Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (35) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXXIV

На другата сутрин тя стана в пет часа и излезе. Още не бе съмнало; имаше гъста мъгла и в града бе тъмно и тихо, само от алеите, които го ограждаха от четирите страни, долитаха тихи звуци: ромонът на дъждовните капки, които, като наедрееха по клоните, се откъсваха и падаха с шум; тези звуци отекваха ту откъм Западната алея ту откъм Южната, а после откъм двете едновременно. Елизабет-Джейн достигна края на Житарската улица; тя добре знаеше в колко часа излиза обикновено Фарфри и след като почака само няколко минути, чу познатия звук на затръшващата се врата, а после бързи стъпки. Срещнаха се на мястото, където последното дърво от алеята, ограждаща Кастърбридж, растеше край последната къща на тази улица.

Фарфри не позна веднага девойката; едва като се вгледа в нея, той възкликна:

— Как… но това сте вие, мис Хенчард!… Защо сте станали тъй рано?

Тя се извини, че го е причакала в такова необичайно време.

— Много ми се налага да поговоря с вас — продължи тя. — А не ми се искаше да идвам в дома ви, за да не разтревожа мисис Фарфри.

— Така ли? — весело отвърна той с тона на човек, който съзнава превъзходството си. — И какво искате да ми кажете? С радост ще ви изслушам.

Девойката разбра колко трудно ще успее да му внуши, че опасенията й имат известно основание. И все пак намери начин да започне разговора и да спомене името на Хенчард.

— Понякога се боя — изрече тя, насилила се да го каже, — че той може да загуби контрол над себе си и да се опита… да ви оскърби, сър…

— Но ние с него сме в прекрасни отношения.

— … или пък да ви осмее по някакъв начин, сър. Недейте забравя колко белѝ му се струпаха на главата.

— Но ние с него сме много приятелски разположени един към друг.

— Или да не ви стори нещо… с нещо да ви навреди… да ви засегне… да ви рани физически.

Всяка дума откликваше в нея с болка, двойно по-продължителна от самата дума. Но тя виждаше, че Фарфри все още не й вярва. Хенчард — беднякът, който е негов работник, вече съвсем не е онзи човек, който някога бе властвувал над него. А всъщност Хенчард си беше същият, нещо повече — злият му нрав, приспан досега, отново се бе пробудил от ударите, които бе получил.

Но Фарфри, щастлив и изпълнен с добри намерения, упорито не искаше да повярва на страховете й. Разделиха се и тя си тръгна за къщи; в това време надничарите вече се появяваха по улиците; каруцарите отиваха при сарачите за амунициите, дадени им за поправка; извеждаха конете от фермите към ковачниците; всички трудови хора бързаха по своята работа. Елизабет се прибра в стаята си, потисната от мисълта, че не е принесла полза с постъпката си, а само е изпаднала в глупаво положение с неубедителните си предупреждения.

Но Доналд Фарфри бе човек, за когото нищо не остава без следа. Той имаше навика да анализира впечатленията си от различни страни и изводите, направени от него първоначално, невинаги оставаха непроменени. През този ден той на няколко пъти си спомни за угриженото лице на Елизабет-Джейн в здрача на студеното утро. Знаеше, че тя разсъждава трезво, затова не можеше да смята предупреждението й за празни приказки.

И все пак той реши да не се отказва от доброто дело, което бе намислил тези дни, за да помогне на Хенчард. Срещна привечер адвоката Джойс, секретар на градската управа, и заговори с него на тази тема, сякаш нямаше никакви основания да охладнява към своята инициатива.

— Искам да поговоря с тебе за едно магазинче за семена — каза той; — онова, дето е срещу гробището и сега се дава под наем. Не го искам за себе си, а за нашия несполучил съгражданин Хенчард. С тази работа, макар и дребна, той може да започне отново и вече говорих с членовете на съвета да се открие подписка, с която да му се помогне да наеме магазинчето — аз пръв ще се подпиша… Ще се подпиша, че давам петдесет фунта, ако всички членове на съвета дадат общо петдесет.

— Да, да, научих; нямам нищо против — отвърна секретарят на общината просто и искрено. — Но, Фарфри, другите забелязват нещо, което ти убягва. Хенчард те мрази… да, мрази те и трябва да го знаеш. Доколкото ми е известно, той е бил снощи в „Тримата моряци“ и пред всички там е казал думи, които никой не бива да си позволява, за когото и да е.

— Тъй ли… аха — рече Фарфри и наведе очи. — Защо ли се държи по този начин? — продължи огорчен младият мъж. — С какво съм го обидил, та ми пакости?

— Бог знае — отговори Джойс и присви вежди. — Ти проявяваш изключително търпение в стремежа си да се спогаждаш с него и да го задържиш на работа при теб.

