Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (28) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXVII

Наближи жътвата. Цените стояха ниски и Фарфри купуваше пшеница. Както винаги в такива случаи, местните фермери, които отпърво бяха убедени, че времето предвещава глад, сега изпаднаха в другата крайност и се заловиха да разпродават запасите си твърде лекомислено (по думите на Фарфри), разчитайки по-самоуверено, отколкото бе нужно, на изобилен добив. Шотландецът продължи да изкупува пшеница на сравнително ниска цена, защото миналогодишната реколта, макар че не беше много изобилна, имаше отлично качество.

След като Хенчард уреди сметките си с катастрофален за него резултат и се отърва от всички обременителни закупки, понесъл огромни загуби, настъпи жътвата. Три дни имаше чудесно време, но след това…

„А ако този проклет магьосник излезе прав!“ — мислеше си Хенчард.

Веднага щом сърповете засвяткаха из нивите, въздухът неочаквано се изпълни с такава влага, че само поречът можеше да устои на нея — без нужда от друг вид храна. Когато хората излизаха навън, въздухът залепваше за бузите им като мокра фланела. Духаше поривист, силен, топъл вятър; редките дъждовни капки падаха по стъклата на прозорците и се разливаха в звездовидна форма; слънцето изникваше зад облаците като бързо разгънато ветрило, хвърляше по подовете на стаите млечнобяла, почти безцветна шарка от прозоречните рамки, и изведнъж се скриваше.

Стана ясно от този ден и час нататък, че реколтата все пак няма да е изобилна. Ако Хенчард беше изчакал още малко, можеше пак да не получи печалба, но поне щеше да избегне загубите. Импулсивната му натура обаче бе чужда на всякакво търпение. Когато стрелката на везните рязко се възвърна в предишното си положение, той замря от изненада. Сега все по-често го спохождаше мисълта, че някаква непозната сила действува против него.

„Ами ако… — питаше се той, обзет от мрачно опасение — някой ми е направил восъчна кукла или е сварил бесовско биле, за да ме погуби? Не вярвам в силата на магиите и… ако все пак някой ми е направил това?“ Но дори и той не можеше да допусне мисълта, че този злодей — ако наистина съществува такъв — би могъл да бъде Фарфри. В самотните часове на потискащо униние го обземаше суеверен страх и практическата широта на погледа изтичаше от него като от кървяща рана.

А Доналд Фарфри преуспяваше. Той купуваше, когато на пазара имаше депресия, и щом цените станаха малко по-стабилни, нищожният му запас злато се превърна в цяла купчина.

— Скоро и кмет ще бъде! — говореше Хенчард. Наистина бе тежко за изреклия тези думи да се влачи след триумфалната колесница на Фарфри, устремила се към Капитолия.

Съперничеството на стопаните прерасна в съперничество и между работниците им.

Септемврийските вечерни сенки обгърнаха Кастърбридж; часовниците обявиха, че е осем и половина, изгря луната. За този сравнително ранен час улиците на града бяха необикновено тихи. Изведнъж зазвънтяха звънчета на конска амуниция и загърмяха тежки колела. След малко ядни гласове нахлуха от улицата в дома на Лусета и тя изтича с Елизабет-Джейн към прозорците да вдигне транспарантите.

Покритият пазар и общината бяха в съседство с черквата, но долният им етаж бе отделен от нея със сводест проход, който водеше към широк площад, наречен Говеждият стълб. В средата му стърчеше каменна колона, за която в старо време бяха връзвали воловете, преди да ги откарат в близката кланица и насъсквали срещу тях кучета, та месото на добичетата да бъде по-крехко поради нанесените им кървави рани. Стадата обикновено стояли тук, в единия край.

Извеждащият насам проход сега бе задръстен от две каруци, теглени от по четири коня; едната беше натоварена с бали сено: предните впрягове успяха да се разминат, но се оплетоха — главите на едните коне се извъртяха към опашките на другите. — Ако бяха празни, тези каруци сигурно нямаше да се заклещят, но сеното на натоварената стигаше до втория етаж и разминаването беше невъзможно.

