Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (146)

144.

Плячката — оръжие, злато и скъпи платове — едва се побра в петдесетината каруци, които откриха из крепостта.

Изпратиха ги десетина от странните стрелци. Студени и мълчаливи през цялото време, сега те се усмихваха несръчно в напън да покажат благоразположение. Стояха през няколко метра един от друг, кимаха и говореха нещо. Ат напъна слуха си да чуе какво казват, но не успя да различи думите.

Вече бяха далече от крепостта на Албастий, когато спряха на високото и се обърнаха назад.

— Знаеш ли какво говореха воините край пътя? — попита Боз-бий.

Ат подкара коня си към нея и я хвана за ръката.

— „Забравете всичко“. Това повтаряха непрекъснато.

Ат поклати глава:

— Май наистина е по-добре да забравим всичко.

— Ще успеем ли? — поклати глава Арбуга.

— Очевидно трябва — въздъхна Татра.

Изчакаха колоната да се източи покрай тях. Ат спря каруцата, на която бе натоварен Тулпар заради счупените си крака. Помилва животното и му каза няколко мили думи.

Побратимите стояха все така загледани в далечината, където само тънка струйка дим показваше, че е бушувала война.

— И какво? — учуди се на щукналата му мисъл Татра. — Значи Злото е мъртво, а?

— Злото? — стрелна го Арбуга. — Мъртво?

— Ами да! Няма Албастий и йореги, няма Зло!

— Глупости — плю на земята Арбуга. — Винаги има Зло!

Ат ги погледна развеселен и се засмя късо.

— Но е победимо!

Грабна поводите на коня на Боз-бий, пришпори своя и подкара към залязващото слънце, заливайки света с щастливия си смях…