Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (4) (Животът и смъртта на един волеви човек)

III

Пътят за село Уейдън-Прайърс отново бе покрит с килим от прах. Както в незапомнени времена, така и сега дърветата бяха посивели и там, където някога бе крачило семейство Хенчард, състоящо се от трима души, сега вървяха две жени, свързани по известен начин с това семейство.

Всичко наоколо бе съвсем както преди — дори гласовете и шумът, които идваха отдолу, откъм съседното село — така че всъщност този ден съвсем естествено би могъл да настъпи и веднага след изложените вече събития. Промени се забелязваха само в подробностите, по които можеше да се установи, че е изтекъл дълъг ред години. Една от тези, които крачеха по пътя, беше същата жена, която някога бе младата невяста на Хенчард; сега лицето й бе изгубило своята закръгленост, променила се бе и кожата й, а косите, макар да бяха запазили цвета си, бяха чувствително оредели. Тя носеше вдовишки траур. Спътницата й, момиче на около осемнадесет години, също в черно, показваше с пълна сила онова скъпоценно и бързопреходно обаяние на младостта, което е винаги прекрасно, независимо от цвета на лицето и вида на фигурата.

Един поглед бе достатъчен, за да открием в нея вече порасналата дъщеря на Сузан Хенчард. Средната възраст бе вече позагрубила лицето на майката, но времето беше запазило чертите, отличаващи я през годините на пролетния й цъфтеж, в лика на спътницата й — много изкусно. Дъщерята, непосветена в някои факти, известни на майката, за миг можеше да се стори на някого, припомнил си тези факти, като странно несъвършенство на способността на природата за непрекъснато възпроизводство.

Те вървяха, уловени за ръка, и личеше, че този техен жест е плод на непринудена сърдечност. Дъщерята носеше в свободната си ръка старовремска върбова кошница, а майката — син вързоп, който бе в странен контраст с черната й вълнена рокля.

Като достигнаха края на селото, те се отбиха по същата пътека, както преди толкова години, и изкачиха стръмнината към панаира. И тук времето бе наложило печата на промяната. Въртележките и люлките бяха механично усъвършенствувани, имаше машини за измерване на силата и теглото на селяните, както и една постройка за стрелба по орехчета. Оживената търговия на панаира обаче бе значително намаляла. В близките градове вече редовно се уреждаха големи пазари и това започна да се отразява неблагоприятно на търговията, кипяла тук от векове. Кошарките за овце и коневръзите с излаганите за продан коне, заемаха сега два пъти по-малка площ, отколкото преди. Палатките на шивачи, чорапчии, продавачи на платно, бъчвари и други занаятчии бяха почти изчезнали, дори каруците бяха чувствително намалели. Известно време майката и дъщерята се провираха сред множеството, после спряха.

— Защо дойдохме тук, само си губим времето! Мислех, че искаш да продължим нататък! — каза девойката.

— Да, мила Елизабет-Джейн — отвърна майката. — Но изведнъж ми хрумна да поспрем на този панаир.

— Защо?

— Тук за пръв път срещнах Нюсън, денят беше също като този.

— Пръв път си срещнала тук татко? Да, казвала си ми го. А сега той се е удавил в морето и го няма с нас! — При тези думи момичето извади от джоба си една картичка, погледа я и въздъхна. Картичката имаше по края черен бордюр, а в рамка, като на паметна плоча, беше изписано: „В памет на моряка Ричард Нюсън, загинал трагично в морето, месец ноември 184…, на възраст четиридесет и една години“.

— Тук — продължи нерешително майката — за последен път видях и онзи наш роднина, когото търсим… мистър Майкъл Хенчард.

— В какво родство сме с него, майко? Никой досега не ми го е обяснил.

— Той е, или е бил, защото може вече да е мъртъв, наш сродник по силата на брака — предпазливо изрече майката.

— Това си ми го казвала вече десетки пъти! — възкликна младото момиче и разсеяно се озърна наоколо. — Не ни е много близък, така ли?

— Съвсем не е.

— Бил е земеделец нали, когато за последен път си чула за него?

— Да.

— А мене той навярно изобщо не е виждал? — продължаваше да пита нищо неподозиращото момиче.

Мисис Хенчард се смълча за миг и после отговори с усилие:

— Не те е виждал, Елизабет-Джейн. Но нека да вървим нататък.

И майката се упъти към другия край на панаира.

— Мисля, че няма смисъл да питаме тук за когото и да било — забеляза дъщерята, като се озърташе наоколо. — Хората по панаирите се сменят както листата на дърветата. И освен тебе тук едва ли ще се намери поне един човек, който да е бил тогава също на този панаир.

— Не съм съвсем уверена в това — възрази мисис Нюсън (такова бе сегашното й име), загледана с любопитство в някаква точка под един зелен склон наблизо. — Виж там.

