Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (39) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXXVIII

Церемонията беше кратка, съвсем кратка според Лусета, която почти изцяло бе овладяна от опияняваща Weltlust^[1] и все пак тя ликуваше.

Пръстите й още усещаха ръкостискането на августейшата ръка и макар дочутите от нея думи, че мъжът й вероятно ще получи благородническа титла, бяха лишени от сериозно основание, мисълта за това не й се струваше неосъществима мечта: още по-странни неща се бяха случвали с хора така добри и очарователни като нейния шотландец.

След сблъскването с кмета Хенчард се отдръпна и застана зад дамската трибуна; тук се установи той и разсеяно поглеждаше ревера на сакото си, който ръката на Фарфри бе стискала. Хенчард долепи пръсти до това място, сякаш се насилваше да разбере как бе могъл да понесе такова тежко оскърбление от човека, към когото някога се отнасяше толкова великодушно. И остана в някакво полувцепенение, когато до ушите му достигна разговора на Лусета с другите дами и той чу ясно как тя се отрече от него, как отричаше, че той е помогнал на Доналд и че винаги си е бил най-обикновен надничар.

Тръгна си за в къщи и в покрития проход, който извеждаше на Говеждия стълб, срещна Джоп.

— Видя ли как те омаскариха — рече Джоп.

— И какво от това? — рязко отвърна Хенчард.

— Аз също бях омаскарен на времето. Значи, и двамата сме изтикани на заден план. — И той късичко разказа за опита си да си осигури ходатайството на Лусета.

Хенчард изслуша разказа му, но не бе много съсредоточен. Собствените му отношения с Фарфри и Лусета занимаваха съзнанието му доста повече, отколкото отношенията им с другите хора.

Той остана на мястото си и горчиво си повтаряше: „Преди години тя ме молеше, а сега езикът й ме хули и очите й не искат да ме видят!… И той… каква злоба бе изписана на лицето му. Отблъсна ме назад, сякаш съм бик, налетял на някоя ограда… Смирих се като агънце, защото разбрах, че там не е мястото да решим спора си. А той на прясна рана сол сипва!… Но ще ми плати за това; и тя ще съжалява. Нещата между нас ще се решат с бой — лице в лице — и тогава ще видим стиска ли му на един хвалипръцко да премери сили с истински мъж!“

След тези размишления разорилият се житар, наумил си нещо съвсем отчаяно, набързо се нахрани и тръгна да търси Фарфри. Той го беше оскърбил като съперник в търговията, накърни достойнството му с това, че го прие за надничар, а днес — върхът на унижението — го разтърси за яката като някой скитник пред очите на целия град.

Тълпите се бяха разотишли. Арките от зеленина все още стояха там, където ги бяха издигнали, но Кастърбридж вече се бе възвърнал към сивото си ежедневие. Хенчард приближи по Житарската улица към дома на Фарфри, почука на вратата и помоли да предадат, че би искал да поговори с домакина в житницата веднага щом му бъде удобно да дойде там. После зави зад ъгъла и мина в задния двор.

Тук нямаше никой, на което и разчиташе Хенчард; работниците и каруците бяха получили половин ден почивка по случай събитието от сутринта, но каруцарите трябваше отново да дойдат малко по-късно, макар за кратко — да нахранят конете и да настелят прясна слама под всеки кон за през нощта. Хенчард доближи стъпалата пред входа на житницата и вече се готвеше да ги изкачи и влезе, но си рече гласно:

— Аз съм по-силен от него.

Обърна се и тръгна към един сайвант, където си избра от няколкото захвърлени въжета най-късото, прикрепи единия му край към един гвоздей, а другия пое в дясната си ръка и като притисна лявата до хълбока, направи пълно завъртане — така успя здраво да привърже лявата си ръка за тялото. Сетне се изкачи по стълбите до най-горния етаж на житницата.

Тук беше празно, имаше само няколко чувала; в далечния край помещението имаше отвор с капак, за който вече споменахме — той се намираше под макарата с веригата за издигане и спускане на чувалите. Хенчард повдигна капака и надникна долу от самия край на отвора. Оттук до земята имаше тридесет-четиридесет фута; тук стоеше той с Фарфри, когато Елизабет-Джейн го видя да вдига ръка и тревожно се запита какво ли означава това негово движение.

Отдръпна се на няколко крачки навътре в помещението и зачака. От тази височина той виждаше покривите на съседните сгради, разкошните корони на кестените, покрили се с нежни едноседмични листа, сведените клони на липите, градината на Фарфри и водещата към нея зелена вратичка. След известно време — Хенчард не би могъл да каже точно колко минути бяха минали — зелената вратичка се разтвори и се показа Фарфри. Беше облечен като за път. Полегатите лъчи на залязващото слънце озариха главата и лицето му и ги обляха с ален пламък, когато той се появи на светло от сянката, която хвърляше стената. Хенчард гледаше към Фарфри с гневно стисната уста и правият му нос с ъгловатата брадичка се открояваха особено рязко.

