Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (138)

136.

— Какви са тия? — извика Биляна и протегна ръка към полето пред нас.

Е, всичко си протичаше по книга… Ето и вълците на Барин… Ха! Барадж! И Барис! Побързах да се „освободя“ от усещането за тях.

— Наши — успокоих я аз.

Онова… Порасна — вече е колкото кон. И излъчва Сила за цял табун. Опитах се да го локализирам по-точно, но не успях. Веднъж имах чувството, че е вдясно, сетне — дълбоко, дълбоко под земята. „Камбаната“… и тя ми пречеше. Да я махна? Ето тогава трябва да ме запишат на забавачка. Или да ме пратят в лудница. Макар че такава за алпи няма… Беше просто — когато някой се крие и го усещаш пред теб, най-вероятно той е зад теб. Та и с Камаил така.

Той бе горе. Точно над капана.

— Ат е обезумял — ахна Биляна.

Аз „намерих“ Делян и го извиках.

Светът забоботи, появи се вятър. Тресна гръм. Край нас засия в златно, температурата се вдигна, въздухът като че ли се сви някъде в миша дупка. Тревата наоколо пламна.

— Майко! — изплака самодивата и се люшна.

Сграбчих я и я прикрих с тяло. Само успях да помисля: „Нима?…“

Издържа. „Камбаната“ издържа. После отрази удара на Камаил обратно. Златният лъч, обагрен с оранжево-червеното на горящата земя, се устреми като копие, метнато от катапулт в небето. Някъде високо, високо се удари в нещо, избухна гигантски жълт пламък и на неколкостотин метра наоколо захвърчаха алени пръски от взрива.

Кексът пищеше прегорял. Кекс да пищи? В нашия свят може.

— Какво беше това? — с напукани устни попита Биляна.