Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (19) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XVIII

Случи се нещастие, което Елизабет предчувствуваше от известно време тъй, както пътникът, седнал на капрата, очаква каруцата да подскочи, попаднала на дупка в пътя.

Майката на Елизабет се разболя — почувствува се така зле, че не можеше да излиза от стаята си. Хенчард, винаги добър към нея, освен в минутите на гняв, веднага прати да повикат най-богатия и известен лекар, когото смяташе за най-способен. Настъпи време да си лягат, но не изгасиха светлината цяла нощ. След ден-два болната се оправи.

Елизабет, немигнала до сутринта, на утрото не дойде на закуска и Хенчард седна на масата самичък. Изненада се, като видя писмо от остров Джързи, адресирано до него с добре познатия му почерк, който той най-малко от всичко очакваше да види отново. Взе писмото и го заразглежда като картина, като нещо призрачно, което му напомняше постъпки, извършени толкова отдавна; накрая го прочете като завършек на събития, лишени от значение за него.

Жената, изпратила писмото, му съобщаваше, че най-сетне е разбрала колко е безсмислено да продължават отношенията им сега, когато той наново се е оженил. Тя трябвало чистосърдечно да признае, че вторият му брак е единственият правилен изход за него.

„И тъй — продължаваше тя, — след като размислих трезво, аз ти прощавам от душа, задето ме постави в такова неудобно положение, понеже не съм забравила, че когато се завързваше нашето неразумно познанство, ти нищо не скри от мен; с присъщата си суровост ми изтъкна, че близостта с тебе крие известен риск, макар той да изглеждаше незначителен при петнадесет-шестнадесетгодишното мълчание на твоята жена. Затова смятам, че просто не ми е провървяло, а тебе не виня за нищо.

И така, Майкъл, моля те да забравиш писмата, с които ти досаждах ден след ден подтиквана от чувствата си. Те бяха написани по време, когато смятах, че ти постъпи с мен жестоко, но сега, като зная някои подробности относно положението, в което си изпаднал, виждам колко неоснователни са били упреците ми към тебе.

Ти, не се съмнявам, ще разбереш, че единственият начин, който може да осигури щастието ми в бъдеще, е да се запазят в тайна миналите ни отношения. Уверена съм, че няма да споделиш за тях с никого — нито устно, нито писмено. Ще спомена още една предпазна мярка: нищо, написано от мен, и никакви принадлежащи ми дреболийки не трябва поради небрежност или разсеяност да останат у теб. Затова те моля да ми върнеш всички мои вещи и особено писмата, написани под въздействие на бликналото чувство.

Сърдечно благодаря за щедрата парична помощ, с която ти се опита да облекчиш болките на моята рана.

Отивам в Бристол да се видя с единствената си роднина. Тя е богата и, надявам се, ще направи нещичко за мене. На връщане ще мина през Кастърбридж и в Бъдмът ще взема пощенския кораб. Би ли могъл да ме посрещнеш и да ми донесеш писмата и останалите дреболии? Идущата сряда ще бъда в дилижанса, който сменя конете си пред странноприемница «Антилопата» в пет и половина следобед; ще нося пъстър шал, червен в средата, така че лесно ще ме забележиш. По-добре не изпращай писмата и другите неща, а ми предай всичко на ръка.

Както винаги твоя навеки:

Лусета“

Хенчард въздъхна тежко.

— Клетата… по-добре да не беше се запознавала с мен! Кълна се от сърце и от душа, че ако някога имам възможност да се оженя за тебе, ще бъда длъжен да го направя… длъжен!

Под такава възможност той разбираше естествено смъртта на мисис Хенчард.

Изпълнявайки молбата на Лусета, Майкъл запечата писмата й в един пакет, и го прибра в очакване на уречения ден; намисленият от нея начин — да получи всичко на ръка — несъмнено беше малка хитрост да си разменят две-три думи за миналите дни. Той предпочиташе да не се среща с Лусета, но сметна, че все пак няма да е кой знае каква беда, ако изпълни молбата й, затова излезе в здрача и зачака срещу спирката на дилижанса.

Вечерта бе мразовита и колата закъсня. Хенчард приближи към нея в момента, когато сменяха конете, но Лусета не беше нито в дилижанса, нито край него. Предположил, че плановете й са претърпели някаква промяна, той реши да не я чака повече и се завърна в къщи с чувство на известно облекчение.

Междувременно мисис Хенчард отпадаше забележимо. Тя вече не можеше да излиза навън. Веднъж, след като дълго размишлява за нещо, което явно я вълнуваше, поиска перо и хартия за писане. Дадоха й необходимите неща и я оставиха сама, както пожела. Тя писа кратко време, грижливо сгъна листа, повика Елизабет-Джейн и я помоли да й донесе свещ и червен восък, а после, отново отказвайки всякаква чужда помощ, запечата писмото, надписа го и го заключи в чекмеджето на бюрото си. То беше адресирано така:

„За мистър Майкъл Хенчард. Да не се отваря преди деня на сватбата на Елизабет-Джейн.“

