Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (43) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XLII

Но дълбокото убеждение на Хенчард, че и той е в божиите ръце, лека-полека отслабваше, защото времето бавно отместваше назад събитието, породило това негово убеждение. Заплахата, да не би да се завърне Нюсън не му даваше покой. „Той непременно ще се върне“ — мислеше си Хенчард.

Ала Нюсън не идваше. Понесоха Лусета към гроба й. Кастърбридж й отдели внимание за последен път, а после отново се зае с ежедневния си труд, сякаш изобщо тя не беше съществувала. Но Елизабет както преди вярваше в кръвното си родство с Хенчард и се премести да живее при него. Може би Нюсън си бе отишъл завинаги.

Сломеният от скръб Фарфри научи след известно време каква бе причината, поне последната, за заболяването и смъртта на Лусета и първият му порив бе да отмъсти в името на закона на извършителите на престъпното дело. Реши да не предприема нищо до погребението. А след това премисли. Разюзданата тълпа, устроила тази подигравателна процесия, разбира се, не бе очаквала и не беше искала такива гибелни последици. Съблазнителната перспектива да бъдат осмени местните величия — най-висшата и най-силна наслада за хората, които се гърчат под ботуша им — само това е вдъхновявало тълпата, както предполагаше Фарфри, защото не му бе известно подстрекателството на Джоп. Фарфри имаше и други съображения. Преди смъртта си Лусета му призна всичко и не бе разумно да се вдига шум около миналото й както заради доброто й име, така и заради интересите на Хенчард и собствените му интереси. Фарфри реши да приеме печалното събитие като нещастен случай, с оправданието, че това е най-добрият начин за изразяване на уважение към паметта на покойната и най-мъдрият изход от положението.

Той и Хенчард съзнателно избягваха да се срещат. Заради Елизабет Хенчард смири гордостта си и се съгласи да приеме магазинчето за семена и корени, което членовете на градския съвет, начело с Фарфри, купиха за него, за да му помогнат отново да се изправи на крака. Ако беше сам, Хенчард непременно щеше да откаже помощта, щом тя, макар и косвено, изхождаше от човека, когото бе така яростно нападнал преди известно време. Ала симпатиите на Елизабет към него бяха необходими за самото му съществуване и заради това гордостта му надяна одеждите на кротко смирение.

Преселиха се над магазинчето и Хенчард, който бе нащрек, посрещаше всяко желание на Елизабет с бащинско внимание, изострено от парещата, ревнива болка на съперничеството. Впрочем едва ли можеше да се очаква, че Нюсън ще се върне един ден в Кастърбридж да предяви правата си над нея. Скиталец, почти чужд за своето отечество, той няколко години не беше виждал дъщеря си; любовта му към Елизабет-Джейн естествено не можеше да бъде силна; другите му интереси щяха скоро да изличат спомена за нея, да му попречат отново да се рови в миналото и да узнае, че тя все още принадлежи на живота. Стараейки се някак да заглуши упреците на съвестта, Хенчард твърдеше пред самия себе си, че неволно е изрекъл лъжливите слова, с чиято помощ успя да запази толкова желаното съкровище, че те са се изтръгнали от него, без да иска, като последна и отчаяна проява на безизходица, а щом си изпаднал в такава безизходица, не държиш сметка за последствията. Убеждаваше себе си и в това, че Нюсън не може да обича Елизабет така, както я обича той, Хенчард, и не би пожертвувал за нея всичко, както самият той би направил с радост.

Те си живееха над магазинчето срещу гробището и до края на годината не им се случи нищо по-забележително. Рядко напускаха дома си, а в пазарен ден изобщо не излизаха, затова виждаха рядко Доналд Фарфри, и то обикновено само отдалеч, когато минаваше по улицата. А той както преди се занимаваше с работата си, машинално се усмихваше на колегите си търговци и спореше при сключване на сделките — държеше се така, както обикновено постъпват хората, когато поизбледнее в паметта им понесената тежка загуба.

Времето „с присъщия му тъжен стил“ помогна на Фарфри да прецени трезво отношенията си с Лусета и му разкри всичко, което е имало и което е липсвало в тях. Някои хора докрай остават верни на случайно пратения им от съдбата човек или дейност, дори след като са разбрали, че обектът на верността им съвсем не е толкова рядко явление, а по-скоро обратното; те без този човек или това дело чувствуват живота си непълноценен. Ала Фарфри не беше от тях. Прозорливостта, жизнерадостта и стремителността, така характерни за него, неизбежно трябваше да го измъкнат от онази мъртва празнота, в която го въвлече загубата на Лусета. Той ясно разбираше, че смъртта на жена му го е избавила от заплахата на тежки усложнения за в бъдеще и ги е заменило с най-обикновена скръб. След като Лусета му разкри миналото си — а то рано или късно не можеше да не се изясни, — трудно можеше да се повярва, че по-нататъшният живот с нея би могъл да му носи щастие.

