Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (9) (Животът и смъртта на един волеви човек)

VIII

И така, те се разделиха, докато Елизабет-Джейн и майка й вечеряха, погълнати от своите мисли, при което лицето на майката странно просия, когато Хенчард направи признание, че се срамува от една своя постъпка. Скоро преградата затрепери от горе до долу, защото Доналд Фарфри отново позвъни — несъмнено, за да приберат съдовете, в които му бе поднесена вечерята; оживеният разговор и пеенето на събралата се долу компания го притегляха с неудържима сила, той закрачи напред-назад из стаята и си затананика нещо. После излезе на площадката и тръгна надолу по стълбите.

Елизабет-Джейн събра съдините от стаята му и от другата стая, която заемаше с майка си, и с подноса в ръце слезе в салона, а там работата по обслужването на посетителите бе голяма, както винаги в тоя час. Девойката изпитваше нежелание да помага тук; тя само мълчаливо наблюдаваше и всичко наоколо й изглеждаше ново и необикновено след уединения живот в къщичката край морето. В просторната гостилница бяха наредени две-три дузини столове с масивни облегала, допрени до стената; на всеки от тях седеше по някой весел посетител; подът бе посипан с пясък; до вратата имаше грамадна дървена скамейка с висока облегалка, която преграждаше отчасти входа, затова Елизабет можеше да вижда всичко в салона, като самата тя оставаше почти незабелязана.

Младият шотландец току-що се бе присъединил към посетителите. Почтените едри търговци се ползуваха с привилегията да заемат местата в еркера и недалеч от него; по-маловажните гости се бяха разположили в неосветения край на помещението на най-обикновени пейки до стената и пиеха не от стъклени чаши, а от купи. Сред селяните, насядали там, девойката разпозна неколцина от онези, които стояха край прозореца на „Кралският герб“.

Зад тях на стената имаше малък прозорец с вграден в едно от стъклата кръгъл вентилатор, който ту започваше да се върти с дрънчене, ту спираше, а после пак започваше да се върти.

Елизабет-Джейн наблюдаваше крадешком всичко, което ставаше наоколо, стараейки се да не привлича към себе си вниманието; но изведнъж пред високата солидна пейка някой запя песен с красива мелодия, произнасяйки думите с акцент, изпълнен със своеобразно очарование. Песни звучаха и преди девойката да бе слязла в салона, но сега шотландецът, бързо успял да се приспособи към новата среда, прие молбата на неколцина едри търговци да направи удоволствие на присъствуващите, като им изпее някоя песничка.

Елизабет-Джейн обичаше музиката и остана да послуша. Колкото повече слушаше, толкова повече се възхищаваше. За пръв път чуваше такова пеене, а и повечето от останалите присъствуващи рядко бяха имали удоволствието да слушат нещо подобно; затова възнаградиха певеца с много по-голямо внимание, отколкото обикновено. Те не си шепнеха, не пиеха, не мокреха мундщуците на лулите си в бирата, не побутваха каната към съседите си. А певецът така се разчувствува, та на Елизабет се стори, че в очите му нахлуха сълзи, когато поде строфата:

О, към родния край бих политнал сега,

о, към родния край, към дома на брега.

 

Ще изгрее усмивка една, две очи ще заплачат за мен,

ако мина през Анан^[1] с другари пак някой ден.

Щом цветята напъпят и върбата отрони мъзга,

ще ми пее авлига по пътя за дома на брега.^[2]

Отекна взрив от ръкопляскания, после настъпи дълбока тишина, още по-красноречива от самите аплодисменти. Тишината бе толкова дълбока, че когато старият Соломон Логуейс, един от хората, насядали в полутъмния край на салона, примлясна шумно с твърде дългата си лула в уста, всички решиха, че това е груба и непочтителна проява. После вентилаторът в прозореца спазматично се завъртя и дълбокото впечатление от песента на Доналд се позаличи.

