Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (42) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XLI

Хенчард се прибра в къщи. Утрото вече бе настъпило; той запали огъня в камината и седна замислен до нея. Скоро се зачуха леки стъпки, които приближаваха малката къща; някой влезе в коридора и тихичко почука на вратата. Лицето на Хенчард просветна, когато се досети, че това е Елизабет. Тя влезе в стаята бледа и печална.

— Научи ли? — попита тя. — Мисис Фарфри!… Тя… почина. Да, да… преди около час!

— Зная — отвърна Хенчард. — Току-що се прибрах оттам. Колко си добра, Елизабет, че идваш да ми кажеш. Ти, изглежда, си съвсем отпаднала след безсънната нощ. Остани при мен. Иди да си полегнеш в другата стая; когато закуската бъде готова, ще те повикам.

Девойката се съгласи, за да му достави удоволствие, а и на самата нея й бе приятно — беше толкова самотна, че неочакваната му нежност предизвика в нея удивление и благодарност; и тя отиде да си полегне на одъра, който Хенчард бе стъкмил от една пейка. Чуваше как той се движи из съседната стая, приготвяйки закуската, но мислеше главно за Лусета, починала в момент, когато бе така изпълнена с живот и стоплена от радостното очакване на майчинството, че тази смърт изглеждаше на девойката още по-ужасяващо неочаквана. Скоро Елизабет заспа.

През това време в предната стая вторият й баща вече бе приготвил закуската, но като видя, че тя спи, не я събуди; той чакаше, загледан в огъня, и с такава грижовност на добър домакин подгряваше постоянно чайника, сякаш Елизабет-Джейн му правеше голяма чест, като се съгласи да остане при него. Той наистина много се беше променил към нея; вече започна да мечтае за бъдещето, озарено от нейното присъствие в дома му, сякаш единствено това присъствие би му дарило щастие.

Тези размишления на Хенчард бяха прекъснати от ново почукване на вратата; той стана и я отвори, недоволен, че някой го безпокои сега, когато не искаше да вижда никого. На прага стоеше едър здравеняк, в чиято външност и поведение имаше нещо чуждо, неприсъщо за кастърбриджци; явно бе човек, живял в далечни страни, пристигнал от някоя колония. Това беше същият мъж, който разпитваше за пътя край кръчмата „Пръстът на Питър“. Хенчард го поздрави с кимване и го изгледа въпросително.

— Добрутро, добрутро — каза непознатият с жизнерадостна приветливост. — Вие сте мистър Хенчард, тъй ли?

— Същият.

— Значи, сварих ви в къщи… чудесно. Работата трябва да се върши сутрин — тъй мисля аз. Може ли да разменим няколко думички?

— Разбира се — отговори Хенчард и го покани с ръка да влезе.

— Може би ме помните — каза гостът, като сядаше.

Хенчард равнодушно го погледна и поклати отрицателно глава.

— А може и да не си спомняте за мен… Казвам се Нюсън.

Лицето и очите на Хенчард помръкнаха. Събеседникът му обаче не забеляза това.

— Името ми е добре познато — изрече накрая Хенчард, загледан в пода.

— Не се съмнявам. Знаете ли, търсих ви цели две седмици, докато ви открия. Слязох на сушата в Хейвънпул и минах през Кастърбридж на път за Фалмът, но когато пристигнах там, ми рекоха, че вече няколко години живеете в Кастърбридж. Върнах се обратно и бавно-бавно се дотътрих тук с пощенската карета само преди десет минути. Рекоха ми: „Той живее до воденицата“. И ето ме при вас. А сега… да поговорим за сделката, която сключихме с вас преди около двайсет години — тъкмо по тоя повод ида. Любопитна история излезе тая. Тогава бях млад и май че колкото по-малко приказваме за туй нещо, толкоз по-добре.

— Любопитна ли, рекохте? — По-лошо от любопитна. Даже не мога да кажа, че съм същият онзи човек, когото срещнахте тогава. Не бях с ума си, а умът на човека — това е самият той.

— Лекомислени и млади бяхме — отвърна Нюсън. — Но аз съм дошъл тука не да спорим, а да оправим работата. Бедната Сузан… каква странна участ я сполетя.

— Да.

— Тя беше добродушна, простичка жена. Не беше надарена, както се вика, нито с остър ум, нито с хитрина… иначе животът й щеше да е по-свестен.

— Вярно.

— Както сигурно ви е известно, тя беше толкова наивна, че се смяташе обвързана от тая продажба. И имаше толкоз вина за случилото се, колкото и някой от светците на небето.

