Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (14) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XIII

Къщата, която Майкъл Хенчард нае за жена си Сузан, под името Нюсън, бе разположена в горната, западната част на града, до Римската стена и сенчестата алея. Наесен тук вечерното слънце като че сияеше по-ярко, отколкото на всяко друго място в града; по залез то проникваше сред долните клони на яворите и заливаше първия етаж на жилището — със зелени капаци на прозорците — в потоци светлина, която ме можеше да проникне в горните етажи, засенчени от гъстите листа. В пролуките между яворите, израсли по градските стени, се виждаха от гостната стая гробните могили и землените укрепления по далечните плата. Това бе чудесно кътче, обвито в лека печал, както всички места, които носят отпечатъка на миналото.

Веднага щом майката и дъщерята се настаниха в дома, където за тях се грижеше прислужница с бяла престилка и разполагаха с всичко необходимо за домакинството си, Хенчард ги посети и остана на чай. По време на този чай той и майката грижливо се стремяха да заблудят Елизабет, поддържайки разговор на най-общи теми, и това не тревожеше кой знае колко Хедчард, но не беше особено приятно за жена му. Кметът продължи с характерната си делова решителност да навестява майката и дъщерята, явно решил да следва линията на строгата формална справедливост по отношение на първата жена, която имаше права към него, и във вреда на втората, както и в разрез със своите чувства.

Един следобед, когато дъщерята не беше в къщи, Хенчард дойде и каза сухо:

— Е, Сузан, не е ли време да те помоля да определиш деня на щастливото събитие?

Бедната жена леко се усмихна; притесняваха я шегите за положението, в което доброволно се бе поставила заради доброто име на дъщеря си. Това дотолкова я огорчаваше, че й оставаше само да недоумява защо бе приела измамата, вместо смело да признае на дъщеря си всичко. Но плътта е слаба; и истинското обяснение дойде съвсем естествено с времето.

— О, Майкъл! — възкликна тя. — Неприятно ми е, че заради нас жертвуваш време и си създаваш главоболия; аз съвсем не бях очаквала подобно нещо.

И тя го погледна в лицето, погледна хубавия му костюм и скъпата мебелировка, купена за тази стая, която й изглеждаше претрупана и прекалено разкошна.

— Съвсем не — възрази Хенчард с грубоватата си доброта. — Това е най-обикновена къща, тя почти нищо не ми струва. Колкото до времето — и при тези думи смуглото му лице се озари от радост, — с моите дела сега се занимава един прекрасен млад човек: такъв за пръв път срещам. Скоро ще мога да предам на грижите му всичко и ще разполагам с повече свободно време, отколкото през всичките последни двайсет години.

Хенчард така често и така редовно посещаваше дома, че скоро в Кастърбридж започнаха да шушукат, а после заговориха открито, че властният и деспотичен кмет е запленен и очарован от благородната вдовица мисис Нюсън. Високомерното му, известно на всички равнодушие към дамите, мълчаливото му нежелание да общува с тях, засилваха още повече интереса към това ухажване, на което никой никога не би обърнал внимание, ако той беше друг човек. Бе необяснимо защо се е спрял на такава жалка, крехка женица и годежът им се преценяваше като история, в която любовта не играе роля: защото на всички бе известно, че годеникът и годеницата са донякъде роднини. Сузан беше толкова бледа, че хлапаците я нарекоха „Призрака“. Случваше се и Хенчард да дочуе тази дума, когато вървяха двамата по „Булевардите“ — така бяха наречени алеите по градските стени — и тогава лицето му помръкваше и ставаше свирепо, което не предвещаваше нищо добро за присмехулниците, но той запазваше мълчание.

Хенчард бързаше с подготовката за своето свързване, или по-точно повторния брачен съюз, с тази бледа жена — бързаше с упоритата решителност, която правеше чест на съвестната му натура. Никой не би се досетил по поведението му, че нито пламък на страстта, нито любовен трепет вдъхновява трескавата атмосфера в неговата мрачна, огромна къща — всъщност него нищо не го вдъхновяваше, ако не смятаме трите важни решения, които беше взел: първо — да изкупи вината си пред изоставената Сузан, второ — да даде дом на Елизабет-Джейн, да я обгради с удобство и бащини грижи; и трето — да се бичува с тръните, на което го обричаше изпълнението на този нравствен дълг, като един от тези тръни бе неговото убеждение, че ще изгуби доброто мнение на обществото, като се ожени за една толкова незначителна жена.

Сузан Хенчард за пръв път сядаше в карета, когато в деня на сватбата пред дома й спря скромно превозно средство, запрегнато с единствен кон, за да отведе нея и Елизабет-Джейн в черквата. Беше тихо утро; ръмеше топъл ноемврийски дъжд, който се сипеше като брашно по шапките и палтата. До черковните врати стояха само няколко души, но вътре беше пълно с хора. Шотландецът, в ролята на шафер, бе тук единственият посветен в истината за бракосъчетаващата се двойка, освен самите виновници за тържеството. Но той бе така неопитен, добросъвестен и разсъдлив, така ясно съзнаваше сериозността на това събитие, че не забелязваше цялата му трагичност. Затова се изискваха по-подходящите качества на Кристофър Коуни, Соломон Лонгуейс, Бъзфорд и техните приятели. Но те съвсем не подозираха тайната; когато дойде време новобрачните да излязат от черквата, цялата компания се събра на близкия тротоар и започна разговор за събитието от своя гледна точка.