— Не беше лошо… съвсем не беше лошо! — избъбри Кристофър Коуни, който също седеше там. И като измъкна лулата от устата си, но я задържа на един пръст разстояние от своето лице, добави гръмко: — Хайде, карайте и следващия куплет, млади господине, молим ви!

— Тъй де… Попейте още веднъж, непознати момко — обади се един стъклар, едър мъж с глава като крина и с бяла престилка, навита на кръста му. — По нашите места хората не умеят тъй да се възторгват. — И като се обърна към съседите си, попита полугласно: — Кой е тоя млад човек? Шотландец ли, казвате?

— Да, дошъл направо от планините на Шотландия, струва ми се — отвърна Коуни.

Младият Фарфри повтори последния куплет. Нямаше съмнение, че в „Тримата моряци“ отдавна не бе звучала такава вдъхновена песен. Особеният акцент на певеца, вълнението му, дълбокото му вникване в текста на песента, сериозността, с която той достигна най-висока изразителност, бяха омаяли тези хора, свикнали да потискат чувствата си с ирония.

— Проклет да съм, ако тукашният край заслужава тъй да се пее за него! — продължи стъкларят, след като шотландецът отново изпя куплета и гласът му бавно затихна при думите „за дома на брега“. — Ако извадим от сметката всички глупци, мошеници, негодници, безпътни жени, немарливки и тям подобни, в Кастърбридж, както и в цялата околност, ще останат съвсем малко хора, които заслужават да ги възвеличим с песен.

— Тъй, тъй — подкрепи го и търговецът Бъзфорд, втренчил се в жилките на дървената маса. — Кастърбридж е старо, отколешно кътче на злото, няма съмнение. В една история от преди сто-двеста години пише, че сме се разбунтували по римско време срещу императора и че много наши съграждани били обесени на Галоус Хил^[3] или им отсекли главите, ръцете и краката и късовете им били разпращани из цялата страна като месо за продан; аз твърдо вярвам в това.

— А защо вие, млади господине, напуснахте родния си край, щом сте толкова привързан към него? — попита седналият в дъното Кристофър Коуни с тон на човек, който предпочита да се върне към първоначалната тема на разговора. — Честно слово, не си е струвало да тръгвате оттам заради нас, защото, както рече мистър Били Уилс, ние тука сме хора омърсени — и най-добрите от нас се случва да не постъпят съвсем честно: но какво да се прави: зимите са тежки, много гърла има за изхранване, а всемогъщият бог ни праща съвсем ситнички картофи, с които да утоляваме глада си. Мигар имаме време да мислим за цветенца и лица на хубавици — къде ти! Мислим си единствено за цветното ни зеле и за свинските зурли.

— Не може да бъде! — почуди се Доналд Фарфри и с искрено огорчение се взря в хората около себе си. — Казвате, че и най-добрите от вас не са докрай честни… как е възможно? Нима тук някои обсебват чуждото?

— Какво говорите! Не; разбира се, че не! — отвърна с мрачна усмивка Соломон Лонгуейс. — Той тъй си ги приказва: щукне му нещо и току го изтърси. Открай време си е такъв — все задни мисли се роят в главата му. — Обърна се към Кристофър и прибави с упрек: — Недей да фамилиарничиш така пред господина, с когото почти не се познаваш… и който идва комай от Северния полюс.

С това затвориха устата на Кристофър Коуни и не срещнал в никого съчувствие, той изрази с мърморене онова, което го вълнуваше:

— Проклет да съм, но ако обичах родното си място дори и два пъти по-малко от тоя младок, щях да се захвана да чистя кочините на съседите си, вместо да тръгна по чужди пътища! Макар че обичам родината си толкоз, колкото и Ботани Бей^[4].

— Хайде да помолим сега младия човек да допее баладата докрай, иначе ще трябва да останем тук до сутринта — каза Лонгуейс.

— Изпях я цялата — отговори шотландецът, сякаш се извиняваше.