— Зная, зная. Още тогава се убедих — отговори Хенчард, като продължаваше да гледа встрани. — Точно това ме мъчи и мене. Ако тя знаеше малко повече от живота, никога нямаше да се раздели с мен. Никога! Но откъде би могла да знае? Какво образование беше получила? Никакво. Знаеше само да се подписва — нищо повече.

— Да, а когато белята вече стана, не ми стигна смелост да й обясня всичко, както си е — рече бившият моряк. — Надявах се — и може би с основание, — че с мене тя ще бъде по-щастлива. И наистина беше достатъчно щастлива, затуй реших да не разпръсвам заблуждението й до последния й дъх. Вашето момиченце умря; Сузан роди друго и всичко вървеше добре. Но настана час (туй бе наскоро, след като тя, аз и дъщеря ни се върнахме от Америка), когато някой, комуто тя разказала историята си, й обяснил, че претенциите ми към нея са смешни и я подиграл, задето вярва в моите права. От тоя миг насетне тя вече не можеше да бъде щастлива с мен. Все крееше и съхнеше, въздишаше и беше тъжна. Рече ми, че трябва да се разделим, и тогава възникна въпросът за дъщеря ни. Един човек ме посъветва какво да сторя и аз изпълних съвета му, разбрах, че тъй ще бъде най-добре. Разделихме се с нея във Фалмат и отплавах по море. Когато наближавахме вече отвъдния бряг на Атлантика, изви се буря и после се разнесе слух, че почти целият екипаж, и аз в това число, сме били отнесени от вълна в морето и загинали. Но аз достигнах Нюфаундланд и там започнах да обмислям как да постъпя. „Щом съм тука, тука трябва и да си остана — реших аз. — Тя сега е настроена против мене и, значи, трябва да й сторя туй добро, като я накарам да повярва, че съм загинал — ей тъй си мислех аз тогава. — Докато ме смята жив, ще е нещастна, а убеди ли се, че съм умрял, тя ще се върне при мъжа си и детето ще си има свой дом.“ В Англия се върнах едва преди месец и тука научих, че Сузан наистина дошла при вас с дъщеря ми. Във Фалмът ми казаха, че Сузан била умряла. А моята Елизабет-Джейн… къде е тя?

— Също почина — изрече Хенчард твърдо. — Нима не чухте за това?

Морякът скочи и закрачи нервно из стаята.

— Починала! — възкликна тихо той. — За какво ми са сега парите?

Хенчард не отвърна нищо и поклати глава, сякаш отговорът на този въпрос не трябваше да се очаква от него, а от самия Нюсън.

— Къде я погребаха? — попита новодошлият.

— До майка й — отговори Хенчард със същия категоричен тон.

— Кога умря?

— Преди повече от година — отвърна Хенчард без запъване.

Морякът стоеше мълчалив. Хенчард не откъсваше очи от пода.

Накрая Нюсън каза:

— Излиза, че напразно съм бил път дотука. Най-добре ще е веднага да си тръгна! Тъй ми се пада. Е, няма повече да ви безпокоя.

Хенчард чу отдалечаващите се стъпки на Нюсън по посипания с пясък под, чу как той машинално повдигна резето, бавно отвори и затвори вратата като човек, измамен в очакванията си или обзет от дълбока покруса, но не обърна глава натам. Сянката на Нюсън се мярна отвън покрай прозореца. И той се изгуби от очи.

Тогава Хенчард, за когото това преживяване бе почти сън наяве, стана, поразен от постъпката си. Той я бе извършил съвсем неволно, бе действувал импулсивно. Зародилото се напоследък в него уважение към Елизабет-Джейн, новите надежди, че ще забрави досегашната си самота и ще й се радва като на истинска своя дъщеря — за каквато тя се смяташе, — всичко това, стимулирано от неочакваната поява на Нюсън, го подтикна несъзнателно да направи опит да я запази единствено за себе си; неочаквано изникналата опасност да я изгуби го накара глупаво, детински да излъже, без да мисли за последствията. Той се бе надявал, че ще бъде обсипан от въпроси, които след пет минути ще го принудят да признае истината; но такива въпроси не последваха. От тях обаче едва ли щеше да се отърве. Нюсън си беше отишъл, но щеше да почне да разпитва из града и да научи всичко, а после да се върне, да прокълне него, Хенчард, и да му отнеме последното съкровище!