— Нарочно го направи! — крещеше каруцарят на Фарфри. — В такава тиха вечер звънчетата на моите коне се чуват от половин миля!

— А ти си отваряй зъркелите, вместо да ми се навираш на пътя, заплес със заплес; тогава щеше да ме видиш съвсем добре! — възразяваше му разгневения представител на Хенчард.

Но каруцарят на Хенчард бе направил по-голямо нарушение на строгите правила за уличното движение, затова се опита да изтегли колата си назад, към Главната улица. Тогава дясното му задно колело се надигна и опря в оградата на гробището, товарът със сено се преобърна и във въздуха щръкнаха две колела и краката на един от вътрешните коне.

Вместо да помислят как да изправят обърналата се каруца и съберат разпиляния товар, каруцарите се нахвърлиха един на друг с юмруци. Ала още преди края на първия им рунд довтаса Хенчард — някой бе изтичал да му извести за станалото.

Той хвана двамата каруцари за яките и като ги отблъсна надалеч един от друг, се спусна към падналия кон и с голяма мъка го освободи. После попита как е станало това и огледал състоянието на каруцата си и разпиляния товар, започна да ругае с цяло гърло човека на Фарфри.

Лусета и Елизабет-Джейн вече бяха изтичали долу и застанали на уличния ъгъл, гледаха изсипалата се грамада прясно сено, озарена от лунните лъчи, край която сновяха силуетите на Хенчард и на каруцарите. Приятелките бяха видели това, което никой друг не бе видял — произшествието стана пред очите им, — и Лусета реши да обясни причините му.

— Аз зная всичко, мистър Хенчард! — възкликна тя. — По-виновен е вашият каруцар!

Хенчард престана да ругае и се обърна.

— О, мис Темпълман, прощавайте, че не ви забелязах — каза той. — Виновен е моят каруцар, така ли? Да, разбира се! И все пак ще се опитам да ви възразя. Другият е карал без товар, значи и вината му е по-голяма — защо не се е отстранил навреме?

— Не, аз също видях всичко — обади се и Елизабет-Джейн. — Уверявам те, другият не бе в състояние нищо да направи.

— Не може да се вярва на думите им! — избъбри каруцарят на Хенчард.

— Защо? — остро попита Хенчард.

— Та нали знаете, сър, всички жени държат страната на Фарфри… той е млад и лъскав, дяволите да го вземат… и се вмъква в сърцата на момите като въртоглавия червей в овчите глави… А сетне пред очите им и кривото изглежда право!

— Ти знаеш ли коя е тази дама, за която си позволяваш да говориш така? Знаеш ли, че аз я ухажвам — и не от днес, а много по-отдавна? Внимавай!

— Откъде да знам? Знам само, че получавам по осем шилинга на седмица.

— Затова пък мистър Фарфри добре го знае. Вярно е, че в работата си е хитър, но никога не би направил това, за което ти намекваш.

Дали защото Лусета чу тихия им диалог, или не, но бялата й рокля изчезна във входа на дома й, а вратата се затвори, преди Хенчард да успее да се приближи и да продължи разговора. Това го разочарова, защото думите на каруцаря го обезпокоиха и той изпита нужда да поговори с Лусета на четири очи. В този миг ги доближи възрастният полицай.

— Погрижи се някой да не се блъсне в моята каруца или в сеното, Стъбърд — каза му житарят. — Тя ще трябва да остане тук до утре, защото ратаите ми още не са се прибрали от нивите. А ако се насочи насам фургон или каруца, нека заобиколят по страничната улица и не отстъпвай пред молбите им да минат направо… Утре ще се гледат ли дела в общината?

— Да, сър. Само едно дело.

— Аха. И какво е то?

