Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (8)

6.

Взривът помете сградата.

Димът и тежката миризма стигнаха до мен. Издигнах се по-високо и закръжих над мястото на бедствието.

Една мисъл не ми даваше покой: какво бе станало? Защо един български йорег, па бил той и от най-злите, ще помага на чужденци, за да избиват българи?… Че се мразехме — мразехме се. Но Тангра бе щедър — винаги даваше на Албастий^[14] Новия и подчинените му дял от душите, които получавахме. Ами да — накъде Доброто без Злото?

Ранените бяха много — може би над петдесет. Но убитите все пак бяха само четирима. Е, и на толкова сме благодарни… На кого? На Аждаха?… Той се бе капсулирал миг преди взрива и сигурно вече се хвалеше на шефа си какво геройство е извършил.

Убитите бяха средна ръка. Абе, нищо особено. Поне още два пъти трябваше да ги връщаме на тоя свят, докато станат годни за ползване. Прибрах душите и понечих да тръгна, когато…

Още един се свърши.

Спуснах се над тялото — лежеше на петнайсетина метра от сградата. Понечих да помогна на душата да излезе от него и ахнах.

Само бях чувал от баща си, че има такива!