— Дявол да го вземе, тогава изпейте друга! — извика търговецът на най-различни стоки.

— А не бихте ли изпели нещо и за нас, дамите, сър? — попита една пълна жена с лилава престилка на фигурки, връзките на която се губеха в гънките от тлъстини.

— Нека първом си отдъхне… да си отдъхне, майко Къксъм. Още не се е отморил — намеси се стъкларят.

— Починах си вече! — възкликна младежът. И веднага започна „О, Нани“, изпя я безпогрешно, а след нея още две-три, също тъй прочувствени, като завърши концерта си, изпълнявайки по молба на публиката „Оулд Ланг Сайн“^[5].

До този миг той бе напълно завладял сърцата на посетителите в „Тримата моряци“, дори сърцето на стария Коуни. На моменти певецът ставаше необикновено сериозен и това им изглеждаше смешно; но те вече го виждаха като обгърнат от златно сияние, избликнало от самата му душа. Кастърбридж не бе лишен от чувствителност… и от романтика, но чувствителността на този пришълец бе по-различна от местната. Навярно разликата беше само външна; сред тукашните жители шотландецът изигра ролята, която изиграва поет от нова школа, грабнал отведнъж съвременниците си; той всъщност не казва нищо ново — само изразява онова, което дотогава смътно са чувствували неговите слушатели.

Дойде и мълчаливият стопанин, облегна се на голямата пейка и заслуша пеенето на младия човек; дори мисис Станидж успя да се откъсне от креслото си и да стигне чак до самата врата: движението й напомняше търкалянето на бъчва по ръба на дъното, без да я накланят много встрани, както правят това опитните каруцари — превозвачи.

— Ще поостанете ли в Кастърбридж, сър? — попита тя.

— О, не! — отвърна шотландецът с тъжна решителност в гласа. — Само минавам оттук! Отивам в Бристол, а оттам — в чужбина.

— Много съжаляваме, задето е така — намеси се Соломон Лонгуейс. — Толкова рядко ни попада славей като вас, че ни е мъчно да се разделим с него. А и всеки ден ли срещаме човек, дошъл от толкова далече, чак от земята на вечните снегове, тъй да се каже, дето вълци, глигани и други опасни зверове се срещат в изобилие като косовете по нашите места: и когато такъв човек си отвори устата, ние, тукашните домоседи получаваме от него много полезни и достоверни сведения.

— Да, само че грешите за моята родини — деликатно възрази младежът и обгърна посетителите с печален и замислен поглед, но след малко очите му се оживиха и бузите запламтяха от неудържимо желание да ги избави от заблудата. — По нас няма вечен сняг и много вълци… Сняг вали през зимата… е, случва се да падне за малко и през лятото, но рядко. А гладни вълци се прокрадват само по един — по два тук-там и не са чак толкова опасни. Идете през лятото в Единбург, вижте Трона на Артър^[6] и всичко наоколо, а после езерата и нашите планини — през май и юни, — и ще престанете да мислите, че Шотландия е страна на вълци и вечен сняг!

— Ние и сега не мислим така… от само себе си се подразбира — рече Бъзфорд. — Само голото невежество може да породи такива мисли. Той е простичък и недодялан и не става за такава хубава компания… не ни се сърдете зарад него, сър.

— А носите ли си дюшек, юрган, лъжици, паници и прочие неща? Или сте без багаж в ръцете, свободен като волна птица, ако бих могъл тъй да се изразя — продължи да любопитствува Кристофър Коуни.

— Пратих си багажа напред… макар че не е много; нали ме чака дълъг път. — Очите на Доналд сякаш се зареяха в някаква далечина и той прибави: — Казах си: „Няма да постигна нищо в живота, ако остана тук!“ И реших да отпътувам.

