Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (46)

44.

— Какво правиш тук?

После в очите й премина сянка.

— Кой те доведе?

Какво да й отговоря?… Май се чувствах по-сигурен с меча.

— Ти… — заекнах като смотан тийнейджър. — Ти онази ли си?

Усмихна се — кротко, огряна от красив спомен.

— Онази… Търсих те — призна внезапно.

— Другите…

— Едва не ме набиха, задето те пуснах — поклати глава. — Къде изчезна?

— Ти нали каза да забравя всичко.

— Казах — сви устничките си тя.

— Трябва да бързаме — обади се зад гърба й оня пич.

Аждаха… Къде бях чувал това име? В Ирак?… Май от Чакар. Е, като си спомних за него, киселините в стомаха ми се завихриха като цунами.

— Чакай… Къде отиваш?

Кимнах към караулката и преглътнах сухо.

— Към своята Земя? — повяхна на мига тя.

— Побързай — посъветва ме другарски оня с меча. — Сега, рано сутринта, пътят е най-сигурен.

— Млъкни, Аждаха — сопна се самодивата. После пак към мен: — Защо не останеш още малко?

Как да й кажа, че бягам?… Изведнъж почувствах… Представи си, че мозъкът ти е отворен и някой рови из него с боксова ръкавица. После видях втренчените — черни и много зли — очи на Аждаха и инстинктивно се свих като при удар. Стана ми леко.

Обаче лошият вече бе успял да си свърши работата.

— Охо! — проточи доволен. — Войничето е без разписана книжка!