— Ето вече четирийсет и пет години как живея в тоя град — рече Коуни, — но гръм да ме удари, ако съм виждал друг път човек толкова дълго чакал, да получава тъй малко! След всичко това може да се каже, че ти, Нане Мокридж, не бива да губиш надежда!

Последните думи той отправи към жената, застанала зад него; същата, която показваше на всички лошия хляб на Хенчард, когато Елизабет и майка й пристигнаха в Кастърбридж.

— Проклета да съм, ако се омъжа за някой като него или като тебе — отвърна тази дама. — Тебе, Кристофър, те знаем колко пари струваш и колкото по-малко кажеш, толкоз по-добре. А пък за него… така де… — тя понижи глас — казват, че бил бедняк, слугувал и черквата го издържала по бедност… Не ми се ще да отварям дума за това… но той наистина е бил най-жалък прислужник и когато почнал живота си самостоятелно, имал толкоз блага, колкото една черна врана.

— А сега всеки миг му капва по някоя печалба — избъбри Лонгуейс. — Щом казват за някого, че получава толкова печалба всеки миг, не може да не се съобразяваш с него!

Той се обърна и видя кръглото, покрито с мрежа от бръчки лице на онази усмихната дебелана, която бе помолила шотландеца в „Тримата моряци“ да им изпее още една песен.

— Я кажи, майко Къксъм — започна Соломон Лонгуейс, — каква е тая работа? Мисис Нюсън е същински скелет, не жена… пък си хвана втори мъж, а ти, женище с такъв тонаж, не успя.

— Притрябвало ми е. За какво ми е втори мъж, та да ме бие… Или си мислиш, че като го няма Къксъм, в къщата ми не витае мъжки дух?

— Да, тъй си мисля!

— На мене, старата, не ми приляга втори стопанин — продължи мисис Къксъм. — Но да пукна ей тук, на мястото си, ако и аз не съм родена в почтено семейство като нея.

— Наистина! Майка ти беше много добра жена… и досега я помня. Земеделското дружество я награди, задето бе родила сума ти здрави дечица и си ги отгледа без помощта на черквата, а също и за другите й прекрасни добродетели.

— Да, ама тъкмо туй ни попречи да се замогнем: голяма челяд от гладници.

— Аха. Където кочината е препълнена помията не стига.

— Помниш ли, Кристофър, каква певица беше майка ми? — продължи мисис Къксъм, развълнувана от спомените. — А като ходихме с нея на увеселението в Мелсток, помниш ли? При старата Ледлоу, леля на фермера Шайнар? Викахме й още Жабешката кожа, защото лицето й бе жълто и луничаво.

— Помня, хи-хи, как не! — отговори Кристофър Коуни.

— И аз добре си спомням: нали тогаз бях се вече замомила — нито момиче, нито жена, както се вика. А ти не си забравил… — и тя го мушна с пръст в рамото и очите й заблестяха в прозирките между клепачите, — не си забравил за хереса и сребърните ножички за фитилите на свещите и как на Джоун Дъмет й призля, като се връщахме обратно, а Джак Григс, ще не ще, трябваше да я носи из калта; и как я изтърва в кравешките лайна в двора на млекаря Суийтапъл, та трябваше да й изтриваме дрехата с трева… каква бъркотия беше, а?

— Да… не съм забравил… хи-хи! Такива лудории сме правили в отдавнашните дни, здраве му кажи! И колко мили изминавах, а сега едва-едва прекрачвам някоя бразда.

Потокът на спомените им бе прекъснат от появата на младоженците и Хенчард измери зяпачите с онзи двусмислен поглед, в който се примесваха самолюбие и ядно пренебрежение.

— Да… те не са един за друг, макар че той се перчи като трезвеник — забеляза Нане Мокридж. — Бая ще си изпати, преди да е успяла да се отърве от него. С нещо ми напомня той Синята брада и до̀ ще време, току-виж, показал си рогата.

— Ами, добър си е човекът! На някои все не им стига щастието — искат с масло да го кусат. Ако можех да избирам от цял океан мъже, пак нямаше да си поискам по-добър от тоя. Като я гледам каква е гърчава… туй е същински божи дар за нея, пък и пристигна тука гола-голеничка.

Скромната мъничка карета потегли и се изгуби в мъглата, а зяпачите се пръснаха кой накъдето види.

— Да, в днешно време хич не знаеш какво да мислиш за нещата! — каза Соломон. — Вчера недалеч оттук някакъв човек паднал и умрял, и като си помислиш за това, пък и времето е толкоз влажно, съвсем не ти се иска да се заловиш за каквато и да е сериозна работа. Така ми падна настроението през тия десетина дни — пийвах сегиз-тогиз по за девет пенса малки чашчици, — че ми се ще ей сегинка да отскоча да се сгрея в „Тримата моряци“, като мина нататък.

— Не знам, но ми се ще и аз да дойда с тебе, Соломоне — рече му Кристофър; — размекнал съм се от тая влага като охлюв.