Фарфри вървеше, пъхнал ръка в джоба, и си тананикаше песен, думите, на която бяха за него по-важни от мелодията. Това бяха думите на онази песен, която той изпълни преди няколко години в „Тримата моряци“, когато беше беден млад човек, тръгнал по света да дири щастие и да забогатее, без да му е напълно ясно къде да се насочи. Той пееше:

Ръката ми вземи, приятелю мой верен,

и своята ръка в замяна ми подай.

Нищо не вълнуваше Хенчард така силно, както старите песни. Той отскочи назад.

— Не, не мога! — простена той. — И защо този проклет глупак тъкмо сега запя?

Най-сетне Фарфри млъкна и Хенчард надникна през отвора на пода.

— Качи се тук! — извика той.

— А, това сте вие! — откликна Фарфри. — Не ви забелязах. Какво има?

След миг Хенчард чу стъпките му по най-долната стълба. Чу и как Фарфри се изкачи на втория етаж, сетне пое по стълбата и достигна третия, започна да се изкачва към четвъртия. Накрая главата му се показа от стълбищния отвор зад Хенчард.

— Какво правите тук по това време? — попита той, като доближи Хенчард. — Защо не почивате като другите работници? — Говореше строго, с което искаше да покаже, че не е забравил неприятната случка от сутринта и че Майкъл отново е пиян.

Хенчард не отговори; отстъпи встрани, спусна капака на стълбищния отвор и го притисна с крак; за да влезе плътно в рамката, после се обърна към младия мъж, който откри с изненада, че лявата ръка на Хенчард е привързана за хълбока.

— И тъй — каза Хенчард спокойно, — сега стоим лице в лице, мъж срещу мъж. Твоите пари и прекрасната ти съпруга вече не те издигат над мен, както преди, а моята бедност не ме гнети.

— Какво значи всичко това? — запита Фарфри.

— Почакай, млади момко. Трябваше да помислиш повечко, а не да довеждаш до крайност този, който не може да изгуби нищо повече. Търпях конкуренцията ти, която ме разори, и твоята надменност, с която ме унизи, но грубостта ти, която ми лепна такъв позор, аз няма да търпя!

Фарфри се разгневи.

— Не трябваше да се пъхате там — рече той.

— Ти можеш, а аз не мога! Как смееш ти, вчерашен хлапако, новобогаташ такъв, дето навсякъде се тикаш, да казваш тези думи на човек на моите години, че не е трябвало да се пъхам там! — Той така се разфуча, че вената на челото му се изду.

— Вие оскърбихте члена на кралската фамилия, Хенчард, и аз като главен мирови съдия бях длъжен да ви възпра.

— По дяволите члена на кралската фамилия! — извика Хенчард. — И щом отворихме дума за това, ще кажа, че аз съм също верен негов поданик, не по-лош от тебе!

— Не съм дошъл тук, за да споря. Почакайте, докато се успокоите, и ще погледнете на всичко това, както гледам аз.

— Може този път ти пръв да се успокоиш — каза Хенчард мрачно. — Чуй сега. И двамата сме тук, на най-горния етаж на житницата, заобиколени само от четири стени, и тука ще довършим свадата, която ти започна сутринта. Този отвор е на четирийсет фута от земята. Единият от нас ще изхвърли другия през него, а победителят ще остане тук. Сетне той, ако пожелае, ще слезе долу и ще съобщи тревожната вест, че другият е паднал уж съвсем случайно, или ще каже истината! — както реши. Понеже съм по-силен, аз вързах едната си ръка, за да нямам предимство над тебе. Разбра ли? Хайде, дръж се сега!

Фарфри нямаше друг избор, оставаше му само да влезе в схватка с Хенчард, защото другият веднага се нахвърли върху него. В тази борба всеки се стремеше да повали съперника си по гръб, а Хенчард, освен това искаше и да изтласка Фарфри през отвора.

Хенчард хвана със свободната си дясна ръка Фарфри за врата — отляво — и здраво се вкопчи в него, а Фарфри улови Хенчард за врата с лявата ръка. С дясната той опитваше да достигне лявата ръка на Хенчард, но не успяваше — Хенчард умело се извърташе назад, впил поглед в лицето на русия си и строен противник, който бе навел очи.

Хенчард издаде крак напред, Фарфри преплете своя в неговия и така борбата им почти напълно заприлича на обичайните за тези краища двубои. Няколко минути те запазиха тази поза, извиваха се и се олюляваха като дървета в буря и никой не отрони нито дума. Чуваше се само пъхтенето им. Накрая Фарфри се опита да хване Хенчард за яката от другата страна, но той се противеше, извърташе се с всички сили и тази част от борбата завърши с това, че Хенчард, натиснал Фарфри с мускулестата си ръка, го принуди да се свлече на колене. Но движенията му бяха ограничени и не успя да попречи на Фарфри да се изправи отново на крака. Борбата продължи.