Хенчард бързо сложи шапката си и пое след Нюсън. Скоро гърбът на Нюсън се показа на пътя — тъкмо прекосяваше площада с Говеждия стълб. Хенчард продължи след него; видя как морякът се спря до „Кралският герб“, където сутрешният дилижанс, с който бе дошъл, имаше половин час престой, тъй като правеше среща с друга кола, минаваща през Кастърбридж. Дилижансът на Нюсън вече се готвеше да потегли. Нюсън седна в него, прибраха багажа му и след няколко минути колата се изгуби от очи.

Морякът дори не се обърна. Той простодушно бе повярвал на Хенчард и в доверието му имаше нещо почти възвишено. Младият моряк, който преди повече от двадесет години използува моментната му слабост и отведе Сузан Хенчард, погледнал съвсем бегло лицето й, все още живееше и действуваше в личността на този беловлас пътешественик, който отведнъж повярва в думите на Хенчард — повярва така сляпо, че Хенчард се засрами от самия себе си.

Нима тази внезапно хрумнала му дръзка измислица ще му помогне Елизабет-Джейн да остане при него? „Може би не за дълго“ — каза си Хенчард. Нюсън сигурно ще влезе в разговор със спътниците си, а сред тях навярно ще има кастърбриджци и измамата веднага ще бъде открита.

Тази застрашителна възможност накара Хенчард да вземе отбранителна позиция и вместо да помисли как най-добре да поправи извършеното и по-скоро да разкрие истината на бащата на Елизабет, той започна да крои планове как би могъл да запази случайно полученото предимство. Обичта му към момичето ставаше все по-силна и по-ревнива с всяка нова опасност, която я заплашваше.

Майкъл не откъсваше поглед от губещото се в далечината шосе, очаквайки, че Нюсън, като научи истината, току-виж се върнал и пеша, обзет от възмущение, и ще поиска дъщеря си. Но никой не се появяваше. Възможно бе и да не се е разговорил с никого в дилижанса; погребал е безмълвно скръбта дълбоко в сърцето си.

Неговата скръб!… Какво е тя в сравнение с онова, което ще изпита той, Хенчард, ако изгуби момичето! Нима може да се сравни охладнялата от многогодишната раздяла обич на Нюсън с обичта на този, който постоянно е до нея? С такива благовидни аргументи се опитваше ревността му да го оправдае, задето раздели бащата и дъщерята.

Върна се в къщи почти уверен, че Елизабет вече си е отишла. Но тя беше там, тъкмо излизаше от вътрешната стая, освежила се и с още подпухнали от съня клепачи.

— О, ти ли си, татко? — изрече тя с усмивка. — Веднага, щом полегнах, съм заспала, макар че исках само да си отпочина. Чудно защо не видях в съня си клетата мисис Фарфри — толкова много мислих за нея и въпреки тава не я сънувах. Колко странно е, че твърде рядко виждаме насън скорошните случки, макар че те ни занимават живо.

— Радвам се, че си успяла да поспиш — каза той и в желанието си да утвърди правата си над нея, взе ръката й в своята, което приятно я изненада.

Седнаха да закусват и Елизабет-Джейн отново се замисли за Лусета. Скръбта придаваше особено очарование на нейното лице, което винаги се разхубавяваше в миговете на спокоен унес.

— Татко — каза тя, откъснала се от мислите си и забелязала храната, поставена пред нея, — колко мило, че сам си ми приготвил такава хубава закуска, докато аз, лентяйката, съм спала.

— Аз всеки ден си я приготвям сам — отвърна той. — Ти ме напусна; всички ме напуснаха; затова ми се налага сам да върша всичко.

— Чувствуваш се много самотен, нали?

— Да, дете мое… толкова самотен, колкото не можеш и да си представиш! Но вината е моя. Седмици наред никой не ме е посещавал, ти си първата. А и ти едва ли ще дойдеш повторно.

— Защо говориш така? Ще дойда, разбира се, стига да искаш да ме видиш пак.

Хенчард се усъмни в думите й. Напоследък се бе надявал, че Елизабет-Джейн може би отново ще заживее при него като дъщеря, но сега не му се искаше да я помоли за това. Нюсън може да се върне всеки миг и какво ще си помисли Елизабет за втория си баща, като узнае за измамата му? По-добре да преживее този срам далеч от нея.

Закусиха, но доведената му дъщеря все още не бързаше да си отива. Настъпи времето, когато Хенчард обикновено тръгваше за работа. Тогава тя стана и като го увери, че пак ще дойде, си тръгна: той я видя как изкачва хълма, озарена от утринното слънце.