— Но мога ли да уволня човека, който някога ми бе добър приятел? Мога ли да забравя, че като дойдох в града, той ми помогна да стъпя здраво на краката си. Затова докато имам и най-малката възможност да му давам работа, той ще работи при мен, ако желае. Бива ли да му отказвам помощта си заради такива дреболии. Но ще се въздържа с осигуряването на магазинчето, ще си помисля още малко.

За Доналд бе много неприятно да се откаже от проекта си. Но това, което научи този ден, а и други, стигнали до него слухове, го накараха да промени решението си. Отби се при човека, който държеше в момента това магазинче и тъй като сметна за необходимо да му даде някакво обяснение за прекратяването на преговорите, Фарфри каза, че съветът е решил да не предоставя магазинчето на Хенчард.

Наемателят, излъган в надеждите си, много се огорчи и като срещна по-късно Хенчард, му се оплака, че съветът е искал да наеме за него магазинчето, но Фарфри се е противопоставил. Това недоразумение засили враждата на Хенчард към шотландеца.

Когато Доналд се прибра вечерта у дома си, чайникът шушнеше на високата издатина над полуовалната решетка на камината. Лусета, ефирна като силфида^[1], изтича да посрещне мъжа си и стисна ръцете му, а Фарфри я целуна.

— О! — закачливо възкликна тя, извърнала се към прозореца. — Виж: още не сме спуснали пердетата и могат да ни видят… какъв срам!

Когато младоженците запалиха свещите, спуснаха транспарантите и седнаха на масата за чай, Лусета забеляза, че мъжът й нещо е угрижен. Без да го попита направо за причината, тя съчувствено се вгледа в лицето му.

— Идвал ли е някой днес в къщи? — попита той разсеяно. — Да са ме търсили някакви хора?

— Не — отвърна Лусета. — Какво има, Доналд?

— Хм… нищо особено — отвърна той унило.

— Не се тревожи тогава. Ще го превъзмогнеш. На шотландците винаги им върви.

— Не… невинаги! — мрачно възрази той, поклащайки глава, взрян в една троха на масата. — Познавам мнозина, на които не им е провървяло! Санди Макфарлан замина за Америка да търси щастие и се удави; Арчибалд Лийт бе убит! А нещастните Уили Дънблийс и Мейтланд Макфрийз, те тръгнаха по лошия път и свършиха така, както свършват всички в подобни случаи!

— Но… глупавичкият ми… аз имам пред вид шотландеца изобщо! Ти винаги приемаш всичко съвсем буквално. А сега, след чая, искам да ми изпееш онази смешна песничка за пантофчиците с високи токове, със сребърни крайчета на връзките… и за четирийсет и единия поклонници.

— Не, не! Днес не ми е до песни. Виновен за това е Хенчард… Той ме мрази и аз въпреки желанието си не мога да бъда приятел с него. Бих го разбрал, ако изпитва малко завист към мене, но не виждам никакви основания за толкова силна омраза. А ти, Лусета, разбираш ли защо е тази негова омраза? Това ми прилича повече на някакво съперничество в любовта, отколкото на търговска конкуренция.

Лусета леко побледня.

— Аз също не разбирам — каза тя.

— Давам му препитание… не мога да му откажа хляба. Но не мога и да си затварям очите за онова, което би могло да се очаква от човек с такива страсти!

— А какво си научил… мили Доналд? — попита изплашена Лусета. Тя едва не се изтърва да каже: „Нещо за мене ли?“ Но не можа да прикрие вълнението си и очите й се изпълниха със сълзи.

— Не, не… не е чак толкова важно, колкото ти се струва — изрече Фарфри в стремежа си да я успокои, макар да не знаеше, както знаеше тя, че то наистина е важно.

— Бих искала да се решиш на онова, за което говорихме отдавна — печално изрече Лусета. — Да зарежем тук тази работа и да заминем. Имаме достатъчно пари, защо да оставаме в Кастърбридж?

Фарфри очевидно бе склонен сериозно да разисква тази тема и те започнаха разговор, прекъснат от известието, че имат гост. Влезе градският съветник Ват, техен съсед.

— Научихте ли: клетият доктор Чокфийлд починал! Да… днес следобед в пет часа! — обяви мистър Ват.

Чокфийлд беше онзи съветник, който бе станал кмет миналия ноември.

Фарфри изрази съжалението си, а мистър Ват продължи:

— Е, какво да се прави… той беше в агония последните няколко дни; семейството му е добре осигурено, затова нека приемем по-спокойно този факт. Всъщност идвам при теб да ти задам един въпрос… напълно от личен интерес. Ако издигна твоята кандидатура за негов приемник и не срещна силно противодействие ще се съгласиш ли да заемеш този пост?

