Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (68)

66.

На зазоряване се натъкнахме на село и аз за първи път видях как са живели моите прадеди. Село?… Лагер от юрти. Пасящи табуни около тях. Много кучета…

Заради тях ме оставиха в степта, а двамата — Биляна и Чакар, влязоха в него. Видях как минаха край псетата, едва не ги настъпиха, но те не помръднаха. Не ги видяха, не ги подушиха…

Да се чудя?… Аз, който се бих и убивах дяволи… който уплаши до смърт вещица със самолет в спомените си… Та кучетата да ме смаят… И все пак… Ту влизах, ту излизах от кошмара, в който ме вкара Чакар. Хубавото бе, че поне не ме стряскаше с ястребовата си глава. Знам (каза го с половин уста), че това го измъчва и изтощава. Губи сили. И какво му пречи, когато сме само тримата, да си ходи с нея?… Едва ли моята погнуса.

Хванах негов поглед. Не към мен. Към Биляна. Той… Глупости. Та той не е човек. И може ли да има чувства?

Спомних си как бе побеснял, когато се стовари върху Аждаха Младия. Щом може да мрази така, значи може и да обича. И да ревнува… Защото в погледа му имаше ревност. От мен.

Яздихме на откраднатите коне цял ден. Все на изток — срещу слънцето. Ядохме ли? Пихме ли вода?… Вече не си спомнях, защото бях така уморен, че дори не ми се спеше. Чакар твърдеше друго: мечът „прониквал“ в мен, неговото „аз“ се сливало с моето и затова била тази превъзбуда.

Глупости… Кога ще свърши този лош сън? Кога ще се върна в оня, реалния свят, където хората са си хора, няма зли вещици и черни дяволи, а хубавите момичета са просто момичета… При мама… момчетата от взвода… България…

България. Клел съм се в нея — да я браня. И съм тук в името на нейното бъдеще — във време, когато самата нея я няма.

Биляна се събуди и ръката й покри очите ми.

— Не спиш ли?

— Не — поклатих глава.

Лежахме край малко дере. На десетина крачки шумеше поточе, на още толкова пръхтяха отмъкнатите от хонското поселение коне. Край главите ни цвърчаха щурци, мъчеха се да ги надвикат двойка непознати птици. Отгоре висеше голяма, кръгла и млечно бяла луна.

— Чакар? — озърна се тя.

— Излезе в степта — посочих зад поточето. — Моли се.

Тя вече не ме чуваше — и двете й ръце шареха по тялото ми.

— Не се моли — каза унесено.

— Какво прави тогава?

— Как го казвате вие… Гледа на света и ставащото край него отстрани.

— Медитира? — учудих се аз.

Не чух какво ми отговори. И дали ми отговори? Потънах в косите й и бялото й алабастрово тяло…