Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (13) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XII

Като изпрати с очи жената и влезе в дома си през главния вход, кметът пое по коридора, приличен на тунел, за към градината, а оттам през малката вратичка се озова в двора, където бяха хамбарите и другите търговски помещения. Прозорецът на кантората му светеше, той нямаше завеса и Хенчард видя, че Доналд Фарфри още седи на мястото си и се готви за функциите си на управител, като преглежда търговските книги. Хенчард влезе и каза късо:

— Ако смяташ да останеш тук до късно, няма да ти преча.

Постоя зад стола на Фарфри, загледан как младият шотландец опитно разпръсва мъглите от цифри, които толкова се бяха сгъстили в търговските му книги, че понякога объркваха и проницателния Фарфри. На лицето на житаря се изписа възхита, примесена с известна доза съжаление, което той изпитваше към всички, които показваха охота да се ровят в такива дреболии. Самият Хенчард нито с качествата на своя ум, нито физически би бил способен да се оправи в тези канцеларски тънкости; той бе откърмен като някакъв съвременен Ахил и писането бе за него мъка.

— За днес достатъчно — каза той накрая, поставяйки върху листа голямата си длан. — И утре е ден. Да вървим сега в къщи, ще вечеряме заедно. Непременно! Държа на това. — И затвори счетоводните книги с приятелска безцеремонност.

Доналд се готвеше да се отправи към жилището си, но вече бе разбрал, че новият му приятел и работодател не познава задръжки в своите желания и пориви, затова отстъпи, без да възрази. Харесваше му пламенността на Хенчард, дори когато тя го притесняваше, а голямото различие в техните характери засилваше симпатията му към търговеца — житар.

Заключиха кантората и младият човек последва спътника си през вратичката, която водеше направо за градината на Хенчард, така че само крачка бе достатъчна, за да се премине от полезното към прекрасното. Градината тънеше в тишина, напоена бе с роса и преливаше от аромати. Тя заемаше голямо пространство зад къщата, започваше като морава и после се превръщаше в лехи с цветя; отвъд цветята се редяха плодни дървета, стари колкото самата къща, яки, наблъскани едно в друго и възлести; при растежа си те бяха измъкнали от земята колчетата, за които са били завързани, и сега стояха разкривени, като че се бяха сгърчили от болка — същински Лаокоони^[1] в одежди от листа. Цветята, които ухаеха тъй сладостно, не се забелязваха в мрака; двамата мъже минаха покрай тях и влязоха в къщата.

Хенчард нагости младежа щедро, както сутринта, и след вечерята каза:

— Доближи креслото си до камината, драги мой, и нека я запалим… не мога да понасям угаснали камини дори и през септември.

Той поднесе огън към наредените в камината дърва и скоро лумна весел пламък.

— Странно е все пак — изрече Хенчард; — срещат се двама души… като нас с тебе… на чисто делова основа и още в края на първия ден от това познанство ти се иска да поговориш с другия по свой интимен въпрос. Дявол го взел, та аз съм всъщност толкова самотен, Фарфри, няма с кого думица да продумам; защо тогава да не го споделя с тебе?

— На драго сърце ще ви изслушам, и бих помогнал, стига да съм в състояние — отвърна Доналд и разсеяно огледа сложното украшение от дърворезба на каминната полица, изобразяващо глава на бик, от която се редуваха в две посоки обвити с гирлянди лири, щитове и колчани; те завършваха от едната страна с нисък барелеф на главата на Аполон, а от другата — на Диана.

— Невинаги съм бил такъв, какъвто съм сега — продължи Хенчард и твърдият му, плътен глас леко затрепери. Той явно бе изпаднал в онова особено душевно състояние, когато хората понякога разкриват на своя нов приятел нещо, което никога не биха доверили на стария. — Бях по-преди земеделски работник и на осемнайсет години се ожених, както подобава на такъв човек. Учудваш ли се, че съм женен?

— В града говорят, че сте вдовец.

— Е, да, разбира се, говорят… Преди деветнадесет години изгубих жена си — по своя собствена вина… Ето как стана това. През една лятна вечер, както бяхме тръгнали да търсим работа — жена ми беше с мен, с детето на ръце, единственото ни дете, — наближихме една палатка на селски панаир. Тогава пиех.

Хенчард поспря за миг, отпусна енергично гръб на стола и като опря лакът на масата, заслони чело с ръка, но не успя да скрие напрегнатия ход на мислите, наложили печата си върху застиналите му черти; и заразказва най-подробно историята на сделката с моряка. Лицето на шотландеца отпърво показа равнодушие, което скоро се смени с внимание.

Хенчард разказа и за опитите си да намери по-сетне жена си, за своя оброк и за самотния живот, който бе водил през последните години.

— Деветнайсет години не престъпих клетвата си — рече той — и накрая достигнах сегашното си положение.

— О!

— Така че… през цялото това време нищо не знаех за жена си и тъй като падам малко женомразец, лесно ми беше да стоя настрани от тоя пол. Повтарям, нищо не знаех за жена си до ден-днешен. А ето че… тя се завърна.

— Нима се върна?

— Тази сутрин… днес. Как да постъпя?

— Не бихте ли могли да я вземете при себе си и да заживеете отново с нея, като се помъчите някак да изкупите миналото?

— Точно това реших да й предложа. Но, Фарфри — и в гласа на Хенчард прозвуча тъга, — ако постъпя справедливо със Сузан, ще засегна една друга, невинна жена.

— Как така?

