Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (59)

57.

Аламир бе седнал на походния трон. Край него бяха застанали десетина от най-близките му хора. Роби разнасяха чаши с разхлаждащи напитки и блюда с плодове.

Ат изтърпя спокоен втренчения поглед.

— Странно име — каза Аламир.

— Странно — съгласи се веднага и млъкна.

— Видях коня ти. Никой не притежава такъв. От Каф до Шир^[56] и от Кашан до пустинята Куман^[57].

— Сигурно.

— С такъв кон не е трудно да победиш в надбягването.

Ат вдигна рамене.

— Как си го придобил? С пари?

— Не.

Един от стоящите най-близо до Аламир, мъж с гладко лице и отрупан с румски дрехи въпреки горещините, се сопна:

— Отговаряй на господаря!

Ат почервеня, но нищо не каза.

— Случайно бях на борбите — продължи замислен Аламир, без да обръща внимание на намесата на боила. — Ти победи всички. Кой те е учил?

— Слуга на баща ми.

Царят се цъкна с език, възхитен от начина, по който младежът пак избегна да му отговори.

— Но после, при състезанията с лък, не бях случайно. А ти пак победи.

— Двама бяхме с еднакви резултати.

Аламир изненадан вдигна вежди.

— Не всеки би напомнил за успеха на съперника си.

Ат пристъпи от крак на крак.

— Трябват ми млади хора като теб. Ето, сложих Татра за хилядник в леката пехота.

— Добро решение.

Боилите зашумяха: това хлапе даваше оценка на волята на самия господар! Нечувано!… Царят вдигна ръка, после се подсмихна и продължи:

— А Арбуга — хилядник при хусарите^[58].

— Ваше височество отново е решил правилно.

Аламир плясна с ръка по бедрото си:

— Какво, мислиш, съм решил за теб?

— Каквото и да е, смятам, че ще е за добро. Аз съм дошъл като обикновен войник и съм готов да бъда такъв.

Аламир се засмя доволен. Обърна очи към приближените си и възкликна:

— И скромен!… Добре, младежо: правя те хилядник на смъртниците-киргизи^[59]. Те са диви и необуздани, но храбри. Искам да станат една от най-добрите части на армията ми.

Ат покорно наведе глава под внимателния поглед на царя.

— Казвал си на хора, че си от Дуло. От оная част, която живее в планината Самар.

Ат кимна хладно. Аламир се облегна назад и подхвърли небрежно:

— Сред войниците ми има от този край. Може да заповядам да ми доведат някой от тях и да го разпитам за теб.

Видя как младежът стисна зъби и почервеня.

— Пък може и да не питам никого. Толкова ли е важно?… Трябва ми твоята вярност и смелост.