— Една проклета бабичка, сър, е говорила обидни думи и нарушила обществения ред по ужасно кощунствен начин до черковната ограда, сър, сякаш се е намирала в кръчма. Това е всичко, сър!

— Аха. Кмета го няма в града, така ли?

— Няма го, сър.

— Тогава ще присъствувам аз… И не забравяй, наглеждай моето сено. Лека нощ.

Докато се водеше този разговор, Хенчард реши да посети Лусета въпреки стремежа й да го отбягва и като почука на вратата, помоли да го отведат при домакинята.

Отговориха му, че мис Темпълман много съжалява, но не може да го приеме тази вечер, защото щяла да излиза някъде.

Хенчард мина на другата страна на улицата и вглъбен в мисли, постоя край сеното си в пълна самота — полицаят бе отишъл някъде, а конете бяха вече отведени. Макар че луната още не грееше ярко, фенерите не бяха запалени и Хенчард, отстъпил в сянката на една от опорите в началото на прохода към площада с Говеждия стълб, започна да следи вратата на Лусета.

В прозорците й често припламваха свещи — някой ту влизаше, ту излизаше от спалнята й; личеше, че Лусета се преоблича за своето излизане, въпреки че беше необичайно да се ходи на гости в толкова късен час. Светлината в прозорците угасна, часовникът удари девет и почти веднага след това Фарфри изникна иззад отсрещния ъгъл и почука на вратата. Лусета без съмнение го очакваше вътре до самата врата, защото мигновено му отвори. Тръгнаха на запад, не по Главната улица, а по една странична и Хенчард, досещайки се къде отиват, реши да ги последва.

Жътвата толкова бе закъсняла поради непостоянното време, че щом дойдеше ясен ден, всички напрягаха сили, за да спасят колкото могат от пострадалите в дъждовете жита. Дните ставаха все по-къси и жътварите работеха дори на лунна светлина. Така и тази вечер пшеничените ниви, опиращи в двете страни на карето, в което се вместваше градът, гъмжаха от жътвари. Смехът и виковете им се чуваха до самия пазар, където Хенчард стоеше в очакване. Забелязал накъде завиват Фарфри и Лусета, той веднага разбра, че отиват към полето.

Там се бе събрал почти целият град. Жителите на Кастърбридж все още спазваха старинния обичай да си помагат в нужда и макар че пшеницата бе собственост на фермерите, населяващи предградието Дърноувър, останалите също вземаха участие в прибирането на реколтата.

Достигнал края на уличката, Хенчард пресече сенчестата алея по градската стена, слезе по тревясалия насип и спря в едно стърнище. Сред жълтата шир се извисяваха като шатри купите от кръстци, а по-далечните купи се губеха в здрача, посребрен от лунните лъчи.

Хенчард бе спрял на място, отдалечено от жътварите, а Доналд и Лусета навлязоха в нивата по-близо до работещите и Хенчард ги видя да криволичат покрай купите. Те не вървяха към определена цел и в нехайния си лъкатушен път се насочиха към Хенчард. Срещата с тях не бе желателна и Хенчард, отстъпил в кухината на най-близката купа, седна в подножието й.

— Аз ви разрешавам — продума весело Лусета. — Говорете ми каквото пожелаете.

— Добре — отвърна Фарфри с тон, който преливаше от искрена любов. Хенчард за пръв път долавяше такава страстност в гласа му. — Много мъже ще ви ухажват, защото имате прекрасно положение в обществото, защото сте богата, способна и красива. Нима ще се откажете от примамливата възможност да станете една от онези дами, които са заобиколени от тълпа поклонници… да… нима ще се задоволите само с един, при това съвсем обикновен?

— Този ли, който разговаря сега с мене? — попита тя разсмяна. — Чудесно, сър, и какво още?

— О, боя се, че чувството ми ще стане причина да забравя добрите си маниери!

