Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (139)

137.

Ат погледна втрещен падналата врата. Йореги се опитаха да му преградят пътя, но отнякъде се появи огромен рис и ги помете с лапата си. Зад него се простираше обширна градина с водоскоци и мраморни статуи, каквито бе виждал в набезите из Рум. Понечи да заобиколи хищника, но той лениво се примъкна към лявата кула, в която с писъци се криеха ужасени злите същества. Надигна глава към върха й и се сепна — по покрива се спускаше огромна змия. „Барадж?“ — попита се той с набърчено чело.

Тулпар препусна по дълга плочеста алея, очертана с високи дървета и цветни лехи. В дъното й белееше огромен дворец. Площадката пред него чернееше от йореги. Ат забави галопа на коня и се извърна. След него, развели гриви, идваха поне десет конника с Татра и Арбуга начело. Колебанието му се изпари и той извади сулица от торбата на седлото си.

— Хур! — извика и се изправи на стремената. — Хур!

— Тангра! — ревяха елбирите зад него.

Заби се в строя им. Колеше като побеснял с меча и дългия си черкезки нож. Минута по-късно йорегите буквално бяха попилени от дошлите на висока скорост побратими.

Тулпар сякаш бе в мозъка на ездача си. Без команди, без насочване, ритайки с копита и блъскайки с гърди, той тръгна към зейналите широко врати на двореца.

Току пред тях го посрещнаха набързо въоръжени слуги — повечето хлапета. Бяха без брони и свястно оръжие. Разхвърли ги като палета и нахълта вътре с коня.

Огромна зала с покрив във формата на купол. Високи белокаменни колони. Копитата на Тулпар зачаткаха по мраморния под.

И ето — видя я!

В средата на залата, на легло, застлано с шарени килими, лежеше Боз-бий.

До нея се бе изправила алп-бий Сомор. С косматата си лява ръка стискаше събраната й на плитка коса, а в дясната държеше тънък сурежки нож. Ситните й зъби бяха оголени в зла усмивка. Момичето бе надрано и в кръв.

Ат побесня. Тулпар отново предугади намеренията на господаря си и като че ли полетя.

Боз-бий отвори ужасена уста да извика, но дългото острие на ножа почти разряза кожата под брадичката й и тя застина с крещящи очи.

Когато копитата на коня докоснаха килима и елбирът вдигна меча си за удар, подът изведнъж се разтвори. Конникът се срина надолу в тъмното гърло на кладенец-капан.

Сомор извика победоносно, охлаби хватката си и надникна надолу. Изправи Боз-бий, нави плитката й на ръката си и вдигна оръжието си за удар.

Закъсня.

Татра, застанал до една от колоните, я простреля в лакътя.

От другата страна дотърча Арбуга и заби копието си в гърба й. Злата алп-бий се загърчи, от раните й захвърчаха капки кръв и опръскаха Боз-бий. Елбирът опита да я притисне към пода и довърши, но тялото се килна към тъмното гърло и изчезна.

В залата нахлуха още елбири.

Арбуга наметна с някакви завивки от тънък румски плат момичето. Татра върза аркан за една от колоните, метна края му в черната бездна и се спусна вътре.