Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (120)

118.

Арбуга въздъхна, набучи на копието си бохчата и излезе, хвърляйки коси погледи през рамо. Двата коня пасяха спокойно недалеч от огъня, но Тулпар тръпнеше нервно и гледаше към шатрата.

— Неспокоен си, а? — потупа го по врата урмиецът. — Нещо лошо ли усещаш?

Робът и кучето стояха като камъни. Арбуга приближи към тях. Извика им. Никаква реакция. И кучето ли бе глухо?… Ритна го, то се отърколи към огъня и изквича. Не беше нямо значи… Понечи да повтори действието с роба. Все пак му дожаля и само го бутна с крак. Когато обърна празните си за света очи към него, Арбуга му подхвърли бохчата.

Някъде дълбоко в зениците му пламна съвсем, съвсем слаб интерес. От ъгълчето на дебелата му, покрита с рани устна потече лига и тупна на покрития с кръпки крачол. Посегна страхливо.

Кучето се завърна и захапа възела на вързопа.

Робът измуча и го удари безжалостно с ръка. Застана на четири крака, криейки с тяло бохчата. Като разбра, че няма опасност за нея, наведе се с гладни очи над нея и трескаво я разтвори.

Нещо средно между ръмжене, стон и възклицание се разнесе, когато видя свилените дрехи. Трескаво ги разгъна и скочи на крака. Опъна ги по тялото си и погледна към Арбуга.

Елбирът потръпна от алчността, мерзостта и злото, които съзря в очите му.

Започна да ги облича върху своите парцали.

Кучето приближи боязливо и залая неочаквано стръвно срещу роба.

Арбуга се извърна стреснат към шатрата: счу му се, че… Може би нещо падна… Някой извика.

Тулпар изцвили дълго и тревожно.

Робът бе облякъл дрехите. Посегна да ритне псето и застина с вдигнат крак.

Арбуга се ослуша: нищо. Приближи до Тулпар, прегърна го през врата и зашепна в ухото му. Конят продължаваше да тръпне с цялото си тяло, пристъпвайки от крак на крак. Размисли раздвоен. Понечи да направи крачка към шатрата, но погледът му попадна на роба — въпреки неудобното във всяко отношение положение той продължаваше да стои неподвижен и с вдигната нога.

Спря раздвоен. И тъй като от шатрата не се чуваше никакъв звук, приближи към огъня. Отблясъците скачаха лениво по пременения роб. Лицето му бе сгърчено в омраза, а очите… Те бяха застинали в учудване и ужас от нещо.

— Ей — подвикна Арбуга.

Нищо. Страшна догадка завладя ума му. Той се дръпна крачка назад, вперил смаяни очи в неподвижния нищ мъж. Протегна копието си и го боцна. Желязото се чукна в нещо твърдо. Ризница ли имаше?… Натисна. Робът се килна и падна в огъня, без да промени позата си. Пламъците запълзяха по главата му — все така лениво и без интерес — и… толкоз.

Арбуга се приведе над него с побеляло лице. Опита отново да забие копието — този път в крака. Изчатка и отхвръкна.

Робът бе окаменял!

В този момент от шатрата долетя къс вик. После се чу ясно гласът на Ат — ужасен и напрегнат:

— Арбуга!…