— Тогава завинаги ги забравете, щом те ви пречат в случая. — Тя каза още нещо, което Хенчард не успя да долови, и после рече: — А вие сигурен ли сте, че няма да ревнувате?

Фарфри взе ръката й и това, изглежда, я убеди, че няма да ревнува.

— Доналд, вие сега сте убеден, че не обичам никой друг — продължи тя. — И все пак бих искала да си запазя свободата за някои неща.

— Дори за всичко! Но какво по-точно имате пред вид?

— Ако например пожелая да не остана завинаги в Кастърбридж, разбрала, че тук няма да съм щастлива?

Хенчард не долови отговора на Фарфри; той можеше да чуе и това, и още много друго, но не желаеше да влиза в ролята на подслушвач. Фарфри и Лусета тръгнаха натам, където работеха жътварите и където снопите — по десетина в минута — се товареха на открити и покрити каруци, които ги откарваха от нивите.

Лусета настоя да се разделят, щом наближиха с Фарфри жътварите. Той имаше някаква работа при тях и горещо я помоли да го почака две-три минути, ала тя беше непреклонна и си тръгна за в къщи сама.

Хенчард веднага стана от мястото си и я последва. Бе в такова състояние, че, достигнал дома й, дори не почука на вратата, отвори я и нахълта в гостната, очаквайки да намери Лусета там. Но в стаята нямаше никой и той разбра, че без да ще, я бе изпреварил. Не се наложи дълго да я чака: след няколко минути той чу шумоленето на роклята й в преддверието, а след това и тихото затваряне на входната врата. Лусета влезе в гостната.

Светлината тук беше така слаба, че Лусета отначало не забеляза Хенчард. Когато го откри, тя леко изпищя и този писък бе изпълнен с уплаха.

— Как можеш да ме стряскаш така? — възкликна тя поруменяла. — Минава десет и нямаш право да се вмъкваш тук по този начин.

— Не зная дали имам право, или не. Във всеки случай имам оправдание за своята постъпка. Не е ли крайно време да престана да се съобразявам с разните приличия и обичаи?

— Не е прието да се посещава дама толкова късно, това може да ми навреди.

— Идвах преди час, но ти не пожела да ме приемеш, а сега дойдох, защото мислех, че си се прибрала. Ти не спазваш приличието, Лусета, не аз. Защо ме пренебрегваш? Налага се да ти припомня онова, което, изглежда, вече си забравила.

Тя се отпусна на един стол и пребледня.

— Не искам да чувам за това… не искам! — прошепна тя, като закри лице с ръце, а той, застанал съвсем близо до нея, започна да говори за миналите дни на остров Джързи.

— Трябва да ти го припомня — отговори той.

— Всичко свърши без резултат; единствено по твоя вина. Защо тогава искаш да ми отнемеш свободата, която постигнах с толкова страдания! Ако знаех, че предложението ти за брак е продиктувано от истинска любов, сега може би щях да се чувствувам обвързана. Но скоро разбрах, че си го сторил от състрадание… че си намислил да изпълниш едно неприятно задължение… а аз полагах грижи за теб, докато беше болен, и се компрометирах, затова ти реши, че трябва да ме възнаградиш. Но аз вече не можех да те обичам толкова дълбоко, колкото преди.

— Защо тогава пристигна тук да ме потърсиш?

— Мислех, че след като вече си свободен, аз трябва да стана твоя съпруга, понеже го изисква съвестта ми, макар че… не те обичах толкова силно.

— А защо сега мислиш по-иначе?

Тя мълчеше. Ясно бе, че съвестта й има власт над нея само докато в гърдите й не пламне нова любов и не подчини всецяло тази власт на себе си. Осъзнала това, Лусета за миг забрави доводите, с които отчасти сама се оправдаваше: защото, като установи недостатъците на Хенчард, тя реши, че до известна степен има право да не рискува щастието си — да не го поверява на такъв човек, щом още преди години бракът им се е осуетил. Успя да каже само:

— Тогава бях бедно момиче, но сега нещата около мен се промениха и аз вече не съм същата като преди.