И въпреки всичко споменът за Лусета все още беше жив в него и Фарфри осъждаше слабостите й твърде снизходително, а страданията й смекчаваха гнева, породен от премълчаването; този гняв намираше изблик съвсем рядко и угасваше бързо като припламнала за миг искра.

Към края на годината магазинчето на Хенчард за продажба на дребно на семена и зърно — а то беше малко по-голямо от кухненски долап — вече започна да печели клиентела и бащата и доведената му дъщеря заживяха по-приятно и осигурено в уютното си слънчево кътче. През този период Елизабет-Джейн се държеше с външното спокойствие на човек, който кипи от вътрешен живот. Два-три пъти в седмицата тя излизаше на дълги разходки извън града, най-често по шосето за Бъдмът. Понякога на Хенчард му се струваше, че като седи до него вечер след тези ободрителни разходки, тя е по-скоро любезна, отколкото нежна; той изпадаше в смут и към многото изпитани горчиви съжаления се прибавяше и това, че със суровата си взискателност е охладил скъпоценната й нежност още по времето, когато тя му бе дарена от съдбата за пръв път.

Сега Елизабет винаги постъпваше както желае. Станеше ли дума да излезе някъде или да се прибере в къщи, или пък за някоя покупка или продажба, волята й бе закон.

— Ти имаш нов маншон, Елизабет — кротко й каза Хенчард веднъж.

— Да, купих си го — отговори тя.

Той отново погледна маншона, положен на съседната маса. Кожата му беше кафява и лъскава и Хенчард, макар да не разбираше от такива предмети, си помисли, че такъв маншон не е в съответствие с паричните възможности на дъщеря му.

— Навярно струва много скъпо, мила? — осмели се да попита той.

— Е, може би е малко скъпичък за мене — спокойно отвърна девойката. — Но не е чак толкова луксозен.

— О, не, разбира се — съгласи се вързаният лъв, боейки се да не предизвика в нея дори най-малко раздразнение.

Наскоро след този разговор, когато дойде отново пролет, Хенчард мина веднъж край стаята на Елизабет-Джейн, когато тя отсъствуваше, и спря пред нейната врата. Спомни си деня, в който девойката напусна голямата му красива къща на Житарската улица, неизтърпяла грубостта и ненавистта му, и също както тогава, пак надникна в стаята й. Сегашната й стая бе доста по-скромна, но той остана поразен от изобилието от книги, разпръснати навсякъде. Те бяха толкова много и до една тъй скъпи, че бедните мебели, сред които се намираха, съвсем не им подхождаха. Някои книги, дори повечето от тях, бяха купени наскоро и макар Хенчард винаги да поощряваше девойката да прави разумни покупки, съвсем не подозираше, че тя така несдържано проявява вродената си страст въпреки оскъдните им средства. За пръв път се почувствува малко засегнат от разточителността й и реши да поговори с нея за това. Но преди да дръзне да започне този разговор, се случи едно събитие, което отвлече мислите му в друга посока.

Сезонът на оживената търговия със семената приключи и спокойните седмици преди сенокоса наложиха присъщия си отпечатък върху живота на Кастърбридж: пазарът се наводни от дървени гребла, нови каруци — жълти, зелени и червени, — огромни коси и вили с толкова дълги зъби, че може да вдигнеш с тях и двама-трима души. Една събота Хенчард обратно на навика си тръгна към пазара, подтикнат от странното желание да прекара няколко минути на сцената на някогашните си победи. Фарфри, когото той продължаваше да отбягва, стоеше на няколко крачки от него, до входа на Житарската борса, както винаги по това време; но сега той, изглежда, бе погълнат от мисли за някой, който се намираше наблизо.

Като погледна нататък, Хенчард забеляза, че погледът на Фарфри е устремен не към някой фермер с образци зърно, а към неговата доведена дъщеря, която току-що бе излязла от отсрещното магазинче. А тя съвсем не подозираше какъв интерес е събудила в него — в това отношение бе по-слабо надарена от онези млади жени, перцата на които като паунова опашка гледат със зорките очи на Аргус^[1], щом наблизо се покаже някой обожател.

Хенчард отмина, решил, че всъщност погледът на Фарфри, устремен в Елизабет-Джейн, за сега не означава нищо особено. Обаче той не можеше да забрави факта, че шотландецът някога бе проявил интерес към нея, макар за кратко. И тук бързо изплува на повърхността вродената идиосинкразия^[2] на Хенчард, която имаше най-голям дял в пропадането му. Вместо да се зарадва на сближението на обожаваната от него доведена дъщеря с енергичния, преуспяващ Доналд не само заради самата нея, а и за своя полза, той не понасяше дори мисълта за такава възможност.