Всички присъствуващи, като включим в тях и Елизабет-Джейн, никак не желаеха да се разделят с Фарфри. Загледана в него иззад високата масивна пейка, девойката реши, че разсъжденията му показват интелект, а очарователните мелодии, които изпълняваше — сърдечност и плам. Възхищаваше се от дълбочината, с която той се отнасяше към сериозните неща. Фарфри не намираше нищо смешно в двусмислените закачки и шегите на кастърбриджките пияници; и с пълно право — те наистина не бяха смешни. На девойката не й се нравеше жалкият хумор на Кристофър Коуни и на останалите от пиянската компания; Фарфри също не го харесваше. Струваше й се, че младият шотландец се отнася към живота и околните също както нея и вижда всичко по-скоро в трагична, отколкото в комична светлина; той навярно считаше, че макар понякога да си във весело настроение, такива мигове са само интермедии, а не са част от истинската драма на живота. Двамата необикновено си подхождаха във възгледите.

Макар че беше още рано, Доналд Фарфри изрази желание да се оттегли и стопанката прошепна на Елизабет да изтича горе и да му приготви леглото. Девойката взе свещник и се зае със задачата си, която не й отне повече от няколко минути. Когато, със свещта в ръка, тя излезе отново на площадката, мистър Фарфри се показа на долната площадка и започна да изкачва стълбите. Елизабет не можеше да избегне срещата си с него; разминаха се точно по средата.

Елизабет-Джейн навярно привлече вниманието на шотландеца въпреки скромното си облекло, а може би и тъкмо затова: имаше сериозен, спокоен израз на лицето и на този израз много подхождаше семплата рокля. Девойката се изчерви, смутена от неочакваната среща, и отмина момъка с поглед, прикован в пламъка на свещта, която носеше съвсем близо до лицето си. Фарфри й се усмихна. А после, както постъпва дори сериозният човек в мигове на весело разположение, когато в него напира някаква мелодия, той тихичко подхвана една стара народна песен, извикана в паметта му от срещата с момичето:

Щом стигнах бащиния дом,

сгъсти се мракът лек

и мигом стъпките дочух

на мойта сладка Пег.

Елизабет-Джейн още повече се смути и забърза надолу, а гласът на шотландеца заглъхна, щом влезе в стаята си и затвори след себе си вратата, макар че продължаваше да пее.

Така срещата завърши и чувствата, които породи замряха за известно време. Скоро девойката се върна при майка си и отново я завари дълбоко замислена — подбудата за тези мисли съвсем не беше песента на младия шотландец.

— Сгрешихме — прошепна тя на дъщеря си (за да не я чуят от съседната стая). — Съвсем не биваше да прислужваш долу тази вечер. Не заради самите нас, а заради него. Ако се сближим и ни вземе под свое покровителство, а след това научи, че си помагала в кръчмата на тоя хан, той ще се наскърби и ще пострада гордостта му, нали е кмет.

Ако Елизабет знаеше каква е връзката на майка й с този кмет, навярно щеше да се разтревожи повече и от нея, но тъй като не знаеше, тя никак не се обезпокои. Защото нейният „той“ бе друг човек, не този, който вълнуваше клетата й майка.

— Не бих имала нищо против да се потрудя малко и за него — отбеляза девойката. — Той е толкова почтен и добре възпитан — съвсем различен от останалите посетители в странноприемницата. Те сигурно го смятат за много ограничен, щом не се възхищава от грубите им шеги един към друг. А той, разбира се, не беше възхитен — човек така изискан в помислите си не може да харесва такива глупости!

Това бе нейната защита.

А „той“ на майка й не беше толкова далече, колкото можеха да допуснат дори нашите героини.

Като излезе от „Тримата моряци“, Хенчард бавно се заразхожда нагоре-надолу по безлюдната Главна улица и няколко пъти мина покрай странноприемницата. Щом шотландецът запя, гласът му стигна до ушите на Хенчард през сърцевидните отвори на прозоречните капаци и го накара да се спре за дълго.

„Да, странно, странно, как ме привлича този млад човек! — каза си той. — Навярно защото съм така самотен. Готов съм да му дам третина от дела си в търговията, само и само да остане!“