Дъщерята погледна в указаната посока. Предметът, привлякъл вниманието на майката, бе един триножник от забити в земята пръти, на които висеше котел, загряван отдолу с тлеещи дърва. Над съда се бе привела старица, мършава, сбръчкана и едва ли не в парцали. Тя бъркаше съдържанието на котела с голяма лъжица и от време на време грачеше с пресипналия си глас.

— Хайде на хубавата каша!

Това бе стопанката на палатката с пшеничената каша. Някога тя беше преуспяваща търговка, спретната, с бяла престилка, парите й дрънчаха в джоба, а сега палатката я нямаше, жената беше мръсна, липсваха маси, пейки и клиенти, ако изключим двете русоляви, помургавели от слънцето хлапета, които я доближиха и казаха:

— Две малки порции, ама сипи ни повечко!

Тя им отсипа каша в две нащърбени жълти паници от най-проста глина.

— Старата беше тук и тогава — изрече мисис Нюсън и пристъпи нататък.

— Не говори с нея, това е неприлично! — опита се да я възпре дъщерята.

— Само една думичка ще й продумам… А ти почакай тук.

Момичето не се възпротиви и тръгна към павилиончетата с цветните басми, а майката се насочи към възрастната продавачка. Щом я зърна, бабичката почна да й предлага стоката си и удовлетвори молбата на мисис Хенчард-Нюсън да й даде каша само за едно пени с такъв ентусиазъм, с какъвто на времето се отзоваваше на молби за порция от шест пенса. Когато тази soi-disant^[1] вдовица взе от ръцете й паницата с рядка и безвкусна полутечност, заменила гъстата каша от едно време, старата вещица отвори една кошничка, оставена зад огъня, и като измери клиентката си с лукав поглед, прошепна:

— А някоя и друга капка ром?… Скришом ще го сипна, нали разбирате… да кажем, за два пенса… И кашата ще стане блага-блага, като ликьорче!

Клиентката горчиво се усмихна, припомнила си старата уловка, и поклати глава с такъв вид, че старицата нищо не разбра от жеста й. Като взе подадената й оловна лъжица, мисис Нюсън почопли кашата и престорила се, че яде, каза предразполагащо на старата вещица:

— Имали сте и по-добри времена, нали?

— О, мадам… и още как! — отвърна бабичката и разтвори шлюзовете на своето сърце. — Трийсет и девет години как съм на тоя панаир, бях момиче, после булка, сетне пък вдовица, и отлично разбрах какво значи да имаш работа с най-бездънните търбуси в околността! Мадам, едва ли ще повярвате, че някога си имах не палатка, а цяла шатра, истинска примамка за посетителите на тоя панаир! И всеки, който дойдеше тъдява, не си отиваше, без да е опитал от пшеничената каша на мисис Гудинаф. Умеех да угаждам и на духовните пастири, и на богатите контета, умеех да угаждам както на града, тъй и на селото, дори на грубите, безсрамни женоря. Но проклета да съм, хората не ценят това! Честната търговия не носи доход… в днешно време печелят само хитреците и мошениците!

Мисис Нюсън се озърна — дъщеря й още се залисваше при най-отдалечените павилиони.

— А не си ли спомняте — предпазливо запита тя старицата — как точно преди осемнайсет години във вашата палатка един мъж продаде своята жена?

Вещицата се замисли и леко поклати глава.

— Да беше се вдигнал шум около тая работа, начаса щях да си припомня — рече тя. — Помня всеки бой между съпрузи, всяко убийство, умишлено или неволно, даже всяко джебчийство — поне по-едро; — всичко туй съм го видяла с ей тез очи. Но продажба на жена? Трябва съвсем тихо и кротко да е станало.

— Да, може би. Така изглежда.

Продавачката на пшеничена каша отново леко поклати глава.

— Чакайте… Чакайте! Спомних си! — възкликна тя. — Поне си спомням за човека, който направи такова нещо; беше с рипсено сако и носеше кош с инструментите си. Таквиз неща обикновено не задържаме в главите си. Ама тоя човек съм го запомнила само защото на следващата година пак беше тук на панаира и ми каза един вид тайно: ако някаква жена дойде да пита за него, да й предам, че е отишъл… де беше то… а, да, в Кастърбридж! Но, боже, съвсем не мислех, че ще си го припомня!

Мисис Нюсън щеше да възнагради старицата според оскъдните си средства ако не помнеше, че ромът, сипан в кашата от тази безскрупулна личност, бе станал причина за падението на мъжа й. Тя кратко благодари на събеседницата си и отиде при Елизабет, която я посрещна с думите:

— Майко, да вървим вече… едва ли е прилично да ядеш при тази жена. Виждам, че при нея се отбиват само най-долнопробни хора.

— Затова пък научих каквото ме интересуваше — спокойно отговори майката. — Когато нашият роднина бил за последен път на този панаир, й казал, че живее в Кастърбридж. Това е далеч-далеч оттук, и го е казал преди толкова години, но все пак ще тръгнем натам.

След тези думи на мисис Нюсън те напуснаха панаира и се упътиха към селото, където получиха подслон за през нощта.