Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (130)

128.

Ат сложи самодивите в средата на бойния строй. Раздели елбирите и ги нареди от двете им страни. Това прегрупиране отне почти пет минути, през които сърцето му се сви — частите на отряда му не бяха сглобени. Ако беше на мястото на началника отсреща, не би се поколебал да атакува.

Обаче и отсреща нещо не бе наред. Ат насочи вниманието си натам и едва не извика. На десния фланг имаше някакво безредие, масата бе някак по-разлята и бяла, ако щеш. И чакай… хора!

— Садумци — поправи го учтиво кой знае кога приближилия зад гърба му алп.

Сочеха към самодивите, хилеха се и правеха недвусмислени жестове. Някои се опитаха да се преместят към средата на бойния ред, но йорегите ги избутаха с ръмжене и псувни обратно.

Тулпар изпръхтя и се дръпна.

— Люти и жестоки почти колкото йорегите — продължи Чакар.

Знаеше, разбира се, че знаеше какво са. Остров Садум е в Чулманско море — три дни път дълъг и три дни път широк. Жителите му се изхранвали трудно заради малкото годна за обработване земя и още по-малкото слънчеви дни. Затова дълго време основното им занимание бил риболовът. Кръстосвали морето с безбройните си кораби, докато не били подучени от злите сили да грабят и свои, и чужди. Животът сред тях станал евтиния. Когато момчето ставало мъж, бащата имал задължение само да му осигури меч. „Всичко останало, синко, го придобий с оръжието си“ — заръчвал той.

Царят им се славел като най-разпътния в света. Имал право на първата нощ спрямо всички девици от подчинения му народ. И само това ли!… Подпомаган от Злото, той не ги щадял, грабел ги безсъвестно и менял законите, както му е угодно. И тъй като никой не го обичал, страхувал се дори да стане от трона си, за да не го загуби — там се хранел, там ходел по нужда, там се съвокуплявал с жени.

Това знаеше Ат за садумците. Кое и доколко бе истина?… Той гледаше огромните бели мъже с рогати шлемове и пръстите му барабаняха по дръжката на меча. Понечи да попита Чакар, но той вече кимаше одобрително:

— Точно така — насочи към тях основния удар. Все пак са хора.

Ат се огледа — нямаше резерв. Видя змея и лицето му се отпусна.

— Усили левия ни фланг.

Горян прехвърли огромния боздуган на рамо и с тежки крачки застана сред елбирите. Толкова бе голям и внушителен, че главата му бе на нивото на раменете на конниците.

Ат измери тримата останали.

— А вие?

— Ние ли? — вяло промърмори Чакар. — Ние сме в ложата.

Не го разбра. Алпът излезе от унеса си, усмихна се и поясни:

— Ще погледаме.

Ат се извърна и подкани залепения за него като сянка адютант да надуе рога си.