— Има други по-напред от мен в редицата на кандидатите; при това съм твърде млад и хората могат да помислят, че съм кариерист! — изрече Фарфри след известна пауза.

— Съвсем не. Говоря не само от свое име — твоята кандидатура бе предложена от още няколко души. Няма да откажеш, нали?

— Смятаме да напуснем града — намеси се в разговора им Лусета, хвърлила тревожен поглед към мъжа си.

— Това са само наши семейни… фантазии — тихо се обади Фарфри. — Няма да откажа, ако така желае мнозинството на съвета.

— Чудесно; в такъв случай се смятай вече за избран. Имали сме достатъчно на солидна възраст до днес.

Когато той си отиде, Фарфри промълви замислено:

— Виждаш ли как с нас се разпореждат по-висши сили! Готвим се да извършим едно, а правим друго. Щом искат да ме изберат за кмет, аз ще остана, а Хенчард нека беснее колкото си иска.

От тази вечер Лусета изгуби спокойствието си. Ако беше по-благоразумна, нямаше да постъпи така, както постъпи, като срещна случайно Хенчард след два-три дни. Наистина тази среща стана в блъсканицата на пазара, а в такава обстановка едва ли някой би надал ухо да чуе разговора им.

— Майкъл — започна тя, — отново те моля, както преди месеци, да ми върнеш всичките писма и други бележчици, които останаха у теб… ако досега не си ги унищожил! Трябва да разбереш колко важно е да заличим всичко от онзи период на Джързи; то е от полза и за двама ни.

— Хубава работа!… Бях опаковал всяко късче хартия, изписана от теб, за да ти го предам при дилижанса… Но ти изобщо не дойде!

Тя му обясни, че смъртта на леля й била попречила да замине този ден.

— А къде държиш сега пакета? — попита тя.

Не можел да й каже… ще се помъчи да си спомни. Когато тя си тръгна, той се сети, че бе оставил цял куп непотребни книжа в огнеупорната си каса, вградена в стената на бившия си дом, сега принадлежащ на Фарфри — в столовата. Писмата му навярно са останали там заедно с другите книжа.

Лицето на Хенчард се разкриви в иронична усмивка. Дали са отваряли вече тази каса, или не?

Същата вечер в Кастърбридж камбаните забиха силно и градът се изпълни със звуците на сборния оркестър от медни, дървени и струнни инструменти, барабани и тъпани, при което ударните инструменти гърмяха с небивала досега сила.

Фарфри ставаше кмет — двеста и еди-кой си в дългата редица на кметовете, съставящи изборната династия, която водеше началото си от времето на Чарлс I — и прекрасната Лусета бе ухажвана сега от целия град… Но този червей в пъпката на розата… този Хенчард… какво ли ще каже?

А на Хенчард, вече разярен от лъжливите слухове, че Фарфри се е противопоставил на предложението да му дадат магазинчето за семена, сега му поднесоха и новината за резултата от общинските избори. Резултат безпрецедентен (защото Фарфри беше млад човек и при това шотландец), затова тази новина предизвика изключителен интерес сред всички. Камбаните и музиката, гръмнали като тръбата на Тамерлан, неизразимо уязвяваха провалилия се Хенчард и на него му се струваше, че сега е изместен окончателно.

На другата сутрин той както винаги се упъти към зърнения склад, а около единадесет Доналд влезе в двора през зелената вратичка, без да напомня с нещо човек, белязан с такава чест. Изборите подчертаха, че той и Хенчард вече напълно са си разменили местата във всяко отношение, и скромният млад мъж явно се чувствуваше неловко; но Хенчард се престори, че никак не се засяга от това, и Фарфри веднага оцени като достойно неговото поведение.

— Позволи да те попитам — любезно се обърна към него Хенчард — за един пакет, който навярно съм забравил в бившата си каса в столовата.

И той подробно описа пакета.

— Ако сте го забравили, значи си е още там — отговори Фарфри. — Не съм отварял касата, защото държа парите си в банката; така и сънят ми е по-спокоен.

— Пакетът не ми е кой знае колко… нужен — продължи Хенчард, — но все пак ще се отбия да си го прибера довечера, стига да нямаш нищо против.

Беше вече много късно, когато той се отправи към Доналдови. Подкрепи се преди това с грог — почерпка, станала му вече навик и приближавайки дома на Фарфри, злобно се усмихна, сякаш предвкусваше някакво жестоко удоволствие. Каквото и да чувствуваше преди това, тези чувства още повече се изостриха, когато влезе в къщата, където не беше стъпвал от деня, в който престана да бъде неин собственик. Хрипливото гласче на звънеца на входната врата му се стори като глас на познат слуга, когото са подкупили, за да не пуска вътре бившия си господар, а движението на разтворилата се врата възбуди в паметта му дните, потънали в забрава.