— Вярно е. Затова и моето положение е много деликатно. Но аз нямам никакви претенции към твоите пари. Охотно ще се съглася да харчиш всяко свое пени за себе си. Така че доводът ти е съвсем неуместен. Онзи, за когото мислиш, не е по-добър от мен.

— Ако ти беше толкова добър, колкото е той, щеше да ме оставиш на спокойствие! — възкликна тя със страст.

Тези думи за нещастие вбесиха Хенчард.

— Честта не ти позволява да ми откажеш — изрече той. — И ако още тази вечер и пред свидетел не обещаеш да станеш моя жена, всички ще узнаят от мен за близостта ни… ще го направя от чувство за дълг пред другите мъже!

Лицето на Лусета прие покорно изражение. Хенчард разбра колко омразно й е това покорство и ако бе дарила сърцето си не на Фарфри, а на който и да е друг, той в този миг навярно би я съжалил. Ала приемникът му се оказа новобогаташът (както го наричаше Хенчард), израсъл върху собствените му плещи, и Майкъл си наложи да бъде безпощаден към Лусета.

Без да му каже нито дума повече, Лусета позвъни и нареди да извикат Елизабет-Джейн от стаята й. Момичето дойде, откъснато от заниманията си. Съзряло Хенчард, то се приближи покорно.

— Елизабет-Джейн — изрече той и хвана ръката й. — Желая да присъствуваш на разговора ни. — И като се обърна към Лусета, той попита: — Съгласна ли си или не да се омъжиш за мен?

— Щом ти… го желаеш, принудена съм да се съглася!

— И казваш „да“, така ли?

— Да.

Но едва изрекла тази дума, тя се отпусна назад и изгуби съзнание.

— Ужасно!… Какво я кара да се съгласи, татко, щом това е толкова болезнено за нея? — изрече Елизабет и коленичи до Лусета. — Не я принуждавай да постъпва против волята си! Живея близо до нея и знам, че не е по силите й да понесе такова нещо.

— Не ставай глупава като шотландка! — отсече сухо Хенчард. — Не разбираш ли, че нейното съгласие освобождава онзи човек и той ще бъде твой, ако поискаш?

В този миг Лусета трепна и дойде на себе си.

— Какъв човек? За кого става дума? — попита тя възбудено.

— За никого… това изобщо не ме засяга — отговори Елизабет-Джейн с решителен тон.

— А-а… добре. Значи, съм сгрешил — каза Хенчард. — Но то засяга мен и мис Темпълман. Тя е съгласна да бъде моя жена.

— Татко, не говори повече за това — замоли го Елизабет-Джейн, която още държеше ръката на Лусета.

— Няма да говоря, стига тя да обещае — отвърна Хенчард.

— Нали ти обещах! — простена Лусета и се отпусна покрусена и изнемощяла. — Майкъл, стига вече за това, умолявам те!

— Добре — отвърна той. Взе шапката си и излезе.

Елизабет-Джейн все още стоеше на колене до Лусета.

— Добре ли чух? — изрече тя. — Вие нарекохте баща ми „Майкъл“, значи сте близки познати? И защо той има такава власт над вас, че вие му обещахте да се омъжите за него пряко волята си? Ах, много, много тайни криете от мен!

— Може би и ти от мене — прошепна Лусета със затворени очи, без да подозира, че сърдечната тайна на Елизабет е свързана със същия онзи млад човек, който така плени и нейното сърце.

— Аз… никога не ще застана на пътя ви! — запъвайки се, промълви Елизабет, като едва сдържаше вълнението си. — Не мога да разбера как смее баща ми така да ви командува! В този случай аз не съм на негова страна. И ще отида да го помоля да ви освободи от дадената дума.

— Не, не! — възрази Лусета. — Нека всичко остане, както си е.