Бе време, когато инстинктивното му противене неизбежно се превръщаше в действие. Но сега Хенчард беше съвсем различен от преди. И си налагаше да се подчинява на волята на Елизабет както в това отношение, така и във всичко останало, като на нещо абсолютно и неоспоримо. Боеше се, че ако й противоречи, ще изгуби уважението, което тя сега отново изпитваше към него, оценила предаността му, и смяташе, че е по-добре да запази това уважение, дори и да се раздели с нея, отколкото да породи у момичето омраза, когато то живее в неговия дом.

Но самата мисъл за раздяла с Елизабет-Джейн го ужасяваше и една вечер той каза на девойката престорено спокойно:

— Ти днес видя ли мистър Фарфри, Елизабет?

При този въпрос Елизабет-Джейн трепна и леко смутена, отговори:

— Не.

— А… добре, добре… Срещнах го на онази улица, по която минаваше и ти, затова те питам.

Забелязал смущението й, той се запита дали това смущение не потвърждава зародилото се в него подозрение, че дългите разходки, които тя правеше напоследък, и новите книги, които така го смаяха, имат някаква връзка с Фарфри. Елизабет не даде отговор на недоуменията му и опасявайки се да не би мълчанието да я наведе на мисли, неблагоприятни за сегашните им приятелски отношения, той заговори на друга тема.

Независимо дали Хенчард вършеше нещо добро или лошо, неговата природа му налагаше да не действува никога потайно. Обаче този sollicitus timor — тревожният страх, обгърнал обичта му, голямата зависимост от вниманието на доведената му дъщеря, до която зависимост той се беше принизил (или, по-точно казано, до която се беше възвисил) — измени природата му. Често той по цели часове недоумяваше и размишляваше какво означават определени нейни постъпки или думи, а по-преди веднага щеше да зададе въпроса и всичко да се разясни. И сега, обезпокоен от мисълта за предполагаемата й любов към Фарфри — любов, която неизбежно щеше да затъмни привързаността й към втория баща, — той започна по-внимателно да я следи кога излиза и кога се прибира в къщи.

Елизабет-Джейн нищо не вършеше тайно, макар че природната й сдържаност би я подтикнала към такова поведение; но трябва веднага да признаем, че тя понякога разговаряше с Доналд, ако се срещнеха случайно, което бе вина в известен смисъл. Каквито и подбуди да имаха разходките й по пътя за Бъдмът, на връщане тя често срещаше Фарфри, който за двадесетина минути напускаше Житарската улица, за да се освежи по доста ветровитото шосе и както той сам се изразяваше, „да отвее от себе си семената и люспите“, преди да седне на масата за чай. Хенчард откри това, упътил се веднъж към Арената, откъдето, под прикритието на стените на амфитеатъра, следеше пътя; видя как Елизабет и Доналд се срещнаха. На лицето му се изписа тежка болка.

— И нея иска да ми отнеме! — прошепна той. — Но смятам, че има право. Няма да се меся.

Срещата на младите имаше наистина съвсем невинен характер и поне за сега отношенията им не бяха отишли толкова далеч, колкото предполагаше ревнивият и страдащ Хенчард. Ако можеше да чуе разговора им, щеше да научи следното:

Той. Вие обичате да се разхождате насам, нали, мис Хенчард? — Това бе изречено с галантна нежност и съпроводено с одобрителен и замислен поглед, устремен към нея.

Тя. О, да! Отскоро избрах този път за своите разходки. Особени причини нямам.

Той. Но то може да стане причина и други да си харесат този път.

Тя. (изчервявайки се). Не зная. Идвам насам просто защото ми се иска всеки ден да виждам морето поне за малко.

Той. Защо? Или това е тайна?

Тя. (неохотно). Да.

Той. (с патоса, характерен за родните му балади). Ах, струва ми се, че тайните не ни довеждат до нищо хубаво! Една такава тайна хвърли тъмна сянка върху живота ми. И вие добре знаете каква е тази сянка.

Елизабет отговори утвърдително, но не разкри защо я привлича морето. Тя сама не знаеше докрай причината, понеже не й бе известна друга тайна: с морето я свързваше не само детството — в жилите й течеше кръвта на моряк.

— Благодаря ви за новите книги, мистър Фарфри — добави тя стеснително. — Не зная добре ли постъпвам, като приемам от вас толкова книги!

— Защо не? С такова удоволствие ви ги намирам, а вие не искате да ги приемете!

— Не бива!

Те продължиха заедно, докато достигнаха града, където пътищата им се разделяха.

Хенчард се закле, че ще им разрешава да постъпват както искат и няма да поставя никакви прегради пред тях, каквото и да намислят да правят. Ако му е писано да я загуби, нека я изгуби!

И без това не вижда locus standi^[3] в бъдещия им съпружески живот. Фарфри само ще се престори, че го признава за свой тъст — основната причина е бедността му и поведението му към Фарфри в миналото. Тогава Елизабет ще се отчужди от него и животът му ще свърши в самота, без никакви приятели.

— Опазил ме бог от такова нещо! Защо продължава да ме навестява сатаната, след като се опитвам така отчаяно да го държа далеч от себе си!