Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (37)

35.

Събудих се от конски тропот. Изправих се до леглото. Бе задушно, вратът и челото ми бяха мокри от пот. Приближих до прозореца. Долу препускаха конници. Гълчава — подвиквания, цвилеха коне, тракаше оръжие. През няколко преки имаше пожар. „Какво ли гори?“ — мина през главата ми.

И тогава усетих, че съм сам.

Върнах се на пръсти при леглото. Онова, гадното същество с перушинестата глава, го нямаше. Първо ме хвана за гушата синдромът на изоставеното в гората сираче. Ха да ревна… После… Абе, после се сетих, че съм голям мъж, офицер, кашик^[46] при това, че съм отвлечен, че съм какво ли не още и че трябва да си хвърлям шапката от радост, че похитителят ми го няма. После — че нямам шапка и че съм в чужд свят. Кошмарен свят, в който дори и жените използват такива като мен по почина на онова насекомо, дето си убива секс-партньора…

Седнах на леглото.

И какво, Стоянов? Ще стоиш и чакаш да те повлекат на майната си? Не стига, че те довлякоха на не знам кое си дупе на географията, ами и да си кротуваш…

Машинално избърсах потта от врата си с чаршафа.

Станах. Ослушах се.

Навън конниците бяха отминали.

Тишина.

Пуснах пердето и се подпрях на стената. Не беше нужно да притварям очи и да си напъвам спомените, както правят героите от екшъните. Пътят до границата (граница ли беше?) бе толкова личен и лесен, че да се чудиш защо още не съм тръгнал… Защо наистина, мама му стара?… Умрял съм бил… Богове… Глупости. Ето тия хилави дървета… тия камънаци — сигурно съм някъде в пустинята. Оазис някакъв. Притропвам и…

Обаче здравият разум ли, страхливецът в мен ли — дявол знае кой! — каканижеше и присвиваше едни такива малки очички… Абе, оазис — тия жените си на улицата не пускат, камо ли да носят патрулна служба… Оазис — значи след него има пустиня. Вода, храна… Айде, кашик, сигурно и чадър ще ти е нужен, за да избягаш от плен!

Преметнах през рамо меча с канията. Нещо като пелерина. И разбира се, ходом марш навън.

Тая на рецепцията бе ококорена и нервна като кукумявка в размножителния период. Да й казвам ли нещо?… Отдадох й по най-тъпанарския начин чест с лявата ръка, което тя май изтълкува като довиждане… И хоп на улицата.

Миришеше на дим. Вятърът гонеше бяло-сиви талази на височината на гърдите ми. Луната (дали бе Луната?) се блещеше непривично голяма и бяла. Някъде, през няколко преки, се чуваха гласове и екот от конски копита. Е, аз не бях в тази посока…