„Сега сърцето й я тегли към мен, както и моето към нея; една-едничка дума стигаше да й кажа и тя щеше да се съгласи да живее при мен в тази бедна къщурка! Но привечер той сигурно отново ще довтаса и тя ще ме презре!“

Целият ден Хенчард си повтаря тези думи и мислите за това не го напускаха, където и да тръгнеше. Вече не се чувствуваше бунтовен, язвителен, безгрижен злополучник, а притиснат от оловна тежест, като човек, изгубил всичко, което прави живота му интересен или поне търпим. Никой не ще остане при него, с когото би могъл да се гордее, който би могъл да окрили духа му — защото Елизабет-Джейн скоро ще стане чужда за него, дори по-зле от чужда. Сузан, Фарфри, Лусета, Елизабет — всички те го изоставиха и за това отчасти бе виновен той самият, отчасти бе виновна и злата му орис.

Той нямаше интереси, любими занимания, нямаше желания, които да му заместят тези хора. Ако би могъл да призове на помощ музиката, животът му дори сега щеше да е по-поносим, защото музиката му въздействуваше с мощна сила. Един-единствен звук на меден духов инструмент или на орган бе достатъчен, за да го развълнува, а прекрасните мелодии го превръщаха в друг човек. Но злата съдба отреди в годината на неговите върховни изпитания да е безсилен да прибегне до божествения дух в себе си.

Напред Майкъл виждаше само непроницаем мрак; бъдещето нищо не му обещаваше; той не чакаше нищо от живота. А навярно му бе съдено да влачи жалко съществуване още тридесет-четиридесет години и всички щяха да му се присмиват, в най-добрия случай да го съжаляват.

Така си мислеше Хенчард и тези мисли бяха непоносими.

На изток от Кастърбридж се простираха блата и ливади, които изобилствуваха с течащи води. Пътникът, спрял тук за малко в тиха нощ, понякога дочуваше необикновена симфония, звучаща от някакъв скрит в мрака оркестър — симфонията на водите — и всеки инструмент изпълняваше своята партия от близки и далечни краища на блатото. В една от дупките на порутен яз ехтеше речитатив; там, където рекичка — приток минаваше над каменна преграда, весело звънтяха трели; под един свод се ронеха звуци на цимбал, а от дърноувърския вир долиташе свистене. Най-внушителната музика идваше от онова място, което се наричаше Десетте савака и където в разгара на пролетното пълноводие гърмеше цяла фуга.

Тук реката бе дълбока и мощна през всички годишни времена: саваците на бента се вдигаха и спускаха със зъбци и чекрък. От втория мост, този на шосето (за него доста често сме говорили дотук), към бента водеше пътека и недалеч от първия савак достигаше брега. През реката бе прехвърлено тясно дървено мостче. Нощем хората идваха рядко насам, защото пътеката свършваше до дълбоко място, наречено Черната вода, а минаването по мостчето бе опасно.

Но Хенчард, излязъл от града по източния път, мина по втория, каменния мост, после зави по тази безлюдна крайбрежна пътека и вървя по нея, докато тъмните очертания на Десетте савака не заслониха отразената в реката бледа вечерна заря, още не угаснала на запад. Само след една-две секунди той достигна вира — най-дълбокото място в реката. Огледа се напред-назад, но никой не се виждаше. Тогава свали палтото и цилиндъра си и застана до самия бряг със скръстени ръце.

Устремил очи надолу към водата, Хенчард скоро забеляза някакъв предмет, който плаваше в кръглото заливче, образувало се постепенно в продължение на векове — заливчето, което той избра за свое смъртно ложе. Не можа веднага да разбере какво е забелязал, защото брегът хвърляше сянка, но ето че предметът изплува от сянката и доби очертанията на човешки труп, полегнал неподвижно във водата.

Тук течението вървеше в кръг; трупът се понесе напред, мина покрай Хенчард и последният откри с ужас, че това е самият той. Не просто някой друг, сходен с него, а цял-целеничък Хенчард, неговият двойник, заплувал като мъртвец във вира Десетте савака.

В този нещастник живееше вярата в свръхестественото и той отвърна лице, сякаш бе видял някакво ужасяващо чудо. Закри очи с ръка и обори глава. Без да гледа към реката, нахлузи палтото, сложи си цилиндъра и бавно тръгна назад.