— Животът е тъй устроен, Фарфри, че човек от моя тип почти не може да изкара двайсет години, без да допусне груба грешка. Много пъти съм бил на остров Джързи по работа, особено в сезона на картофите и зеленчука. Водя с този остров голяма търговия. Един път, есен беше, когато живеех там, заболях тежко и докато боледувах, ме обзе униние, което ме спохожда и сега в някои моменти, защото съм самотен в личния си живот. В такива дни светът ми става черен като ад и също като Йов съм готов да прокълна деня на раждането си.

— Аз никога не съм изпитвал такова нещо — добави Фарфри.

— Моли се на бога, момко, то да те отмине. Та като бях в онова си състояние, над мене се съжали една жена, по-точно една млада дама, защото беше от добро семейство, отлично възпитана и образована — дъщеря на вятърничав офицер, който изпаднал в затруднения и след това започнали да му удържат цялата заплата. По онова време обаче той бе вече мъртъв, майката също бе умряла и момичето беше самотно като мен. Живееше в пансиона, където бях отседнал аз, и като легнах на легло, започна да се грижи за мен. И взе, че се влюби от чиста глупост в мене. Бог знае как можа — съвсем не заслужавах любовта й. Но нали живеехме в една и съща къща, пък това момиче бе и пламенно, та съвсем естествено се и сближихме. Няма да говоря подробно за нашите отношения. Достатъчно е да кажа, че искрено желаехме да се оженим. Стана обаче един скандал; той не навреди на мене, а както можеше да се очаква, злепостави нея. Между нас казано, Фарфри — говоря като мъж с мъж, — кълна се, не знам дали това е добродетел или порок, никога не съм бил женкар. Момичето съвсем не се стараеше да спазва приличие, а аз — още по-малко: бях крайно потиснат; това и породи скандала. Но оздравях и си заминах. След заминаването ми й се наложило много да изтърпи заради мен, разказваше ми всичко в писмата си, които ми изпращаше едно след друго; най-сетне аз разбрах, че с нещо съм й задължен… реших, че след като толкова години нямам вест за Сузан, трябва на тази другата, да дам единственото възможно за мен обезщетение, ако, разбира се, тя поеме риска да се омъжи за женен човек (впрочем какъв ти риск, мислех си аз, защото не допусках, че Сузан може да е още жива). Момичето изпадна във възторг и ние сигурно щяхме скоро да се оженим… и ето изведнъж изникна Сузан!

Доналд не скри тягостното впечатление, което му направи тази заплетена история, така необикновена за скромния му личен опит.

— И гледай каква пакост мога да сторя с това на околните! На младини извърших отвратителна постъпка — говоря за онази на панаира, — но ако после не бях се показал егоист и не бях допуснал онова лекомислено момиче от Джързи да се привърже към мене във вреда на доброто си име, всичко щеше да бъде наред. И ето ме сега принуден да поднеса горчиво разочарование на едната от тези две жени, а именно на втората, защото преди всичко се налага да изпълня дълга си към Сузан: няма място за никакви колебания.

— Да, печално е положението и на двете наистина! — възкликна тихо Доналд.

— Именно! За себе си не мисля… за мене краят е един. Но те двете… Хенчард млъкна и се замисли. — И с втората, и с първата трябва да постъпя така справедливо, както трябва да постъпи един мъж в подобен случай.

— Няма друг изход! — изрече събеседникът му с философска печал. — Трябва да пишете на онова момиче и честно и ясно да му изложите причините, поради които не може да ви стане жена, защото се е завърнала вашата съпруга. Пишете, че срещите ви с нея трябва да се прекратят и че… й желаете щастие.

— Не е достатъчно. Бог вижда, че съм длъжен да направя повече. Длъжен съм — макар тя постоянно да се хвали с богатия си вуйчо или леля и се надява да получи от тях наследство — трябва да изпратя на тази клетница прилична сума… един вид като малка компенсация… Ти ще се съгласиш ли да ми помогнеш: да й обясним това, което току-що разказах, но по-деликатно? Не съм майстор в писането на писма.

— Съгласен съм.

— Но още не съм ти казал всичко. Жена ми Сузан е довела със себе си и моята дъщеря — същата, която носеше тогава на ръце, когато вървяхме към панаира — и момичето знае за мен единствено това, че им се падам някакъв роднина. Тя мисли още от дете за свой баща и мъж на майка си онзи моряк, комуто аз продадох майка й и който сега бил мъртъв. Майка й винаги е смятала — а сега и двамата така мислим, — че не бива да се позорим пред момичето, да му разкриваме истината… Как би постъпил ти?… Дай ми съвет.

— Струва ми се, че бих рискувал да й кажа истината. Тя ще прости и на двама ви.

— Никога! — възрази Хенчард. — Истината няма да й кажа. Ще се оженя пак за майка й и това ще ми помогне не само да запазим уважението на дъщеря ни, но и да стане всичко по-прилично. Сузан смята себе си за вдовица на моряка; тя за нищо на света не ще се съгласи да заживее с мене без повторна венчавка… и смятам, че е права.

Фарфри нищо не отвърна на това. Като подбираше грижливо думите, той написа писмо на младата жена от остров Джързи и така завърши разговорът. Хенчард му каза на раздяла:

— Цяла планина се смъкна от плещите ми, Фарфри, след като ти разказах всичко, приятелю! Сега виждаш, че душата на кастърбриджкия кмет не е чак толкова спокойна, както изглежда, ако се съди по кесията му.

— Виждам. И ви съчувствувам! — отговори Фарфри.

Когато младият шотландец си отиде, Хенчард преписа черновата, сложи в писмото чек и излезе да го отнесе на пощата; на връщане вървеше към дома си замислен. „Нима всичко ще се уреди така леко! — казваше си той. — Бог знае… Клетата!… А сега ще се постарая да изкупя вината си пред Сузан.“