших.

— Значи, ще се разбираме с вас. Елате още днес. Ще можете ли? В моя дом е толкова празно и тъжно, че ми се иска край мен да има друго живо същество.

— Смятам, че ще мога да се преместя днес — отвърна девойката замислено.

В този миг, надвили шума на вятъра и на дъжда, до тях достигнаха нечии гласове отвъд стената. Прозвучаха думите „чували“, „квартери“, „вършитба“, „плява“, „на пазара идната събота“, но останалите думи бяха заглушени от поривите на вятъра и всички фрази бяха осакатени като лице, отразено в счупено огледало. Жените се заслушаха.

— Кои са тези хора? — попита дамата.

— Единият от тях е баща ми. Той е взел под наем този двор, заедно с хамбара.

Дамата, явно забравила работата, за която бе дошла тук, се вслушваше в техническите термини на търговията със зърно. Но изведнъж изрече:

— Вие казахте ли му къде отивате?

— Не.

— О… как така?

— Мислех, че по-безопасно ще бъде първо да се преместя — защото той е така непостоянен.

— Може би сте права… При това не бях ви съобщила презимето си. Аз съм мис Темпълман… Отидоха ли си… онези хора… от другата страна?

— Не. Само влязоха в хамбара.

— Тук е влажно, тръгвам си. Ще ви очаквам днес… Довечера, да кажем, в шест часа.

— От коя врата да вляза, мадам?

— От предната — тази откъм улицата. Друга не съм забелязала да има.

Елизабет-Джейн си спомни за вратата, която водеше към глухата уличка.

— Щом не сте му казали къде отивате, най-добре ще е навярно да си мълчите за това до момента на тръгването си. Кой знае, може да се разколебае.

Елизабет-Джейн поклати глава.

— Не се страхувам от такова нещо — изрече тя нажалено. — Той съвсем изстина към мене.

— Е, добре. И тъй, в шест.

Когато излязоха на пътя и се разделиха, те с мъка удържаха огъващите се от вятъра чадъри. Въпреки това, минавайки покрай вратите на зърнения склад, дамата надникна вътре и за миг се спря. Но в двора нямаше никого, само купите, разкривеният хамбар, покрит с мъх като с възглавница, и високата житница пред черковната камбанария, на чийто връх въжето още шляпаше по пилона за знамето.

Хенчард не предполагаше, че Елизабет-Джейн ще си отиде толкова скоро. Завърнал се в къщи към шест часа и видял каретата от „Кралският герб“ пред входа си, а в нея доведената си дъщеря с всичките й чанти и кутии, той не скри своята почуда.

— Но нали ми позволи да си отида, татко? — обясни му Елизабет-Джейн пред прозореца на каретата.

— Позволих!… Да. Но мислех, че се готвиш да тръгнеш след месец или идната година. Дявол да го вземе… Не си губиш напразно времето — знаеш си работата! Ето как се отплащаш за всичките ми грижи към теб!

— О, татко! Как можеш да говориш тъй? Това е несправедливо! — възрази тя пламенно.

— Е, добре, добре, постъпвай, както искаш — отвърна той.

Влезе си в къщи и като зърна, че още не всички вещи на Елизабет са свалени долу, се качи в стаята й, за да надникне и там. Не беше влизал в тази стая от деня, в който Елизабет-Джейн я зае. Тук още личаха следите на нейното самообразование, старанията й да украси своето кътче: книги, рисунки, географски карти, скромни дреболийки. Хенчард нищо не знаеше за тези опити. Той погледна всичко това, внезапно се обърна и слезе на площадката пред входа.

— Чуй, не си отивай! — започна той с променен глас (вече не я наричаше по име). — Може би ти говорех доста грубо… но заради тебе понесох много тежки дни… имаше за това причина.

— Заради мен? — попита тя силно разтревожена. — Какво съм направила?

— Сега не мога да ти отговоря. Но ако останеш да живееш при мене като моя дъщеря, след време ще ти кажа всичко.

Ала предложението му беше закъсняло с десет минути. Елизабет-Джейн седеше в каретата, обаче мислено се намираше вече в дома на онази жена, която бе така очарователна за нея.

— Татко… — поде тя, стремейки се да говори колкото може по-внимателно, — струва ми се, че и за двама ни ще бъде по-добре, ако си отида. Сигурно няма да остана там за дълго; ще се намирам недалеч оттук и ако съм ти много нужна, скоро ще се върна пак.

Той отговори на думите й с едва забележимо кимване — нищо повече.

— Казваш, че ще бъдеш някъде наблизо. Дай ми адреса си, в случай че намисля да ти пиша. Или не бива да го зная?

— Разбира се, че може. Ще живея тук, в този град… Във Високата къща.

— Къде? — попита Хенчард и лицето му се вкамени.

Тя му повтори адреса си. Хенчард не помръдна, нито пророни дума, а тя най-приятелски му махна с ръка и даде знак на кочияша да тръгва.