Девойката седеше до леглото на майка си нощ след нощ, извикала на помощ всичките си сили. Няма по-бърз начин да се научиш на сериозно отношение към света от този да стоиш край постелята на болен в ролята на „бдящ“, както се изразяват селяните. От мига, в който минаваше край къщата последният пияница, до мига, в който изпърхваше най-ранобудното врабче, тишината на Кастърбридж, ако не смятаме редките викове на нощния страж, се нарушаваше за Елизабет само от часовника в спалнята, който се състезаваше отчаяно с големия часовник на стълбището; той тиктакаше тъй упорито и звънко, че накрая започваше да кънти в ушите като същински гонг; и тогава чувствителното момиче се питаше защо се е родило, защо седи в тази стая и примигва срещу свещта; защо всички предмети наоколо й имат точно такава форма, а не някоя друга. И защо те я гледат така безпомощно, сякаш очакват докосването на вълшебна пръчка да ги освободи от тяхната скованост; накъде я влече и как е възникнал хаосът, който носи името съзнание и сега кръжи в нея като пумпал. Очите й се слепваха за сън; тя ту бодърствуваше, ту заспиваше.

Болната изрече някаква дума и Елизабет се стресна. Без всякакви предисловия, като че още продължаваше сцената, която се разиграваше в главата й, мисис Хенчард каза:

— Помниш ли бележките, получени от теб и мистър Фарфри — онези, в които ви молеха да се срещнете с някого в Дърноувър… и как тогава си помислихте, че някой се е пошегувал с вас?

— Да.

— Никой не се бе пошегувал… това беше просто начин да се сближите. Аз ги пратих.

— Защо? — попита Елизабет изненадано.

— Аз… исках ти да се омъжиш за мистър Фарфри.

— Майко! — И Елизабет-Джейн така ниско сведе глава, че почти я завря в скута си. Но майка й мълчеше и девойката отново попита:

— Защо?

— Имах си причина. Един ден ще я разбереш. Искаше ми се това да стане, докато съм жива. Но какво да се прави — което го искаш, никога не се сбъдва! Хенчард го мрази.

— Може пак да се сдобрят — прошепна тихичко девойката.

— Не знам… не знам.

Майката притихна и задряма; и не каза нищо повече на тази тема.

Няколко дни по-късно, в неделя сутринта, Фарфри, като минаваше покрай дома на Хенчард, видя, че всички пердета на прозорците са спуснати. Дръпна ръчката на звънеца така леко, че той отекна само с една нота и с кратко, тихо отзвучаване, и тогава научи, че мисис Хенчард е починала… току-що издъхнала… същия този час.

При градската помпа той свари няколко възрастни кастърбриджци, които идваха там за вода, ако разполагаха, както в този ден, с повече свободно време, защото водата от този естествен извор бе по-хубава от домашната в кладенците им. Мисис Къксъм, застанала тук кой знае откога с глинената си кана, описваше с думите на болногледачката смъртта на мисис Хенчард:

— И побеля като същински мрамор — каза ми тя. — Такава мила женица… ах, бедната!… Та тя се притесняваше за всяка дреболия, която трябваше да се оправи. „Да — вика ми тя, — когато вече няма да ме има и спре последният ми дъх, отворете горното чекмедже на скрина, онзи в задната стая до прозореца, и в него ще намерите погребалните ми дрехи; парчето фланела постелете под мене, а онова, по-малкото, ми подложете под главата; и на краката ми обуйте новите чорапи — те са сгънати до тези две парчета. Там се намират всичките ми вещи. В чекмеджето има и четири пенита, всяка монета тежка по унция, най-тежките, с които успях да се сдобия — те са увити в ленени парцалчета. Ще ми ги сложите върху клепачите за тежест: две на дясното и две на лявото око. Когато престоят върху очите колкото е нужно, та да не се отварят, закопайте, добри хора, тези пенита в земята, но хич не си мислете да ги изровите и похарчите, защото много ще ми бъде мъчно. А щом ме изнесат от къщи, разтворете широко всичките прозорци и се погрижете да утешите Елизабет-Джейн.“

— Ох, бедната!

— Да, и Марта сторила всичко, както й поръчала, и заровила тежките пенита в градината. Но няма да повярвате: Кристофър Коуни дошъл и ги изровил, и ги изпил в „Тримата моряци“. „За какъв дявол — викал — да се даряват на смъртта четири пенса? Смъртта не е чак толкоз важна, та да й правиме такава почит“ — тъй викал Кристофър.

— Злодейска работа! — възмутиха се слушателите.

— А, не! Съвсем не съм съгласен! — възрази Соломон Лонгуейс. — И ще ви кажа, макар че днеска сме света неделя и не бива да се говори даже и за сребърна пара от шест пенса. Не виждам нищо лошо в това. Да уважаваш мъртъвците, туй е най-добрата възхвала на душите им. За нищо на света не бих захванал да продавам скелети — поне почтени скелети, та след това да ги лакират с анатомическа цел; само ако съм без работа, не дай си боже. Ама парите все не стигат, пък гърлото ти съхне, съхне. Та как са позволява смъртта да ни отнема четири пенса? Повтарям: нищо лошо не е направил той.

— Ох, клетата, не може да попречи на това, пък и на всичко друго — отбеляза майка Къксъм. — И всичките блестящи нейни ключове ще ги насъберат, ще й отворят шкафовете, ще видят всички нещица, които си е скътала и не е искала никой да ги докосва, и ще се свърши с всичките й желания и навици — сякаш изобщо не я е имало на тоя свят!