Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (141)

139.

— Хвани конете — казах на Делян и той препусна към горичката в ниското, където се бяха скрили.

— Оцеля, така ли? — попита с уморен глас Биляна. — След тоя…

Не можа да намери дума и очерта с длани нещо като голямо кълбо.

— Оцеля.

— Защо?

— Целеше само теб и силата на удара му бе слаба.

— Ти знаеше, че ще нападне, нали?

Какво да й кажа — че е фасулска работа? Или да се заоправдавам, че само съм предполагал?

— И не ми каза?

Вдигнах рамене. Тя наведе лице. Измежду ройналите се коси видях, че скулата й заигра.

— В твоята игра ние с Делян имаме ли някаква цена?

Ама разговор се заформя! Добре, че е каталясала и няма лък под ръка… Тръсна глава, вдигна лице и сините й очи се вторачиха в мен.

— Ще свърши ли тоя кошмар, Чакаре? — попита тъжно.

— Да.

— Кога?

— Сега.

— Какво? — стресна се Биляна.

— Тръгваме — казах равно. — Обратно.

Скочи. Наведе се над мен и завря лице в моето, търсейки потвърждение.

— Лъжеш, копеле!

Но в гласа й имаше нещо по така…