Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (22)

20.

И пак стоим с потомъка на великия Боян Имен пред старите алпи. И пак Тангра е казал „да бъде“. И пак върху един човек са струпани надеждите ни за бъдещето.

— Човече от славния род Имен — каза Бат Терек. — Ти трябва да ни помогнеш.

— Аз?

— Ти.

— Кои сте вие?

— Алпите на българите.

— Не!

— Твоят праотец ни е помогнал в миналото. И е получил безсмъртие. Живял е петстотин години и се е отказал от него сам. Ти можеш да си го върнеш.

Да бе!

— Не вярваш? — въздъхна Бат Терек. — Погледни ме в очите. Не се бой. Така…

… Горящи села. Бягат хора. Сред тях същества с магарешки глави…

… Синьо небе. Облаци. Реят се из тях… хора. Като птици. Грамаден мъж се е опънал на една бяла, пухкава като захарен памук скала, забита в синевата. И хърка! Друг се прокрадва отдолу и го мушка с нещо като рог. Оня подскача и… започва да мята мълнии, които цепят на трески огромни столетни дървета на земята…

… Там пристъпва кон. Майко, какъв кон!… Опитва се някакъв — какъв? човек? бог? — да го обязди. Но той няма седло и божественият жребец го хвърля от гърба си с лекота…

… Мускулест черен мъж удря за последно огромен чук върху огромна наковалня. И вдига бляскав, сияен меч. Оглежда го доволен. После… После го забива в някакво човекоподобно… Цвърчи изгоряла плът… протяжен вик… Мечът е закален!

… Стоманени карета. Настръхнали копия. Щитове, боядисани с всички цветове на дъгата. Страшен, многогласен вик „хур!“… Двете войски се устремяват една срещу друга и въпреки че не виждам сблъсъка им, знам, че е бил много, много кървав…

Бавно. Бавно — целият този свят се топи. Или отдалечава. И на негово място — тежките очи на Бат Терек.

— Ние, боговете, живеем от вярата на по-низшите от нас. Колкото повече вярващи, толкова повече души за нас. От тях черпим силата си. Това е основен закон. Това ни тласка във всички посоки на Всемира. Търсим и подчиняваме. Има много светове. Понякога срещаме хищници като нас и воюваме. Ето например Земята. След като победихме Албастий и йорегите, върнахме Боян Имен и отрядите му там. За кратко време те подчиниха голяма част от тогавашния цивилизован свят и наложиха вярата в нас.

— За кого говорите?

— За хуните. Настанихме се на една планина — тя още носи нашето име — Алпите. Много души… Но от света Яхве се появи тоя Иисус…

Бат Терек млъкна с изкривена от омраза физиономия.

— Е, загубихме Първата голяма война на Боговете. Загубихме и Втората. Но не и безвъзвратно. Тангра е подготвил реванш.

— Реванш? — повторих вяло. — Ами добре.

Май започнах да се уморявам.

— Реваншът зависи от теб.

— За първи път чувам нещо божие да чака на човек.

— Ти можеш ли да летиш като птица, макар тя да е по-нисша от теб? Или да улавяш миризмите като кучето?

— Не мога.

— Ето затова ти трябва да се върнеш в миналото.

Е, тоя път ме довърши.

— Какво минало бе?

— Във времето, когато Атила е бил младеж.

Не зная дали бяха богове, но че бяха луди…

— Видя ли коня? Това е Тулпар. Този, който се опита да го обязди, е алп Шурале. Трябва да направи последна, осма обиколка и ще стане господар на света, наречен Земя.

Засмях се жлъчно.

— Това е древна магия. По-древен от нея е само конят. Защото, нали, трябвало е да се роди той и след това да се направи магията.

— Щом вярвате в това… Как мога да ви разубедя? Няма да успея.

— Да, не можеш. Тулпар е като алпите — безсмъртен. Може да умре, ако пожелае сам или бъде посечен от меч, изкован от великия алп Хурса.

— Е, в такъв случай, той сигурно си припка някъде… Хрупка си зелена тревичка и се оглежда за млади кобилки.

Май се обидиха. Понякога сарказмът ми е извън поносимите норми.

— Не. Избрал е смъртта.

— Много недалновидно… А може би просто е бил обикновен кон?

— Не, не е бил.

Свих рамене: щом искате да си вярвате…

— Ти ще отидеш във времето на Атила и ще вземеш генетичен материал от Тулпар. Ще го донесеш и тук, на Земята, в двадесет и първи век, ще го клонираме. Тангра смята, че така ще запазим и пренесем древната магия. И България отново ще има велики дни.

— А Тангра — много души… Вие май си вярвате, а?

— Тангра мисли отдавна за това. Но нямаше човек.

— Майко мила! Но защо, защо аз?

— Ето заради това „майко мила“. Ти не викаш „боже мой“. Ти не вярваш в никакъв бог, нали? Ангелите на Иисус ще те засекат трудно.

— Какви ангели? Какъв Иисус?

— Миналото е много охранявано от победителите в Големите войни. Но ангелите следят за богове и богоподобни.

— Стига!

— Добре. Ето какво слагаме на масата. Ти получаваш безсмъртие, майка ти — жива вода, която ще я освободи от страданията.

— А ако откажа?

— По общия ред. Като душа си доста завършен. Казано по-възвишено: ще задоволиш материалните потребности на някой алп…