Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (16)

14.

Слънцето бе изгряло, когато стигнаха голяма река. Лицето на Елаур се отпусна за първи път. Той слезе от коня, залепи ухо на земята и слуша дълго.

— Отървахме се.

После се качи на коня и го подкара във водата. Той се дърпаше, искаше да излезе обратно. Жребецът на Аудан бе по-сговорчив: наведе глава и пи дълго. После послушно пое напред.

Заплуваха, хванати за седлата, надолу по течението. Водата бе още ледена и скоро зъбите им затракаха. Елаур обаче насочи коня си към другия бряг едва когато лицето на младежа започна да посинява.

Изстискаха дрехите си от водата. Колобърът разтри с ръце тялото на Аудан и щом се увери, че са се постоплили, отново се метна на коня. Яздиха повече от час по едва забележим коларски път. Пред тях се стелеше огромна равнина с висока и гъста трева. Тук-там се виждаха малки горички и дерета със заоблени като женски хълбоци брегове. Стигнаха някакъв кръстопът. Пътищата станаха по-забележими, а под огромна бреза откриха полуразрушен кладенец.

Елаур спря. Внимателно огледа наоколо, после кимна. Слязоха и свалиха седлата от конете. В джобовете си откриха сушено месо и полупразен мях с кумис^[24]. Ядоха мълчаливо. Очите им още шареха неспокойно.

— Къде отиваме?

— Някъде тук — вдигна рамене Елаур.

— Защо? — обърка се Аудан.

— Крием се.

Младежът поклати измъчен глава.

— Докога?

— Не знам — глътна с неудоволствие поредната хапка колобърът. — Първо ще се скрием, после ще потърсим помощ.

Аудан искаше да го попита от кого, но умората му бе така тежка, че заспа с глава на седлото, дъвчейки. Елаур се опита да бодърства, но не издържа и четвърт час… Когато се събудиха — един от конете бе изцвилил тревожно, — вече бе късно следобед.

Елаур отиде до средата на кръстопътя и внимателно огледа друмищата.

— Този е ползван най-много — посочи той. — А в тази посока преди ден е минала двуколка.

Аудан също се взря и тръгна по затревения коловоз.

— Малка двуколка — каза след малко. — И не е теглена от кон.

— Магаре — посочи му няколко изпражнения колобърът.

— Значи няма войници — кимна младежът.

— Няма — доволен се съгласи Елаур.

— Кой въобще живее в тоя загубен край?

— Загубени хора — изгонени от племето си, престъпници, луди, ако щеш.

— Как ще ни приемат?

— Лошо.

— Защо отиваме тогава при тях?

— Имаме ли избор? — въздъхна Елаур.