Скоро се намери до вратата на дома си. За негова изненада тук стоеше Елизабет-Джейн. Тя пристъпи към него, заговори и го нарече „татко“ както досега. Значи, Нюсън още не се бе върнал.

— Тази сутрин ти ми се стори много тъжен — промълви тя. — И ето че отново идвам да те видя. На мен също ми е много тъжно. Но всичко и всички са настроени враждебно към теб и зная, че това ти причинява мъка.

Как умееше Елизабет да отгатва неговите настроения! Но все пак не можеше да предполага крайността, която той си позволи.

Хенчард й каза:

— Как мислиш, Елизабет? В наше време още ли се случват чудеса? Аз не съм начетен. Образованието и до днес ми липсва. Цял живот съм се стремил към четене и знания, но колкото повече съм се опитвал да науча, толкова по-малко зная.

— Според мен сега чудеса не стават — отвърна тя.

— А не се ли случва, да речем, човек да дръзне да извърши нещо отчаяно и изведнъж да се натъкне на препятствие? Не непременно препятствие в прекия смисъл на думата. Не непременно… Впрочем ела с мен да ти покажа нещо и ще ти обясня какво имам пред вид с думите си.

Тя се съгласи охотно и той я поведе по шосето, а после по глухата пътека към Десетте савака. Вървеше неспокойно, сякаш нечия невидима за нея, но преследваща го сянка, се мяркаше пред неговите очи и му пречеше да вижда. Девойката желаеше да говори за Лусета, но не смееше да попречи на размислите му. Когато доближиха бента, той спря и помоли Елизабет-Джейн да мине напред и да надникне във вира, а после да му каже какво е видяла там.

Тя отиде и се върна скоро.

— Нищо не видях — рече тя.

— Иди още веднъж — каза Хенчард — и се вгледай по-добре.

Елизабет-Джейн отново тръгна към брега. Този път се забави повече и като се върна, заяви, че е видяла нещо да кръжи във водата, но не могла да различи какво е. Сторило й се, че са някакви парцали.

— Приличаха ли на моите дрехи? — попита Хенчард.

— Да… приличаха. Господи… нима… Татко, да се махаме оттук!

— Иди и разгледай онова още веднъж. А после ще си вървим в къщи.

Тя отиде пак и той видя как се наведе толкова ниско, че главата й почти докосна водата. После девойката подскочи от уплаха и бързо се върна.

— Е, сега какво ще кажеш? — попита Хенчард.

— Да си вървим в къщи.

— Но кажи ми… кажи… какво плува там?

— Чучело — бързо отвърна тя. — Изглежда, са го хвърлили в реката по-горе по течението, някъде из върбалака край Черната вода; искали са да се отърват от него, когато са се уплашили да не го открият у тях съдиите. И то е доплувало дотук.

— Да… тъй, тъй… моето изображение! А къде е другото? Защо само едното е тук?… Гаврата им я погуби, а запази моя живот!

Елизабет-Джейн дълбоко се замисли над думите „запази моя живот“, докато вървяха бавно към града, и накрая отгатна значението им.

— Татко!… Не ми се иска да те оставям сам в такова състояние! — възкликна тя. — Мога ли да живея при теб и да се грижа за тебе както преди? Няма никакво значение, че сега си беден. Готова бях да дойда още тази сутрин, но ти не ми предложи.

— Да дойдеш да живееш при мен? — извика той разчувствуван. — Елизабет, не ми се подигравай! О, ако би се върнала при мен!

— Ще се върна — каза тя.

— Но можеш ли да ми простиш, задето по-рано бях толкова груб с тебе? Не можеш!

— Отдавна го забравих. Да не говорим за това.

Тя успокои Хенчард и уговориха подробностите на нейното преселване; накрая се разделиха и всеки пое към дома си. Като се прибра, Хенчард се обръсна — за пръв път от много дни, — облече чисти долни дрехи, среса се и заприлича на човек, възкръснал за нов живот.

На сутринта всичко се обясни така, както беше предположила Елизабет-Джейн; един говедар намери чучелото на баща й, а другото, изобразяващо Лусета, бе открито малко по-нагоре по течението. Но за това никой нищичко не каза и тихомълком унищожиха двете чучела.

И така, загадъчната случка получи по-естествено обяснение; но Хенчард продължи да вярва, че куклата с неговия образ се е появила във вира неслучайно, а в резултат на нечия намеса. Елизабет-Джейн го чу да си говори:

„Няма от мене по-голям грешник! Но излиза, че даже аз съм в божиите ръце!“