Фарфри го покани в столовата и веднага отвори желязната каса в стената — неговата каса, касата на Хенчард, направена от изкусен железар по негово указание. Като измъкна от касата пакета и още някакви книжа, Фарфри се извини, че не ги е връчил на притежателя им досега.

— Няма значение — сухо отговори Хенчард. — Това са почти само писма… Да — продължи той, сядайки и разтваряйки пакета със страстните писма на Лусета, — това са те. Не очаквах да ги видя повече! Надявам се, че мисис Фарфри се чувствува добре след изморителния вчерашен ден.

— Поизморена е и си легна рано.

Хенчард отново се зае с писмата и с явен интерес започна да ги подрежда, а Фарфри седеше срещу него, на другия край на масата за хранене.

— Ти сигурно не си забравил — продължи Хенчард — онази интересна глава от живота ми, която ти разказвах; още тогава, ако помниш, ти малко ми помогна. Писмата са свързани със същата скръбна история. Впрочем сега всичко това, слава богу, е вече минало.

— А какво стана с клетата жена? — попита Фарфри.

— За щастие тя се омъжи за друг, и то много сполучливо — отвърна Хенчард. — Така че упреците, които сипеше върху мен, вече не измъчват съвестта ми, както биха я измъчвали, ако нещата стояха по-иначе… Но чуй как пише една обзета от гняв жена!

Фарфри, изпълнен с желание да достави удоволствие на Хенчард, любезно се приготви да слуша, въпреки че не изпитваше ни най-малък интерес към тези писма и с мъка възпираше прозевките си.

— „За мене — зачете Хенчард — всъщност вече няма бъдеще. Жена, която ти е толкова предана, че е погазила общоприетите норми на поведение и не допуска дори мисълта, че би могла да бъде съпруга на друг мъж и въпреки това ти държиш на нея не повече, отколкото на всяка случайно срещната на улицата — това съм аз за тебе. Не те обвинявам в съзнателно намерение да ми причиниш беда, но ти си за мен вратата, през която бедата се вмъкна в живота ми. Теша се с мисълта, че ако почине твоята жена, ще поставиш мен на мястото й, но… кога ли ще бъде това? И тъй, аз чезна тук, отбягвана от малкото си познати и забравена от теб!“ Ей така се държеше тя с мен — завърши Хенчард. — Изписа цели акри с думи, а аз не можех да поправя с нищо случилото се.

— Да — изрече Фарфри разсеяно, — жените са винаги такива.

Истината е, че той много слабо познаваше жените, но предвид на известно сходство между излиянията на своята избраница, която боготвореше, и писмата на другата, която смяташе за непозната, направи извода, че Афродита винаги изразява мислите си по този начин, независимо на коя жена принадлежат.

Хенчард разгъна друго писмо и също го прочете от начало до край, пропускайки само подписа, както и преди.

— Не назовавам името й — каза меко той. — Щом не съм се оженил за нея, а друг мъж е неин съпруг, не бива да съобщавам името й.

— Правилно, правилно — наблегна Фарфри. — Но защо не сте се венчали за нея след смъртта на жена ви Сузан? — Фарфри зададе този въпрос, както и другите, със спокойния и равнодушен тон на човек, за когото цялата тази история е твърде чужда.

— А… този въпрос е интересен! — отговори Хенчард и мрачно подигравателната усмивка отново се появи на лицето му. — Когато аз, изпълнен с чувство на дълг, великодушно й предложих да стане моя спътница в живота, оказа се, че това е невъзможно.

— Вече се е била омъжила?

Хенчард реши, че да се впуска в подробности е може би опасно и каза:

— Да.

— Очевидно сърцето на тази личност твърде лесно се прехвърля от един обект на друг!

— Именно, именно! — потвърди Хенчард с жар.

Той разгърна и прочете трето, после четвърто писмо. Този път дочиташе писмата така, сякаш ще прочете и подписа. Но и сега се въздържа. Всъщност Хенчард, както читателят навярно вече се е досетил, наистина желаеше да завърши тази драма с грамадна катастрофа, като прочете и подписа; тъкмо с тази мисъл бе дошъл при Фарфри. Но не можа да изпълни хладнокръвно намерението си тук, в този дом. Дори той, Майкъл Хенчард, не посмя така да разбие две човешки сърца. Би могъл в пламъка на яростта си да изпепели тези хора, но въпреки омразата, която изпитваше към тях, не му достигна дързост да ги порази с отровата на своето издайничество.