Извил се бързо, Хенчард тласна Доналд и шотландецът се намери опасно близко до зеещата бездна; Фарфри осъзна положението си и за пръв път здраво се вкопчи в своя противник, а освирепелият „Демон на мрака“^[2] (Хенчард сега бе толкова страшен, че напълно му подхождаше такова име) по никакъв начин не можеше да повдигне Фарфри или да го отлепи от себе си. Най-сетне той успя, но те се бяха отдалечили доста от фаталния отвор. Откъсвайки от себе си Фарфри, Хенчард го преметна във въздуха. Ако лявата ръка на Хенчард бе свободна, Доналд щеше да намери своя край. Но шотландецът отново се изправи на крака и така изви ръката на Хенчард, че лицето на противника му се изкриви от болка. Без да изпуска Фарфри, Хенчард веднага му нанесе съкрушителен удар с лявото коляно и използувайки това предимство, го тласна към отвора — светлокосата глава на Фарфри увисна над бездната, а ръката му се проточи отвън покрай стената.

— Ето! — изрече Хенчард задъхан. — Ето как свърши това, което ти започна тази сутрин. Животът ти е в моите ръце.

— Вземете го тогава, вземете! Отдавна желаете това!

Надвесил се над него, Хенчард го изгледа мълчаливо и очите им се срещнаха.

— Ах, Фарфри!… Не е вярно! — изрече Майкъл огорчен. — Бог ми е свидетел, че никой не е обичал друг така, както аз те обичах някога… А сега… дойдох тук, за да те убия, но не мога да ти навредя! Върви да ме обадиш… постъпи както искаш… все ми е едно.

Той се отдръпна в дъното и обзет от разкаяние, се тръшна върху чувалите в ъгъла. Фарфри мълчаливо го измери с очи, а после отиде до капака на стълбището, вдигна го и слезе на двора. Хенчард искаше да го извика, но гласът отказа да му служи. И скоро стъпките на Доналд замряха.

Майкъл изпи до дъно чашата на срама и разкаянието. В главата му нахлу спомена за запознаването с Фарфри, за времето, когато особеното съчетание на романтичност и усърдие в характера на младия човек така плениха сърцето му, че Фарфри можеше да прави с Хенчард каквото си поиска. Хенчард бе толкова потиснат, че не намираше сили да се изправи, а се бе присвил върху чувалите в поза, необичайна за мъж, особено като него. В тази поза имаше нещо женствено и фактът, че я беше възприел един толкова мъжествен и суров човек, създаваше трагично впечатление. Той чуваше, че долу разговарят, отваря се вратата на бараката за каретите и впрягат кон, но не обърна особено внимание.

Остана присвит върху чувалите, докато лекият здрач бавно се сгъсти и всичко потъна в непрогледен мрак, а отворът заприлича на продълговат четириъгълник със сивкав цвят — единственото от всичко околно, което се виждаше. Накрая Хенчард стана, уморено отърси праха от дрехите си, пипнешком стигна до отвора за долния етаж, пипнешком заслиза по стълбите и се озова на двора.

— Някога ме уважаваше — избъбри той. — Сега до края на живота си ще ме мрази и презира!

Обзе го неудържимо желание пак да види Фарфри, още тази вечер, и чрез отчаяна молба да се опита да постигне почти невъзможното — да изтръгне от него прошка за това безумно нападение. Но като се упъти към вратата на дома му, той си припомни случилото се на двора, докато бе лежал горе в някакво вцепенение. Спомни си, че Фарфри тръгна към конюшнята и почна да впряга коня в кабриолета, а през това време Уитъл му донесе писмо и тогава Фарфри каза, че няма да замине за Бъдмът, както е възнамерявал, а ще потегли за Уедърбъри, неочаквано го викали; щял да се отбие на път за там в Мелсток, с което ще избиколи само на миля-две.

Очевидно той се бе приготвил да пътува, когато се появи на двора, извикан от Хенчард, и съвсем не подозираше, че му предстои борба с противник, изпитващ такава злоба към него; а после бе заминал (не за там, за където се готвеше), както не каза никому ни дума за случилото се между тях двамата.

И тъй, нямаше смисъл сега да търси Фарфри в дома му.

Оставаше едно: да чака завръщането му, макар това очакване да беше равносилно на мъчение за неспокойната и разкаяна душа на Хенчард. Той се заскита из улиците и покрайнините на града, спирайки ту тук, ту там, докато не достигна каменния мост, за който вече споменахме, където бе вече свикнал да стои. Тук Хенчард остана дълго, заслушан в бълбукането на водата, изтичаща от преливника на бента, и загледан в светлинките на Кастърбридж, които трепкаха наблизо.

Така остана той облегнал се на парапета, докато го изтръгна от апатията му странен шум, долетял откъм града. Това бе някаква смесица от ритмични звуци; стените на къщите ги отразяваха и ги правеха зловещо силни. Без да изпитва ни най-малко любопитство, той отначало си помисли, че свири музиката на Кастърбридж, решила да увенчае паметния ден с импровизиран вечерен концерт, но шумотевицата беше необичайно гръмка, за да се дължи единствено на инструментите на градските музиканти. Хенчард не можеше да си обясни, а и не се стараеше особено — толкова остро чувствуваше нравственото си падение, че не бе в състояние да мисли за каквото и да било друго, затова отново се облегна на парапета.