Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (96)

94.

Ат впери очи в пясъка, където изчезна конникът, после ги вдигна към мъжа срещу себе си. Мечът му продължаваше да е вдигнат за удар.

— Кой си ти? — преглътна сухо.

Огромният воин прибра меча си в ножницата и го преметна през рамо.

— Този, който те извади от морето — каза бавно и се огледа.

— Орелът?

— Прибери това сечиво — предложи мирно. — Не беше орел.

Човекът послушно свали оръжието си и се опита несръчно да намери отвора на канията.

— А какво?

— Алп съм.

Ат едва не се поряза. Отказа се да прибира меча. Огледа го внимателно. Приближи, пипна го.

— За първи път ми е — призна, но трескаво мислеше. — Барис ли си?

И преди да получи отговор, извика победоносно:

— Видях те!

Алпът само вдигна вежди.

— Там, на кораба!

— Сигурен ли си?

— Винаги съм знаел, че си барс. Но там, на носа, беше леопард.

Високият се извърна към дюната над тях и се втренчи в нея. После внимателно се огледа наоколо. Притвори очи и стоя така, заслушан в нещо дълбоко в себе си. Тръсна коси.

— Не — каза бавно. — Но разкажи ми за това.

Ат послушно кимна. Когато свърши, алпът мълча дълго. Лицето му потъмня, набръчка се в страшно усилие и пак се отпусна.

— Да тръгваме.

— Къде? — учуди се Ат.

— Как къде? Да търсим Боз-бий.

Вече от другата страна на дюната Ат се сети.

— А този… черният конник?

— Него ще го срещнеш пак.

— И?

— Ще го победиш — уверено каза алпът.

Вървяха повече от час, всеки зает със своите мисли. Ат спря, избърса потта от челото си и попита:

— Кой беше той?

Чакар спря, погледна към слънцето с досада и вдигна равнодушно рамене:

— Албастий.